слой, който сякаш се движеше на вълни. Той насочи вниманието си отново към челната лодка. Паркър движеше окървавените си устни, сякаш издаваше нареждания на хората в съседните лодки. Холс свали бинокъла. Две от лодките смениха курса и поеха към „Островен бриз“. Останалите продължиха към щита.
— Увеличете скоростта! — извика Холс в рупора към машинното.
Холс знаеше, че леките, снабдени с извънбордови двигатели надуваеми моторници могат да го настигнат без особено усилие. Нямаше никакъв начин да им се изплъзне. Той насочи бинокъла си към най-близката от преследващите го лодки. Върху лицето на човека, който стоеше изправен в нея, бе разцъфнала злорада усмивка.
Изведнъж се разнесе грохот и над палубата прелетя изтребителят — толкова ниско, че едва не закачи една от мачтите. От лявата му страна бликаше огън и Холс долови пронизителния вой на високоскоростната самолетна картечница. Едрокалибрените куршуми вдигаха фонтани от пръски, които се приближаваха към предната лодка. Внезапно лодката и екипажът попаднаха под един откос и всичко се превърна в кървав водовъртеж. Когато изтребителят се издигна нагоре, във водата вече нямаше нищо.
Холс отново премести бинокъла. Въпреки че бяха станали свидетели на кървавото меле, екипажът от втората лодка не се беше отклонил и на сантиметър от курса. Сега вече тя беше само на триста метра от борда на кораба и приближаваше с бързи темпове. Хората вътре разглеждаха „Островен бриз“ с мрачни и решителни изражения.
Изтребителят се върна за втора атака и резултатът бе същият. Холс, който наблюдаваше всичко през бинокъла, видя как един от хората в лодката бе улучен от двадесетмилиметров куршум, с размери на малък снаряд. На гърдите на нещастника зейна грамаден кървав кратер и тялото му прелетя над петнадесет метра, преди да цопне във водата.
— Проклет да съм — възкликна Холс след ужасяващата сцена.
Радиото изпука и от говорителя се разнесе познатият глас:
— Говори капитан Норис. Следвайте настоящия курс, докато забележите моя кораб. Ще изпратим група да ви посрещне. Разбрано ли е?
— Прието и разбрано — въздъхна Холс.
— Лоша работа — поклати глава Яков.
Майк Търкот гледаше към отрупаните насред тунела отломки. Бяха се отдалечили на около километър от мястото на престрелката, където тунелът извиваше плавно наляво и се спускаше надолу. През целия път нямаше нито една странична врата или разклонение. Бяха разровили първото срутване, предизвикано от взривовете, и това им бе струвало безценни минути. Ето че им предстоеше още едно подобно усилие.
Без да разменят и дума повече, двамата се наведоха и започнаха да разчистват натрошените късове. Работата продължи около час и накрая Търкот пръв даде знак за почивка. Яков се присъедини към него и извади от джоба си винаги пълната си с водка манерка. Той отпи жадно и я подаде на Майк, който отказа.
— Подозираше ли, че Катенка е от
Яков въздъхна и едва тогава отговори.
— Ако съм имал някакви подозрения, нямаше да я допусна толкова близо до себе си, нито пък щях да я оставя да действа зад гърба ми.
— С други думи, не си я подозирал — поклати глава Търкот. — Интересно защо? Нали ти ми изнесе цяла лекция за ползата от недоверието?
Яков мълча доста време, преди да отговори.
— Тя ме прелъсти. — Той вдигна ръка, в знак, че не е свършил. — Не само с хубостта си — макар че имаше на какво да се наслади окото, а с това тук. — Яков се блъсна в гърдите. — Толкова години търчах насам-натам, скитах се по света. Мислех, че съм безсърдечен човек, но явно няма такъв на Земята. И ето че Катенка ми влезе под кожата — сигурно затова ти завиждах малко за доктор Дънкан. Е, не го признавах и пред себе си. Има една стара руска поговорка, че ако не ти дава покой нещо в другите, по-добре погледни вътре в себе си. Виж, не се вслушах в нея и ето докъде я докарахме. Попаднахме в капан.
— Време е да се измъкваме — заяви Търкот.
Търпението на полковник Толин се изчерпваше бързо. Беше коленичил до военния инженер, който отново се ровичкаше в разгънатите на земята планове, а отзад неспокойно пристъпваха двадесетината барети. Не беше предполагал, че под Москва може да има толкова тунели и проходи, останали от последната война.
— Накъде? — попита Толин за трети път, откакто бяха спрели. От челото на инженера се стичаше пот, няколко капки паднаха върху картата.
— А-а, хм, мисля, че трябва да се върнем до последното разклонение и оттам да тръгнем надясно, а не наляво, както направихме.
— Мислиш, значи — повтори Толин и си погледна часовника. Катенка му бе наредила да я следва на не повече от пет минути, а ето че сега от часове не можеше да я открие. Имаше лошото предчувствие, че събитията не са се развили според предварителния план. Той изруга полугласно и погледна назад. — Да се връщаме.
— Какво искаше да кажеш за рицарите тамплиери? — попита Дънкан. Скакалецът летеше на височина 12 000 метра над Атлантическия океан и вече доближаваше бреговете на Африка.
Професор Муалама бе изпаднал в необичайно за него мълчание, откакто бяха напуснали болницата на авиобазата Нелис. Дънкан го остави на спокойствие, защото тя също имаше нужда да премисли информацията, получена от фон Сеект. Куин я бе осведомил, че Търкот не отговаря на сателитния телефон, което допълнително подхранваше безпокойствието й.
Муалама изпружи дългите си крака напред.
— Според мен отговорът е скрит в ръкописа на Бъртън. И ние като него събираме късчета от истината. Само че той е посветил целия си живот на това.
— Какви късчета?
— Като например легенди и митове, които всъщност са нещо съвсем друго. Трябва, също като Бъртън, да разберем кои свършват в миналото и кои продължават до наши дни. Каква е връзката между тях, ако съществува такава, и докъде води всичко това. Ето на какви въпроси трябва сега да си отговорим.
— Но защо Бъртън е пазел в тайна заниманията си? — попита Дънкан.
— Вече ви казах. Дал е обещание да не говори за онова, което са му показали. А и в онези дни светът не е знаел нищо за пришълците, нито е бил изправен пред катастрофа.
— Имал е късмет — въздъхна Дънкан. — Да се надяваме, че ще се справим по-добре от него, защото не ни остава още много време.
Капитан Билъм бе разгънал върху голямата маса в заседателната зала карта на света.
— Това ли е районът на действие? — попита усмихнато сержант Грег Болц.
— Можем и да го смалим.
— Как? — намеси се в разговора Куин, който току-що бе влязъл, придружен от майор Ремик, пилот на една от совалките.
— Дънкан лети за Кайро, а Търкот е в Москва. — Билъм постави по един пръст на всяко от споменатите
