— Работех за „Мисията“, когато бях съвсем млад. Бяха ни внушили, че двигателите не бива да се включват при никакви обстоятелства.
— Защото от космоса дебне заплаха — произнесе Дънкан.
— Така е написано и така се предава от далечни времена в „Мисията“.
19.
Когато часовникът на стената започна да отброява деветия час, синята линия, съответстваща на „хищния нокът“ върху главния екран на Куба, се пресече с червената линия на „Страцида“. Майор Куин и Кинсейд наблюдаваха събитието от дъното на залата, надявайки се двата обекта да продължат по предварително следваните траектории.
— Колко още? — обърна се Куин към Кинсейд.
— Ами… около минута.
В стаята се възцари тишина. Всички погледи бяха вперени в екрана, върху който се изписваше информацията, предавана от Космическия център, разположен дълбоко под Скалистите планини.
Екранът премигна за кратко, докато приемаше корекциите в ситуацията.
Двете линии се изместиха заедно на около два сантиметра в източна посока.
Пунктираната линия, сочеща предполагаемата траектория на „Страцида“, изчезна.
— Закъсахме — промърмори Кинсейд.
20.
Капитан Холс бе заобиколил и бе поел западно от мястото, където предполагаше, че са разположени корабите на Американския военноморски флот. През цялото време поддържаха радиомълчание, прослушвайки ефира на различни честоти, но изглежда нищо не се беше променило в съотношението на силите около острова.
Капитанът знаеше, че американците могат да го засекат на радара, но се надяваше, че ще успее да се доближи достатъчно, за да разтовари тези лунатици с техните надуваеми моторници, преди някой да е отскочил насам, за да провери какво става.
Но ето че островът почти се виждаше, а наоколо нямаше и следа от военен флот. Всъщност, капитанът само предполагаше, че островът е там отпред, зад непрогледната завеса на щита.
— Изглежда не очакват посетители — подметна той, изправен на мостика. Лъчите на изгряващото слънце падаха косо върху океанската повърхност.
— Ще бъдем допуснати — отвърна безизразно Паркър.
Внезапно в небето над тях отекна грохот. Един Ф-14 прелетя съвсем ниско, описа широк завой и отново се насочи към тях.
— Те няма да ни спрат — обяви невъзмутимо Паркър. Холс наблюдаваше приближаващия се самолет. Пилотът поклати крила.
— Мисля, че иска да говори с нас — рече капитанът. Насочи се към радиорубката, но Паркър неочаквано му препречи пътя.
— Не. Никой не може да ни спре. — Той посочи кръжащия изтребител. — Тези хора дръзнаха да нападнат аирлианците. Те убиха Аспасия. Ние няма да разговаряме с тях!
— В такъв случай съветвам те да изкараш хората си на палубата и да им наредиш да подготвят лодките. Защото пилотът горе вече е известил където трябва за появата ни.
Паркър напусна мостика, без дори да погледне през рамо. Не след дълго прогресивистите наизлязоха на палубата и започнаха да надуват лодките си. След като ги спуснаха и се подредиха около „Южна звезда“, десетина от тях се отделиха от образувания конвой и се насочиха право към черното поле. Изтребителят се спусна съвсем ниско в бръснещ полет между лодките и щита, но хората вътре сякаш не го забелязваха.
— Включи радиото — нареди Холс на радиста. — На приемане…
Разнесе се пукот, следван от глас с металически тембър:
— До неидентифициран кораб, тук „Торн“, кораб от блокадния флот на Обединените сили около Великденския остров. Незабавно променете курса на деветдесет градуса.
Холс вдигна микрофона.
— Тук „Островен бриз“. Разбрано. Променяме курса на деветдесет градуса.
Гласът изгуби служебния си тон.
— С кого говоря?
— Аз съм капитан Холс от „Островен бриз“. Разбрах ви, изпълнявам заповедта.
— Капитане, говори капитан Норис. От тридесет минути опитваме да се свържем с вас. Кои, по дяволите, са тези хора в малките лодки, за които ни предаде пилотът?
— Аз не отговарям за тях — рече Холс. — Тълпа прогресивисти, тръгнали да се поклонят на своя всемогъщ компютър.
— Божичко, човече, никой от вас си няма понятие какво става тук! Трябва да ги спрете незабавно!
— Казах — не отговарям за тях.
— Според морския закон те са пасажери от вашия кораб и в момента животът им е изложен на опасност.
— О, какво толкова? — завъртя глава Холс. Той погледна през стъклото на кабината. Първите надуваеми лодки вече наближаваха щита. — Ще се ударят в щита, ще отскочат назад и ще се върнат обратно. Те си мислят… — Холс млъкна, забелязал, че от щита се подава нещо. — Това пък какво е, мътните го взели?
Приличаше на черен облак, но менеше формата си непрестанно, сякаш бе живо.
— Пълен напред, дясно на борд — нареди Холс. Носът на кораба започна да се измества бавно в посока към острова. Холс вече различаваше фигурата на Паркър, изправен в една от първите лодки.
— Аз изчезвам от тук — разнесе се гласът на пилота по радиото и в потвърждение изтребителят направи остър завой и започна да се отдалечава от щита.
— Какво става? — извика Холс.
— Не зная — отговориха по радиото. — Прилича на същото, което сполетя „Джордж Вашингтон“.
Холс премигна уплашено. Беше виждал кадри със самолетоносача по телевизията. Знаеше, че не може да става и дума за сравнение между неговата тенекия и мощния авионосец.
Черният облак се спусна ниско и покри хората в лодките. Докато корабът извиваше встрани, Холс забеляза, че екипажите на лодките са завладени от паника. Някой се свличаха на пода.
— Измъкни ни от тук, кормчия — произнесе той по вътрешната уредба, макар да не се съмняваше, че в машинното изстискват и последната капчица мощност от двигателите.
Изведнъж хората в първите лодки започнаха да се изправят. Холс вдигна бинокъла и го насочи към тях. Отново забеляза Паркър, по този път Водача гледаше право към „Островен бриз“. Тялото му потръпваше конвулсивно, но очите му бяха неподвижни и сияеха със същата безумна светлина, на която Холс бе станал свидетел неведнъж по време на пътуването. Холс завъртя настройката, но внезапно пръстите му застинаха неподвижно. Кожата върху лицето на Паркър се белеше, сякаш под повърхността й се криеше някакво друго живо същество. Холс огледа другите хора в лодките — навсякъде картината бе подобна. Една от жените вдигна ръце и дръпна провисналите остатъци, а под тях шурна кръв. Жената разкриви уста в писък, който Холс не можеше да чуе. Тя се олюля и падна зад борда.
Един мъж в съседната лодка се удряше в гърдите и викаше. Той се строполи на пода и започна да рита, но после утихна.
Черният облак беше изчезнал, но Холс забеляза, че гумената повърхност на лодките е покрита с тъмен
