Зона 51: Сфинксът

Търкот беше изненадан от внезапната промяна в поведението на Льончика. Държеше се мило, като към близък човек.

— А, не — размаха пръст Паша. — На няколко пъти те търсих. Казаха ми, че си в Москва.

Стъклената врата се отвори с металическо изщракване.

— Уф, най-сетне — простена Льончика, дръпна вратата, заобиколи зад стола на Паша и положи нежно ръце на раменете й. — Паша, миличка. Да знаеш колко често си спомнях за теб. А и тези студени нощи…

— О, я престани. — Тя кимна към Яков. — Този го познавам. Той е от Четвърти отдел. Носеше се слух, че нещо се е случило със станция „Чьорт“.

— Взривили са я — потвърди Льончика. — Всички са загинали.

Паша погледна уплашено към вратата за тунела.

— Те са все по-близо — произнесе уплашено тя.

— Кои те? — попита Яков.

Паша не му обърна внимание.

— Да знаеш, миличък, направо не издържам повече тук — обясняваше тя на приятеля си. — От тръбите често се чуват писъци. — Тя посочи вентилационната шахта в ъгъла.

— Задава се по-голяма опасност — възрази Льончика. — Трябва да влезем при архивите. — Той бръкна под ризата си и извади окачен на верижка ключ. Паша извади същия ключ от деколтето си. Двамата се отправиха към срещуположните ъгли на стаята, където на стената бяха монтирани еднакви контролни кутии. Всеки вкара ключа в процепа, Льончика преброи до три и ги завъртяха едновременно.

— Ако допуснем дори най-малката грешка — обясни Льончика на останалите, — архивите ще бъдат изгорени.

Стоманените врати се плъзнаха встрани и зад тях се показа голям асансьор. Влязоха и петимата и Паша натисна бутона за затваряне на вратите.

Търкот почувства лека безтегловност, когато се понесоха надолу.

— На каква дълбочина отиваме?

— Осемстотин метра — отвърна Паша.

— Кой отговаря за това място? — бе ред на Яков да пита.

— Аз — рече Льончика. — Службата по събиране на информация за пришълците е била създадена веднага след края на Втората световна война. Вие си имахте Четвърти отдел, но той е само прах в очите на ръководството. Тук, в КГБ, не вярваме никому. Както всъщност и в ГРУ — добави той и погледна Катенка. — Три организации и всяка се пази от останалите. Голяма конспирация. Постепенно обаче се уверихме, че пришълците продължават да действат сред хората и тогава ограничихме до минимум числото на посветените. — Той погледна усмихнато Паша. — След дълги години на подозрителност и чистки май посветените останахме само аз и Паша. Дори сегашният директор не знае нищо за архивите.

Кабината спря с леко разтърсване. Вратата се отвори, сякаш ги подканваше да пристъпят във влажния, мрачен и зле осветен коридор.

— Вярно, че ни орязаха бюджета за поддръжка — оплака се Льончика. — Малкото, дето го измъквам, отива за алармените инсталации. — Той спря и се огледа. — Насам.

Вървяха около петдесет метра по коридора.

— Колко още? — попити Катенка.

— Архивите са много по-дълбоко — обясни Льончика. — С асансьора е най-лесната част. Тепърва ще се поизпотим.

— Има ли още врати и инсталации?

— Не — отговори Льончика. — Ние сме… — Той не довърши изречението. Катенка измъкна светкавично подострено пластмасово шило за лед и с точно премерено движение го заби в шийната артерия на Паша. От раната шурна светла кръв. Без да губи време, жената дръпна малкия автомат от пръстите на ранената Паша и го насочи към тримата мъже.

— Нали ти казах! — извика Льончика на Яков. — Казах ти да не… — гласът му замлъкна, когато Катенка изстреля един откос право в лицето му.

Търкот стоеше неподвижно, загледан в двете тела на пода.

— Защо го направи, Катенка? — попита Яков със смесица от гняв и отвращение.

Жената държеше автомата насочен към Яков, но Търкот не се съмняваше, че ще го простреля, ако направи и най-малкото движение, за да спаси приятеля си. Тя поклати глава.

— Вече не си ми нужен, другарю, така че, моля те, не ме ядосвай с въпросите си.

С крайчеца на окото Търкот забеляза, че зад гърба й Паша се размърдва. Лежеше в локва от кръв, но ръката й се местеше трескаво.

— А ми каза, че й вярваш! — произнесе Търкот по-силно, отколкото бе необходимо. — Руска свиня!

— Млъквайте и двамата — Катенка местеше дулото от единия към другия. — Нищо не разбирате вие! Като изгубени в тъмнината деца сте.

Яков се извъртя и сграбчи Търкот за пешовете на палтото.

— Не смей да ми говориш така, американско лайно!

Търкот забеляза, че Паша държи нещо малко и черно. Тя вдигна капачето му с палец и отдолу се показа червен бутон. Майк вече знаеше какво ще последва и почти бе готов да предупреди Катенка, но дисциплината в него взе връх над всичко останало.

С последни усилия на замиращото съзнание Паша си наложи да натисне бутона. Един след друг избухнаха взривовете, поставени по протежение на асансьорната шахта. Надолу по коридора отекна още една експлозия. Бяха се озовали в капан.

Катенка изкрещя като побесняла, завъртя се и изпразни целия пълнител в бездиханното тяло на Паша. Куршумите се забиваха беззвучно в трупа или рикошираха с искри от каменния под. Яков използва този момент да атакува, като запрати Търкот право в Катенка. Майк, подготвен за това, се извъртя във въздуха и сграбчи дулото на автомата в момента на стълкновението. Той изруга сподавено, когато дланта му едва не залепна за нагорещената цев, досущ както бе станало преди няколко месеца в Германия.

Майк изтръгна оръжието, а Яков сграбчи Катенка отзад и я прикова към стената. Избухна и последният взрив, от който в кабината на асансьора се посипаха едри бетонни късове. Тунелът се изпълни с прах, който още повече ограничи видимостта.

— Какво си ти? — извика Яков на жената, която се гърчеше в ръцете му.

Търкот доближи автомата до слепоочието й, но тя не му обърна внимание. Яков разреши проблема, като изви силно ръката й. Жената изсъска, но се усмири.

— Ако продължаваш да се опъваш, ще ти счупя ръката — предупреди я руснакът. — Казвай за кого работиш!

Катенка се обърна и плю в лицето му. Изведнъж по тялото й преминаха конвулсии и очите й се затвориха. Тя се строполи на земята. Яков коленичи до нея и опипа шията й.

— Господи! Мъртва е!

— Как го направи? — попита Търкот.

Яков не го чу. Гледаше натъжено жената.

— А аз й вярвах. Жалко…

Търкот също коленичи до трупа на Катенка. Повдигна единия клепач и почувства, как под пръстите му нещо се измества. Контактна леща. Под нея имаше кървавочервени зеници.

— Онези, които чакат.

Яков кимна.

— Разбрали са за архивите. Льончика ги е залъгвал от години, а ние взехме, че я доведохме право при тях. — Яков се надигна и доближи тялото на Паша. Извади шилото, взе пистолета и няколко малки осколочни и заслепяващи гранати от колана и и ги разпредели между двамата. След това покри лицето й с шала.

Търкот се изправи и погледна часовника. В известен смисъл инцидентът с Катенка му бе вдъхнал нови надежди, защото означаваше, че са на правилен път. Това, което им беше нужно, се намираше в Русия.

— Да вървим — той пое навътре в коридора. Яков го последва, а зад тях останаха само трупове.