— Във вестниците си Джек Изкормвача — отвърна Ричард, а името накара дъха ми да секне. Бях чела за жестокостите, вършени от този страшен убиец. Вече знаех, че съм обречена. Лекарите смятаха, че извършва зловещите си ритуални убийства, защото мрази жените. Сигурно ги убиваше със същия кинжал, който бе опрял преди малко в шията ми.
— Изкормвача?! — повтори съществото. — Глупаци. Аз не изкормвам. Само изрязвам, с точност, каквато вашите хирурзи не могат да постигнат, но те пренебрегват този факт и ме обвиняват, че убивам невинни.
— Нашите хирурзи се опитват да спасяват живота на хората — възрази Бъртън.
— Аз също спасявам живот. — Съществото обърна черния си, закривен пръст към гърдите. — Моя.
— Ти живееш от хиляди години — Ричард изглеждаше по-скоро заинтригуван, отколкото уплашен. И друг път го бях виждала такъв, в опасни моменти, когато останалите, бяха готови да се превият пред страха. Единственият му интерес е да узнае повече. Но сега не бяхме в джунглата, а в нашия дом. Заедно с това същество. Нямаше съмнение, че е дори по-опасно, отколкото бе предполагал Ричард. — Защо се боиш за живота си тъкмо сега?
— ТОВА е живяло хиляди години! — съществото бръкна в пазвата и извади амулет, окачен на тънка метална верижка. Имаше формата на две ръце, вдигнати като за прошка. — А това… — то се тупна по гърдите — ще умре скоро.
За първи път почувствах нещо друго, освен омраза, в гласа на зловещото създание. То извърна глава и погледна към входната врата.
— Те ме следят. Искат да ида с тях. Да се преродя, така му казват. Но аз не желая. Не искам да умра!
— Защо мразиш толкова жените? — попита Ричард. — Защо ги убиваш и разпорваш телата им?
— Защото не съм роден от жена. А тъкмо жена ме преследва и иска от мен да се преродя. Те са зли. Зли, такива са. Трябва ми свежа кръв — трябва да сменя износените части на тялото си. Но не мога… — Той млъкна, сякаш объркан от някаква мисъл.
— Кажи ми истинското си име.
В Индия съм виждала Ричард, изправен срещу втурнал се към него тигър, с опряна в рамото пушка да чака последния възможен момент преди да натисне спусъка само защото иска да надникне в очите на животното. Ако пушката бе засякла, сега той нямаше да е тук. Той винаги живееше на ръба. Затова и аз му отдадох живота си. Коя жена може да устои на такъв мъж?
— Моето истинско име? — Създанието измина няколко крачки и застана срещу Ричард, с гръб към перилата. Стоях, без да имам сили да помръдна, на площадката. Виждах съвсем ясно, че Ричард е на края на силите си, подпрял рамо на рамката на вратата. Знаех, че ще остане там, докато изтръгне от създанието всичко, което го интересува.
Съществото го разглеждаше така, сякаш е превъплътена загадка.
— Аз съм Сянка. Поне за такъв бях създаден. Сянка на някой, който е съществувал. Създаден съм по негово нареждане. Някога, много отдавна, ме наричаха Луцифер.
Побиха ме тръпки. Вече знаех, че нещата, открити от Ричард, ще променят цялата човешка история, но Луцифер!
— Казваха, че съм бил захвърлен. Не, не бях захвърлен, бях оставен. Знаеш ли как се чувствах? Да бъдеш създаден, дори да не си истински, а след това да те оставят да вършиш онова, което ТОЙ е наредил, макар че ти си много повече от него? Повече, отколкото той ще бъде някога.
— Името му — не отстъпваше моят мъж. — Онзи, чиято сянка си ти. Как се казва?
— Нищо няма да ти говори — отвърна създанието. То отново погледна уплашено към отворената врата. Кожата по лицето му се гърчеше така, сякаш под нея пълзяха червеи. — Те идват за мен. Лакеите. Жените. Мръсниците, които служат на „Мисията“. Идват да преродят Сянката, което за мен означава смърт. — Той пристъпи към Ричард.
— Трябва ми Граалът — рече създанието с тих глас. — Искам да ми кажеш какво си научил за Граала! Само той може да ме спаси.
— Първо ми кажи името.
— Аспасия — просъска то. — Той е първородният. Аз съм само негова сянка.
— Аспасия — повтори Ричард. — Чувал съм това име. Зная кой е той.
Създанието — Сянката на Аспасия — пристъпи напред и се надвеси над Ричард.
— Граалът. Кажи ми къде е! — То млъкна и втренчи поглед в лицето на съпруга ми. — Не знаеш, нали? Ти дори не знаеш какво е? Търсил си нещо през всичките тези години, без да имаш представа каква е целта ти!
Останах потресена, че зловещото създание е способно на чувства. В този момент откъм улицата долетя приглушен тропот на копита и аз се обърнах. Съществото също ги чу.
То извади ножа и скочи към мен. Нямах време даже да се предпазя с ръка. В следния миг острието бе опряно отново в гърлото ми.
— Сега ще я разпоря и ще извадя вътрешностите й на показ, та да види светът каква мръсница е тя! Къде е Граалът? — съскаше творението на мрака.
По стълбите затропаха тежки ботуши. Влязоха трима мъже с черни наметала, следвани от висока жена. Тя пристъпи напред и вдигна ръка с разтворена длан.
— Ела с нас.
Съществото се извъртя, поставяйки ме като щит пред себе си.
— Не искам да бъда прероден. Искам да живея моя живот!
— Ти никога не си имал свой живот — отвърна жената и пристъпи към нас. — Ти си само слуга и досега ни служеше добре. Ние всички сме слуги. Време е да се преродим.
— Никога! — изпищя създанието като ранено животно. — Ще окъпя света в кръв, ще пролея толкова, колкото никога не е виждал! Ще разкрия на хората истината за тяхното съществуване, ще ги лиша от техните богове, ще поругая религиите, ще отрека жалката им наука.
— Твърде дълго си чакал — жената беше само на шест крачки от нас. — Умът ти се е повредил. Трябваше да дойдеш още първия път, когато те повиках. Полицията в тази страна вече те издирва. Не бива да им позволяваме да те хванат. — Гласът й поомекна. — Ела с мен. Можем да сме заедно, както някога.
— Да ме хванат? Тези нещастници? Аз никога… — подхвана създанието, но гласът му премина в хъркане. Краката му се подгънаха и то се строполи на земята, а ножът остави тънка кървава резка върху рамото ми. Обърнах се — зад мен стоеше моят верен Ричард, с тояга в ръка.
— Ела, Изабел! — рече той и протегна ръка, докато с другата държеше вдигната тоягата. Скрих се зад него, чувствайки се в пълна безопасност.
Сянката на Аспасия се надигна от пода, стенейки от болка. Ножът се стрелкаше между Ричард и жената от стълбите.
— Искам да живея! — изпищя създанието.
— Време е да се преродиш — произнесе жената. — Помниш ли, преди много време ти беше Озирис, а аз — Изида? Може пак да сме двамата, ако дойдеш при мен. — Тя говореше с тих, успокояващ глас, сякаш се обръщаше към дете.
— Ти ме предаде! — изкрещя създанието и се хвърли с изумителна бързина. Ножът се заби в шията на непознатата и от гърлото й бликна кървав гейзер. Докато съществото се опитваше да измъкне ножа, жената го притисна в обятията си. Едва сега другите трима успяха да го съборят на земята, върху издъхващото тяло на тяхната предводителка.
Ричард ме държеше здраво, все така вдигнал тоягата. Усещах, че целият трепери от изтощение, и се чудех откъде намира сили да стои прав.
Мъжете извиха назад ръцете на създанието и му поставиха белезници, но дори сега то продължаваше да се съпротивлява. Те го сграбчиха за краката и го повлякоха надолу по стълбите, без да ги е грижа, че главата му се блъскаше в стъпалата.
Като видя това, Ричард ме пусна и доближи до проснатата окървавена жена.
— Отнасят го в „Мисията“, нали?
Тя сякаш не го забеляза.
