места. Той се обърна към майор Ремик. — Колко дълго можете да останете във въздуха?
— Ако не пипам приборите за управление, ще увиснем над земята дотогава, докато отново ги докосна.
Билъм събра двата си пръста.
— Значи ако спрем тук, над Черно море, ще бъдем по средата на пътя между Дънкан и Търкот и много по-близо до всеки от тях, отколкото сме сега. — Той потърси с очи Куин, за да види реакцията му.
— Готови за път — нареди Куин, но докато вървяха към вратата, им махна да спрат. — Още две неща. Вашата екипировка за САПО е натоварена на борда. Добавих от себе си един пакет с интересно съдържание.
Двете тела в прозрачните, изпълнени с кехлибарена течност цилиндри, бяха напълно оформени. Лексина ги разпозна по очертанията, макар главите и на двамата да бяха скрити от черни шлемове, от които излизаха множество кабели и тръбички с хранителни разтвори.
Само преди часове бе присъствала на смъртта на Коридан и Гергор — другари от незапомнени времена. А ето че сега й предстоеше да наблюдава раждането им. Оставаше да бъде осъществена само още една стъпка.
Лексина извади двете Ка20-огърлици, които бе свалила от умиращите си другари. Тя застана пред цилиндъра с Коридан и пъхна медальона във вместилището на пулта. Съвпаднаха идеално. Пултът се озари от златисто сияние, което означаваше, че в момента спомените и личността, кодирани в медальона, се записват върху чистия като бял лист ум под шлема.
След няколко минути сиянието отслабна. Кехлибарената течност започна да напуска цилиндъра. Лексина отвори вратата и свали шлема от тялото, след това подхвана новия Коридан и внимателно го положи на пода.
Коридан пое със свистящи гърди въздух и отвори очи.
— Добре дошъл отново, стари приятелю — посрещна го Лексина.
„Анзио“ беше ракетен крайцер от клас „Тикондерога“ с управляеми ракети на борда. Построяването му бе струвало един милиард долара, а основното му предназначение бе да оказва огнева поддръжка и да отбива атаките срещу самолетоносача и групата, към която бъде назначен. Задача, с която — имайки предвид трагичната участ на „Вашингтон“ — ракетоносецът не се бе справил успешно.
След провала бойният дух на екипажа бе спаднал до най-ниската възможна точка, а положението допълнително се бе влошило, когато на борда започнаха да пристигат първите оцелели от катастрофата на „Вашингтон“.
„Анзио“ вече беше получил едно бойно отличие във войната срещу аирлиаиците, след като с помощта на бомба с ядрен заряд бе унищожена базата на „изтребителите фу“ северно от Великденския остров.
Когато от командването в Пърл Харбър бе пратено съобщение да се приготви ракета с атомен заряд, която да бъде изстреляна срещу острова, екипажът посрещна новината с облекчение и радост. Тези чувства бързо се смениха с униние, когато стана ясно, че близо две хиляди моряци от „Вашингтон“ са останали на острова в плен на стража и сега ще трябва да стрелят по тях.
Както бяха постъпили в случая с базата на „изтребителите фу“, оръжейните специалисти на борда на кораба отвориха една от ракетите „Круз“ от типа ВГМ-109 „Томахоук“ и започнаха да разглобяват сложната насочваща система.
Капитанът на „Анзио“ изпрати съобщение до „Спрингфилд“ да се приготвят за действие.
В отговор на командата, която бе успяла да подаде в системата, микроскопичните машини, проникнали в тялото на Кели Рейнолдс, започнаха да го напускат, като изминаваха пътя по кръвоносните й съдове до иглата, въведена в шийната й вена, откъдето излизаха навън.
Когато и последният микроробот си тръгна, частта, която все още беше Кели Рейнолдс, бе далеч по- голяма и силна от жената, спуснала се преди дни в подземието на Рано Као. Тя все още поддържаше телепатична връзка чрез златистия псевдопод със стража, но тази връзка бе значително по-слаба, защото от известно време компютърът бе прехвърлил отговорността за контрола над нея върху микророботите в тялото й.
Възвърнала донякъде свободата си, Кели се опитваше да постигне нещо повече.
21.
Не за първи път Яков и Търкот бяха обсъждали възможността срутването да е по-голямо, отколкото са възможностите им да се справят с него. Търкот си даваше сметка, че отреденото им време неумолимо изтича, но отдавна бе приучил ума си да се съсредоточава върху непосредствената задача. Ръцете му бяха разкървавени от острите краища на отломъците, които повдигаше и отнасяше назад с машинални движения, но той не обръщаше внимание на болката. Бяха прокопали нещо като тунел в тунела, с дълбочина четири- пет метра. На няколко пъти камъните под краката му се бяха размествали, които го навеждаше на мисълта, че не е изключено същото да сполети и тези отгоре. Вътре в тунела беше тъмно и се налагаше да работят пипнешком.
Търкот познаваше добре възможностите на тялото си и границите, отвъд които би могъл да го тласка. Предполагаше, че ще издържи най-много още три часа, преди да се наложи да спре за почивка. По-нататък щеше да е все по-трудно, заради болките в мускулите и наранените пръсти. Но най-голямата грижа бе липсата на вода. В подобни условия двамата с Яков щяха да издържат не повече от два дни в тунела.
Търкот си погледна часовника и осъзна, че за неговите сънародници този период е още по-къс — не повече от пет-шест часа.
Ако не намерят ключа.
Пристигането на Дънкан и Муалама в Кайро не остана толкова незабелязано, колкото биха искали. Въпреки ранния час хиляди зяпачи се бяха стекли край летището, за да зърнат с очите си легендарния извънземен кораб при неговото първо посещение в Кайро. Дънкан би предпочела да се приземят непосредствено пред Сфинкса, но египетското правителство не им бе разрешило и бе поискало да кацнат на летището.
Дънкан нямаше никаква представа по какъв начин се е разпространила новината за пристигането им, но предполагаше, че е дело на КИСПП. Още щом се приземиха, двамата излязоха навън, изпълнени с желание колкото се може по-скоро да потеглят за платото Гиза. В колата, която ги очакваше, седеше председателят на Египетския върховен археологически съвет и Муалама го позна веднага. Двамата се бяха срещали на няколко конгреса, но досега не бяха разговаряли. Доктор Хасар имаше мрачен и навъсен вид.
— Хайде, качвайте се бързо в колата — подвикна им той през отворения прозорец и посочи полицаите, които едва задържаха тълпата.
Дънкан и Муалама се мушнаха при него и Хасар кресна на шофьора да тръгва. Докато приближаваха вратите на летището, Муалама подаде ръка на чиновника.
— Доктор Хасар, приятно ми е да се срещнем отново.
