Зона 51: Граалът

да умрат, и вече не били склонни да чакат и да се надяват на чудо в някакво далечно, необозримо бъдеще. Мислели, че ако получат достъп до Граала, те самите ще станат богове. Но аирлианците били твърде силни. Всякакви опити за опълчване били потушавани незабавно и жестоко. Човекът имал свое място, също както пришълците. Но сетне се появил Артад и с него избухнала гражданската война между аирлианците. Уаджетите и народът на Атлантида воювали на страната на Аспасия и мнозина загинали. Оцелелите били предадени. Аирлианците сключили примирие помежду си, Аспасия и последователите му станали изгнаници на Марс, а Атлантида била разрушена от Артад. Мнозина от уаджетите били избити, животът бил подарен само на малка група, която получила задача да превърне местното население във верни слуги на Аспасия.

Муалама плъзна поглед по лицата на присъстващите.

— Представяте ли си как са се чувствали? Предадени, с избити семейства и разрушени домове. Тогава решили да основат организация и да свикат среща на една планина в Северна Англия — на Тор. Тук оцелелите след потапянето на Атлантида споделили преживяванията си. Разбрали също, че малко преди Аспасия да си тръгне, неколцина от най-ревностните уаджети били вкарани в храма и подложени на трансформация от неговия страж — златистата пирамида.

— Водачите — досети се Яков.

Муалама кимна.

— Наредили им да преместят кивота и Граала на безопасно място. Те били създателите на „Мисията“. Освен това на сборището узнали, че съществуват и други, наречени Онези, които чакат — наемници на Артад, които трябвало да подготвят завръщането му. И така, оцелелите решили никога вече да не вярват на аирлианците. Заклели се да се посветят на тази задача, за да не допуснат човечеството да бъде измамено й предадено повторно. След това се разпръснали по новите си домове. А Тор останал като съкровищница на събраното от тях познание. Както вече ви казах, според Брин в модерните времена информацията се съхранявала в компютри. Фактически подземният скрипториум бе само една реликва от миналото. Струва ми се, че старецът се чувстваше самотен. Попитах го дали е чувал за Бъртън. Каза ми, че преди много години дядо му пуснал Бъртън да влезе. Бъртън носел пръстена на Каджи и прочел много от архивите на Наблюдателите — дори взел някои от свитъците за превод. Успял да избяга, преди другите да го открият.

— Пръстените? — попита Търкот.

— Всички уаджети притежавали пръстени, които им осигурявали безпрепятствено проникване в храма. При изработването им била използвана аирлианска технология.

— Все още не си ни казал как да се сдобием с пръстен — посочи Търкот. — Всъщност, оказа се, че си ни мамил. Защо да ти вярваме сега?

Муалама не обърна внимание на въпроса.

— Докато двамата с Брин разговаряхме, разнесе се звън. Според Брин това означавало, че някой е поставил своя пръстен или медальон на стената — както бях направил аз. Отиде да види кой е, а аз използвах времето, за да прегледам документите.

Муалама замълча.

— После? — подкани го Търкот.

— Оказа се, че Наблюдателите са държали под око Тор, знаели са, че Брин е стар и изкуфял. Някой — не зная кой — хвърли възпламенителна граната в скрипториума и затвори вратата. Свитъците се подпалиха веднага. Помещението се изпълни с пламъци и дим. Лежах на пода, заобиколен от огън. Дрехите ми пламнаха, но аз не смеех да мръдна, вдишвайки последните остатъци от кислород. Най-сетне всичко, което можеше да гори, изгоря. Бях пострадал сериозно. Вратата се отвори и някой влезе. Човекът се приближи до мен и коленичи. Съобщи ми, че ме чака болезнена смърт като разплата за моето предателство. След това ме остави да издъхна. Но ме беше подценил. Още щом излезе, аз скочих на крака и го последвах. Използвах болката, за да черпя сили.

Търкот си спомни за жестоките белези от изгаряне по гърба на едрия негър. Сега вече разбираше какво бе преживял Муалама.

— По-нататък в тунела съгледах Брин и някакъв непознат. Вървях след тях, докато излязоха на повърхността, тук изчаках да се отдалечат. Едва тогава си позволих да подам глава и да вдишам от нощния въздух. Усетих, че ризата ми е изгоряла. Докато слизах надолу към колата, се спънах и паднах. Едва не завих от болка. Най-лошото бе, когато се опитах да седна. За малко да припадна. Видях светлините на тяхната кола и си казах, че трябва да издържа още малко. Последвах ги. Подкараха изток и аз реших, че отиват към Лондон, но после завиха на север. Когато пътят премина покрай два каменни часовоя, две изправени скали, разбрах къде се намирам — Ейвбъри. Бяхме вътре в кръга от камъни, които заобикалят мястото. Тук колата пред мен напусна шосето и пое по един страничен път. Изгасих светлините и ги последвах. Отпред изникна висок хълм. Останах като гръмнат, когато колата пое право към него и изчезна вътре, сякаш погълната от мрака. Чаках дълго, но никой не се показваше. Едва тогава тръгнах да потърся медицинска помощ. Но вече знаех къде е базата на Наблюдателите: хълмът Силбъри, във вътрешния кръг от камъни на Ейвбъри. Ето там ще намерите вашите пръстени.

Търкот се обърна към Куин.

— Нека ми приготвят скакалец. И цялата информация, която можеш да намериш за този хълм.

— Ръкописът? — попита Муалама.

— Ако информацията, която ни даде, е достоверна — ще го разберем скоро, — ще ти позволя да продължиш с превода му. Но ако те заловя отново в лъжа, или пак скриеш нещо от нас, ще наредя да те приберат на топло.

Търкот напусна стаята, следван от останалите, и Муалама остана сам. Африканецът погледна купчината листа и лицето му се изкриви в странно изражение, сякаш не знаеше къде се намира. По тялото му премина тръпка, той изпъна гръб и се прилепи към облегалката. От устните му се откъсна мъчителен стон и чернокожият вдигна ръка към тила си, където беше източникът на болката. Той премигна и обърканото изражение изчезна. Премести ръка към лявото си ухо, а когато я отдалечи, по дланта му имаше кръв. От отвора на ухото се стичаше тъничка, тъмночервена струйка.

Муалама попи кръвта и избърса ръката си с кърпичка.

След това се захвана отново да пише.

6.

Околностите на Великденския остров

Придържайки се към теорията, че безшумното проникване е за предпочитане пред използването на сила, особено след като противникът бе успял да им отнеме такова мощно средство за унищожение като цял един самолетоносач от клас „Нимиц“, командирът на отряда „тюлени“ реши, че само двама от хората му трябва да се опитат да проникнат под щита, заобикалящ Великденския остров. А и без това „тюлените“ работеха по-ефикасно в малки групи, а отряд от двама бе най-малобройното оперативно звено.

Избраниците бяха младши лейтенантите Макгрю и Оливети. И двамата бяха отлични специалисти и притежаваха боен опит от операции в Гренада и от „Пустинна буря“.

Планираше се проникването да се осъществи на три стъпки. Първо, един хеликоптер „Чинук“ щеше да отнесе двамата и една надуваема лодка от борда на „Стенис“ до позиция на осем километра извън силовото поле. Хеликоптерът щеше да ги спусне близо до острова, откъдето с помощта на лодката щяха да се приближат максимално до невидимата стена. Тук щяха да изпуснат въздуха на лодката и да я приберат в раница, преди да се потопят и да потърсят отвора. След като преминат от другата страна, отново щяха да надуят лодката и да продължат към брега. На обратния път щяха да използват същия метод, а когато се отдалечат достатъчно, щяха да пратят сигнал до хеликоптера да ги прибере.

Двамата „тюлени“ бяха запознати с местонахождението на стража под Рапа Кару и разполагаха с точни карти на подземните тунели. Нищо повече не знаеха за онова, което става отвъд силовия щит.

Капитан Робинет им бе поставил две задачи: първо, да разузнаят какви ги върши противникът и най- вече — каква е съдбата на „Вашингтон“ и „Спрингфилд“, и след това — да спасят Кели Рейнолдс. След като получиха тези инструкции, Оливети и Макгрю се качиха на своя Чинук и отлетяха право към южния