Лабораторията за реактивни проучвания.
Кинсейд носеше дебела папка под мишница.
— Отивам да взема новите снимки от телескопа „Хабъл“.
— На Марс?
Кинсейд кимна.
— Сидонийския регион? — Търкот стесни района до мястото, където бе разположена базата на аирлианците.
— Аха.
Тъкмо когато стигнаха коридора, Търкот се пресегна и препречи пътя на другия с мускулестата си ръка.
— Пазиш някаква тайна ли, или има друга причина да си толкова мълчалив?
Кинсейд спря.
— Никакви тайни. — Той му подаде папката. — Нещо става на Марс, но не зная какво.
— Ново оръжие?
Кинсейд поклати ядосано глава.
— Вие военните само за това си мислите — дали не е оръжие. Онези от „Меджик“ прекарваха цялото си време в гадаене — тези аирлиански артефакти не са ли някакво страшно оръжие? Или пък руснаците — не са ли узнали нещо за някое извънземно оръжие? А когато най-сетне го откриха — само че бяха германците, — ние им го откраднахме и създадохме атомната бомба. Но никой не се безпокои за важните неща.
— Да го разбирам ли като
— Твърде много кафе пиеш — поклати глава Кинсейд. — Не зная какво е това и съм готов да изляза от кожата си, за да разбера. А представяш ли си — точно в този момент онези глупаци от правителството искат да ми отнемат правото да ползвам телескопа! Че какво по-важно могат да гледат от тези извънземни машини на Марс, кажи ми? Открай време си заравяме главите в пясъка всеки път, когато някой произнесе думата
Кинсейд въздъхна, преди да продължи.
— Не зная, Майк. Възможно е да вадят ново оръжие. Но нищо не можем да направим засега. Ще ми се да погледам с какво се занимават през най-добрия инструмент, с който разполагаме.
— Говори с Куин — посъветва го Търкот. — Той ще ти намери някоя задна вратичка да се промъкнеш до телескопа.
— Надявам се. — Кинсейд дръпна вратата и влезе в командния център. Търкот се завъртя на място и спря. Зад него, на няколко крачки по-нататък в коридора, стоеше Яков.
— Трябва да си по-внимателен с него. Човекът е на ръба на силите си от изтощение. Всички сме така. — Руснакът се приближи и го мушна в гърдите с едрия си показалец. — Спомни си какво се случи с нас двамата, когато мислехме с това, а не с това — и той си посочи главата.
— Недей… — поде Търкот, но млъкна, когато видя, че професор Муалама наднича от заседателната зала. — Какво има?
— Преведох първите две глави от ръкописа на Бъртън.
— Доста бързичко си се справил — отбеляза Търкот.
— Подготовката ми не е отишла напразно.
— Хубаво — кимна Търкот.
— Мисля, че ще ви се стори доста интересно — продължи Муалама. — Не бива да забравяте, че Бъртън е бил по-известен с преводите си на други произведения — „Кама сутра“ и „Хиляда и една нощ“ например, — отколкото със собствени текстове. Този ръкопис е написан с негови думи, но немалка част също представлява превод.
Търкот влезе в заседателната зала, следван от Яков. Куин побърза да събуди Че Лу.
— Между другото — подхвърли Муалама и посочи една снимка, прикачена към таблото — това е Бъртън.
Търкот спря и се наведе към снимката. Бъртън изглеждаше ужасно — лицето му беше покрито с белези, косата му разчорлена над чифт искрящи очи.
— По време на първата експедиция със Спики ги нападнали бербери. Тогава го пронизва копие през двете бузи — обясни Муалама.
— Спики? — попита Търкот.
— Джон Спики, друг английски пътешественик. Двамата няколко пъти се отправяли из Африка да търсят изворите на Нил.
Имаше още една снимка — голяма каменна постройка, която наподобяваше палатка.
— Това пък какво е?
— Гробницата на Бъртън. Построена е с формата на бедуинска палатка. Така поискала жена му. По думите й Бъртън се боял от пълния мрак. Затова в една от стените е вграден прозорец с рисувано стъкло, през който да проникват слънчеви лъчи. Веднъж Бъртън й признал, че се страхува от тъмнината и затворените помещения.
Търкот кимна, припомнил си как се бе почувствал, когато се озова в капана на подводницата. Мисълта, че е жив погребан в един метален ковчег, му се стори непоносима.
Муалама прекъсна мислите му.
— Компютърът е готов да прожектира следващите страници от превода.
Търкот вдигна глава. Че Лу и Яков вече се бяха настанили на седалките. Той се приближи и натисна клавиша. На екрана се появиха първите думи.
За първи път срещнах Ал-Иблис в Медина. Обстоятелствата на тази наша първа среща нямат особено значение за моя разказ. Тази история е за извънземни същества, техните последователи и как всичко това оказва влияние върху човешката цивилизация. Какви са заплахите за нашето бъдеще.
По време на срещата Ал-Иблис нито веднъж не спомена каква е целта на неговите дирения, едва по- късно научих, че става въпрос за Граала. Той ми намекна обаче, че търси легендарната Зала на познанието. Носят се слухове, че в това място се съхраняват истини за отдавна отминали времена.
Ал-Иблис ме изпрати като хрътка да открия точното й местонахождение и ми обясни как най-безопасно се стига до нея. Очакваше от мен да се върна и да му издам тайната. Дори сега, след толкова много години на проучвания и пътешествия, все още не мога да твърдя със сигурност дали Граалът и Залата на познанието не са едно и също нещо. Моето лично мнение е, че Граалът съдържа в себе си всички летописи.
Ал-Иблис бе този, който ме насочи към платото Гиза и ме посъветва да търся човек на име Каджи. От думите му останах с впечатление, че този Каджи е някакъв пазач. Няма да се спирам повече на Ал-Иблис, тъй като той се появява отново в историята ми и тогава ще го опознаете такъв, какъвто го опознах и аз.
Заминах за Гиза по времето, когато Спики трябваше да се върне в Англия. Според мнозина това е един от най-неуспешните периоди от моя живот — докато Спики събираше овациите за откриването на езерото Танганайка и твърдеше, че от него водела началото си река Нил, аз бях далече от Англия, лишен от
