Зона 51: Граалът

През следващите години пътувах много и надалече, четях, събирах легенди и се взирах в света около мен. Най-удивително бе, че сега вече разполагах с нов поглед към човешките митове и легенди, опитващи се да обяснят неизяснени събития.

Човечеството нерядко бе превръщало в свещени предметите, които аирлианците бяха оставяли, давайки им различни наименования. Винаги съм смятал разказите за светини и мощи най-малкото за наивни, сега вече знаех със сигурност, че са такива, но по друга причина. Това, което открих, бе, че легендите са всъщност разкази за действителни събития от далечни епохи, преди времето, което учените наричат началото на света.

На тези страници ще напиша за Граала, Копието на съдбата, Ескалибур, кивота и други предмети, забулени в мистика и възпявани в легенди.

Много от това, което ще запиша сега, не може да бъде нито доказано, нито потвърдено. То произхожда от писмени документи, които преведох с огромни усилия от езици, неговорени и забравени от векове, и от писмености, за които учените ще кажат, че вече не съществуват. Други сведения съм събирал от предания, разказвани в тъмни стаи от мъже и жени, за които мога да твърдя, че не са съвсем човеци, а казаното от тях може да бъде подлагано на съмнение, но аз вярвам да е истина, защото съвпада с неща, дето съм ги видял с очите си. Мисля също, че това, което пиша, трябва да е вярно, защото твърде много усилия бяха положени, за да бъда спрян и възпрепятстван по моя път.

Историята започва още преди основаването на Рим, преди гърците да издраскат с писмените си знаци каменните плочи, дори преди да бъдат построени пирамидите — преди зората на нашето време.

Търкот се пресегна и натисна клавиша, но нищо не се случи.

— Това ли е всичко? — обърна се той към Куин.

— Това е само прологът — обясни майорът. — След тези няколко страници има други, написани са обаче с различен почерк.

Муалама се наклони напред.

— Знаете ли кой е сър Ричард Бъртън? Познавате ли неговия живот? Противоречията, които са го заобикаляли?

— Не бих казал — отговори Търкот. Гореше от нетърпение отново да се впусне в действие, да тръгне към Гиза и да спаси Дънкан. Не разбираше какво толкова е очаровало Муалама в този старинен ръкопис.

— Бъртън е превел „Кама сутра“. Както и „Приказки от хиляда и една нощ“. Бил е нещо повече от преводач на творбите на други. Бил е прочут изследовател. Дръзвал е да посети места, които хората са смятали за недостъпни. Отишъл да търси изворите на Нил право в сърцето на Африка. Съществува общоприето становище, че неговата жена, Изабел, е изгорила ръкописите му след неговата смърт. — Муалама посочи екрана. — Излиза, че е изгорила единственото копие на този ръкопис.

— В следващите няколко страници се разказва какво се е случило в нощта, когато Бъртън умрял — обясни Куин. — И защо жена му е направила това, което е направила. Наистина е много интересно.

— Дай го на екрана — нареди Търкот. Почеркът на следващата страница наистина бе различен, както и цветът на мастилото.

Моят любим е мъртъв. Тялото му е още топло.

Пиша тези редове, за да ви предупредя. Ако ги четете и държите в ръцете си ръкописа, значи сте прокълнати, също както и моят скъп Ричард.

Както съпругът ми бе предположил още преди много години, злото същество, което го прати да извърви този пълен с опасности път, неговият „таригат“ ни посети снощи, малко след като Ричард завърши ръкописа. Аз го преписвах, което правя винаги след като Ричард привърши с писането. Тогава Ричард ми заяви, че е изпълнил целта на живота си.

Онова ужасно същество се появи по тъмно. Имаше бледо лице и прегърбено тяло, загърнато в черно наметало. Очите му — нима мога да забравя тези очи? Ако заради греховете си — а те не са малко, според онези, които ме познават — бъда изпратена в пъкъла, предполагам, че ще срещна там същия страшен взор. Но къде е пъкълът? Питам се, защото вече не вярвам в Рая.

Отплеснах се. Умът ми не е жив като някога. Ричард лежи бездиханен долу в гостната.

Съществото поиска ръкописа — цялата информация, която Ричард бе събирал зрънце по зрънце през всичките тези четири десетилетия.

Беше нощ. Ричард лежеше в леглото, а болестта разкъсваше последните живи клетки на измъченото му тяло. Бършех потта от челото му, когато чух вратата да се отваря с трясък. Изтичах нагоре по стълбите и надникнах от терасата. Съществото вдигна глава към мен и тогава за първи път срещнах тези очи.

Те ме пронизаха. Знаех, че пушките на Ричард са в неговия кабинет, но не можех да се помръдна. Създанието се изкачи бавно по стъпалата, като от време на време спираше и се подпираше на перилата.

Носеше дълго черно наметало, покрито с прах по краищата и тук-там с лекета. Когато се приближи до мен, усетих дъх на смърт и разложение. Наметалото се разтвори и отвътре се показа съсухрена ръка, стиснала закривен кинжал. Почувствах хладното острие да се опира в гърлото ми. Помислих си, че ще ми пререже шията, никога досега не бях усещала толкова силно туптенето на артериите си.

— Съпругът ти, мръснице — просъска създанието. — Искам само него.

Щях да поклатя глава, но се опасявах, че ножът ще ми пререже гръкляна.

— Не е тук — едва отвърнах.

— Лъжеш, кучко. И ти си мръсница, като всички останали.

Стреснах се, когато чух гласа на Ричард от другата стая.

— Знаех си, че някой ден пак ще се срещнем.

Не можех да си обясня откъде е намерил сили да се надигне от леглото. Струваше ми се, че съм го предала. Трябваше да се хвърля върху ножа и всичко да свърши на стълбите. Може би кръвта ми щеше да умиротвори страшното създание. Веднъж се запознахме с един човек на име Брам Стоукър, който ни разказа за създания от мрака, които смучели кръвта на своите жертви. Ричард беше заинтригуван и остана да си говори с него цяла нощ, а аз не издържах и отидох да си легна. Ричард му разказал няколко индиански легенди за чудовища, наричани вампири, и за други подобни, за които бе слушал предания, докато пътешествал по света. Ако наистина съществуваха подобни създания, това със сигурност бе едно от тях. Но Ричард изглежда не се боеше, че съществото е на прага на нашия дом.

— Остави жена ми на мира. Тя няма нищо общо с това. И нищо не знае.

Съществото дръпна ножа от гърлото ми и го прибра под наметалото с движение, по-бързо от погледа ми.

— Не ме е грижа какво знае. Тя е като всички жени. Мръсница. Не струват пукнат грош. Заслужава само смърт. Дори нещо по-лошо от смъртта.

Но той все пак се отстрани от мен и доближи мъжа ми, като че ли привличан от омраза.

— Ал-Иблис — произнесе Ричард, сякаш името беше зловещо проклятие и аз разбрах, че това е съществото, на което бе посветил доста страници в ръкописа. Сега вече си дадох сметка, че това, което допреди малко смятах за сборник от предания и легенди, е истина. Светът, който познавах от разказите на родителите ми и от проповедите в църквата, не бе истинският свят.

— Сър Ричард Франсис Бъртън — просъска създанието. — Чух, че онази мръсница, кралицата, те е направила рицар. Доста места видя, откакто се срещнахме в Медина. Но така и не се върна при мен, макар че обеща.

— Ти ме излъга — рече Бъртън.

Съществото се изсмя, звук като драскащи по кюнец нокти, от който кожата ми настръхна.

— Излъгал съм те? Аз говоря само истината. Нали аз те пратих в Гиза, при Каджи? Но какво значение има? Ти никога не ще узнаеш истината.

— Зная повече, отколкото някога — отвърна Ричард. — Научих и имената на много от вас.

Създанието се засмя, разкривайки два реда жълтеникави зъби.

— Тъй ли? А знаеш ли как ме наричат сега?