Полковник Толин чакаше търпеливо, докато хората му разчистваха асансьорната шахта. Веднага щом привършиха и се отдръпнаха, той се надвеси над отвора и освети дъното с мощен прожектор. През облаците прах се виждаше таванът на кабината, засипан от бетонни парчета.
Толин беше полковник от ГРУ, разузнавателния отдел на руската армия. Двамата с Катенка работеха заедно от доста години и нямаха тайни помежду си, макар полковникът да бе неин подчинен. Катенка го бе инструктирала да остане отвън и да се намеси само при нужда, но разрушаването на асансьора не беше обсъждано между двамата като възможност и сега той не знаеше как да постъпи.
Полковникът носеше окачена с ремък през шията малка метална кутия. Той я отвори и включи копчето, което задействаше миниатюрния екран. Екранът се раздели и от двете страни изгря по една светеща точка. Левият край на екрана показваше хоризонталните координати, а десният — вертикалните. Обектът, който се засичаше с помощта на прибора, бе силно радиоактивен изотоп.
— У кого са плановете? — попита Толин.
— У мен — един млад инженер си проправи път между тежковъоръжените барети, които заобикаляха командира, коленичи до него и разгърна плановете на пода. — Само че са стари. Не зная кога за последен път са нанасяни корекции. Подземните тунели нерядко преминаваха от една организация в друга.
Толин не му обърна внимание. Извади молив, надникна в прибора и нанесе точката на пресичането на съответното й място.
— Къде е това?
— В северна посока, на около триста метра. Дълбочината е осемдесет метра. Този тунел за щастие е отбелязан. По-надолу се пресича с друга галерия. Съвсем близо е до мястото, което ви интересува.
— Можем ли да слезем долу? — попита Толин.
— Няма да е лесно. Има един таен проход под Арсенала, а оттам… — инженерът млъкна, осъзнал, че говори на себе си. Толин вече бе тръгнал.
Дънкан отново рееше поглед из пустинята през прозрачната стена на скакалеца.
— Преди да отлетя за Египет, трябва да свърша още една дребна работа — обясни тя на Муалама. — Има един човек, с когото ми се ще да разменя няколко думи. Казва се Вернер фон Сеект.
Муалама кимна.
— Чувал съм за него. Бил е с немската група, посетила през 42-ра Голямата пирамида, откъдето взели аирлианската атомна бомба.
Дънкан го погледна изненадано. Информацията все още бе строго секретна.
— Откъде знаете?
— Бил съм на много места през изминалите години — отвърна безгрижно Муалама. — Включително и в пирамидите. Уверен съм, че сър Ричард Бъртън е знаел за онова черно ковчеже.
Болницата на авиобазата вече се виждаше. Пилотът насочи скакалеца към въртолетното летище.
— Но защо го е запазил в тайна?
— Дал е дума. Научих много неща за него, като посетих местата, където е бил и той. Накарали са го да обещае, че ще го запази в тайна. Но сигурен съм, че в ръкописа ще намерим повече информация.
Дънкан поклати глава.
— Ах тези англичани, с техните разбирания за чест.
— Честта не е лошо нещо — възрази Муалама. — Може да се окаже най-важното достойнство по пътя към истината.
Дънкан се канеше да отговори, но в този момент скакалецът се приземи.
— Е да вървим.
Слънцето огря скалните склонове на Великденския остров, разкривайки призрачна сцена. Няколко от съществата, които стражът бе пленил на борда на „Вашингтон“, бяха мъртви. По заповед на стража роботът-биоманипулатор бе проверил жизнените им функции, забивайки метална игла в телата. Нямаше никаква реакция. Другите обекти даваха повече надежди — дърпаха се в напразни опити да се освободят от оковите си и викаха за помощ.
Ала вниманието на стража бе съсредоточено върху една конкретна групичка от живи същества. Биоманипулаторът я приближи, поклащайки се върху стоманените си крака, и камерата му проследи равномерното повдигане на гърдите. Очите на образците бяха отворени, но погледът им бе изцъклен, насочен право към заслепяващите лъчи на слънцето.
Стражът отчете това като положителен признак и нареди на биоманипулатора да махне оковите. Дори и след това мъжете и жените — десет на брой — продължиха да лежат неподвижно, без да забелязват, че са свободни.
А междувременно стражът стартира нова команда и разпрати необходимите разпореждания.
Един по един хората се надигаха и пристъпваха несигурно. Един не можа да се справи, препъна се, тупна и остана да лежи неподвижно. Още двама последваха примера му, но другите седем се държаха. Започнаха да се движат с трескави движения, но скоро неколцина от тях също паднаха.
След три минути всичките лежаха неподвижно. Бяха мъртви.
Но стражът се беше сдобил с важна информация. Той разпрати нови заповеди до своите роботи, произвеждащи нановируси.
Мозъкът на Кели продължаваше да съществува, макар тялото й да гъмжеше от различни нановируси. Мозъкът й бе свързан със стража посредством един златист псевдопод от уплътнено електромагнитно поле и тя получаваше информация от него по същия път, който стражът използваше, за да черпи от нея нужните му сведения.
Докато следеше изпитанията, които се провеждаха с членовете на екипажа на „Вашингтон“, по бузата й се търкулна една сълза — единственият външен признак, че още е жива.
Кели имаше повече възможности отпреди да прониква в различни части от базата данни на стража, тъй като компютърът на пришълците сега бе зает от сложната задача да подава серия от команди до нановирусите, да възстановява ефективните модели, да разрушава ненужните и дефектните и да конструира нови.
Сълзите по бузите й се смесваха с потта, която се стичаше от челото й, докато тя бе съсредоточила всичките си сили в оформянето на една единствена мисъл — нищо повече от опит за кратка команда, която остана незабелязана сред многобройния лабиринт от сведения и разпореждания. Мисловният й импулс потъна сред морето от безброй подобни, вливайки се в единния поток.
Дънкан разглеждаше мислено лицето на стареца, докато чакаше лекарствата да го върнат в съзнание.
— От толкова отдавна ни лъжеш — поде тя без предисловия, след като той отвори очи. — Някога въобще казвал ли си истината?
— Казвал съм ви повече истини, отколкото предполагаш — отвърна фон Сеект.
— За Копието на съдбата истината ли каза?
— Да.
Дънкан не знаеше дали да му вярва, но причината да дойде отново тук бе друга.
— За да влезеш в СС… беше подложен на изпитание, нали?
Фон Сеект не отговори и тя извади един лист.
