С нейна помощ стражът бе в състояние да разглоби машините до най-дребните им детайли и след това да ги реконструира. Освен това стражът бе моделирал нановирус, който проникваше в мозъците и телата на хората и ги вземаше под свой контрол.
От двете страни на летищната площадка в средата на острова полагаха своя робски труд мъже и жени. Движенията им бяха плавни, почти естествени, тъй като последната версия на нановируса обединяваше съзнанията им в сляпо подчинение на заповедите, изпращани от извънземната машина.
Всъщност стражът постоянно използваше хората, за да усъвършенства своя нановирус. Тези, които не се представяха добре при експеримента, бяха погребвани, за да се предпазят от болести останалите роби.
Дълбоко в недрата на вулкана Рапа Кару Кели Рейнолдс продължаваше да се притиска към стената на стража. Високата три метра златиста пирамида сега бе епицентър на всички дейности на острова, между които бе поддържането в активно състояние на силовото поле, а то неутрализираше опитите на хората да нанесат удари с различни видове оръжия.
Кели бе отслабнала с десетина килограма от деня, когато пристигна на острова. От доста време стражът бе престанал да забелязва присъствието й. За него Кели бе изпълнила предназначението си. Може би щеше да й постави нови задачи в близкото бъдеще, но точно сега имаше по-важни занимания.
Макар стражът да не забелязваше присъствието й, обратното не беше вярно. Кели бе съумяла да освободи тялото си от нановируса като подаде до стража команда, останала незабелязана от висшите контролни ешелони. Тя все още бе в състояние да следи голяма част от онова, което ставаше със стража, но опитът й да възприеме потока от информация и даваните команди напомняше на опит да се пие от буен планински поток — толкова много преминаваше покрай нея, до което така и не съумяваше да достигне. Все пак успя да прати едно-единствено съобщение до Зона 51, но не можа да постигне нищо повече. И се стараеше да следи действията на извънземния компютър.
Едно беше ясно от събраната информация — реконструирането и повторното построяване на „Вашингтон“, метаморфозата на щурмовата подводница „Спрингфилд“ и разпространението на нановируса сред заловените хора — всичко това говореше недвусмислено, че стражът-компютър се готви за съкрушителна война. Подготовката щеше да му отнеме известно време, но част от силите вече навлизаха в завършващ стадий. Кели си даваше сметка, че хората извън силовото поле нямат понятие какво става на острова заради непрогледния щит, в който бе обгърнат.
Освен това сполучи да засече някои от съобщенията, които стражът изпрати — до Водачите, „Мисията“, аирлианците на Марс, координирайки усилията на всички. С една крайна цел.
Назряваше тотална война. Този път докрай, защото стражът възнамеряваше да остави живи само своите роби.
Никога досега лейтенантът от китайските военновъздушни сили не бе виждал подобно радарно обозначение. Беше по-малко от знаците на пътническите самолети и начинът, по който често менеше посоката, навеждаше на мисълта, че може би е хеликоптер. Ако беше вертолет, трябваше да е доста големичък.
Той сграбчи микрофона, за да изпрати предупреждение:
— Внимание. До неидентифицирания летящ обект, навлязъл в китайското въздушно пространство! Незабавно посочете принадлежност и курс! Край!
Преброи до три, което бе стандартната процедура, и отново включи микрофона:
— Неидентифициран летящ обект, напуснете китайското въздушно пространство незабавно или ще бъдете свален. Това е последно предупреждение!
Лейтенантът отброи още три секунди, след което се свърза с най-близката авиобаза.
Два СУ-27 бяха изпратени светкавично в отговор на неговото съобщение. След последните събития в околностите на Циан Лин и разделянето на държавите на изолационисти и прогресивисти, китайската армия, особено тези нейни подразделения, които бяха разположени в крайграничните зони, се намираше в състояние на повишена бойна готовност.
Водещият пилот майор Фукан Чимсар, както можеше да се съди по името, бе представител на етническата смес, характерна за тази част на Китай. Като потомък на монголски и китайски предци той едва ли беше най-подходящата кандидатура за авиобазата Каши. Стара, но изпитана тактика на китайското командване бе да изпраща военния персонал на служба далеч от родния край, за да се избегнат каквито и да било колебания, в случай че се наложи войниците да потушават с огън някой бунт на местното население. Но тъй като Чимсар бе един от малкото китайски пилоти, обучени да летят на руския прехващач СУ-27, командването трябваше да се примири.
Веднага щом се издигнаха над летището и набраха известна височина, Чимсар включи допълнителната тяга и достигна ускорение от 2М. Провери на радарния екран дали пилотът от втория самолет, капитан Ханксия, го следва на полагаемото разстояние, след това поиска инструкции за местонахождението и посоката на движение на набелязаната цел. Нарушителят бе навлязъл в китайското въздушно пространство откъм Афганистан. Чимсар осъзнаваше, че би могъл да идва отвсякъде, откакто потъналата в размирици полудива страна бе оставила на произвола контрола на въздушното си пространство.
Нарушителят прелетя над северните предпланини на Хималаите, докато двата прехващача бързо скъсяваха дистанцията. Лейтенантът от службата за радарно проследяване докладва, че нарушителят е променил леко курса си на север, над Таримския басейн, където същевременно се е снижил, очевидно опитвайки се да се скрие от радарите. Но междувременно радарът на първия самолет бе засякъл целта, възползвайки се от преимуществото на по-високото си положение. Нарушителят се намираше на осемдесет километра право пред него.
Според инструкцията пилотът първо трябваше да прехване в мерника на ракетите „въздух-въздух“ неидентифицирания обект и след като получи потвърждаващ сигнал от радара, да стреля. Тези заповеди не подлежаха на промяна, не оставяха място за съмнение. В китайската армия от военнослужещите се изискваше абсолютно и безпрекословно подчинение.
Когато през 1992 г. китайците закупиха от Русия няколко изтребителя СУ-27, те поискаха да бъдат снабдени с общо 144 ракети АА-10, от типа „въздух-въздух“. Чимсар знаеше, че преименуването на ракетата в Р27 не водеше автоматично до промяна на нейния произход. Разбира се, той никога не си бе позволил да изкаже гласно тази мисъл. На думи китайското правителство постоянно обвиняваше северния си съсед в какви ли не зловредни намерения и действия, което на дело не им пречеше да купуват от него оръжие при всеки удобен случай. На разстояние от четиридесет километра Чимсар получи потвърждение, че целта е прехваната и е въведена в паметта на бордовия радар. Макар все още без пряк визуален контакт, той и придружаващият го самолет заредиха своите ракети.
На разстояние тридесет километра Чимсар вдигна предпазителя на малкия червен пусков бутон. За миг си спомни за инцидента, при който руснаците бяха свалили един корейски пътнически боинг, и за американския изтребител, прострелял ирански самолет. Той знаеше, че ако не стреля, съществува реална опасност да бъде свален от собствените си зенитни оръдия, когато се връща в базата Каши. Единствената друга възможност бе да избяга, но самолетът бе снабден с ограничено количество гориво — крайно недостатъчно, за да се добере до някоя страна, където би могъл да размени модерния изтребител и познанията си срещу свободата. Освен това, бяха им намекнали неведнъж, че ако някой от тях посмее да избяга, близките му ще бъдат измъчвани жестоко, преди да се простят с живота си.
Чимсар натисна копчето и от двете крила се отдели по една ракета. Другият самолет последва примера му. Четири димни следи се понесоха със скорост, по-голяма от тази на звука, към невидимата цел.
Останалата част Чимсар проследи на своя дисплей.
— Имаме няколко попадения — докладва той, след като две от дирите изчезнаха внезапно. Малко по- нататък същото се случи и с другите две ракети, което му се стори странно, но Чимсар пропусна да го съобщи.
— Приблизително местоположение на сваления обект? — попита лейтенантът.
За времето, необходимо на ракетите на преодолеят тридесет километра, изтребителите бяха изминали
