Зона 51: Граалът

защото знаех, че по това време ще съм сам. Знаех какво търся и с помощта на фенерче не след дълго намерих малка вдлъбнатина в една от каменните плочи отстрани на полуразрушената кула. Поставих медальона във вдлъбнатината, но нищо не се случи. Бях отчаян, продължих да търся наоколо, но не открих друго подходящо място, тъкмо щях да си тръгвам, когато чух шум от триене на камък в камък. Откъм една сумрачна част на кулата се приближи фигура, облечена с черно наметало. Приличаше на монах, имаше дълга бяла брада и бледа кожа. Вдигнах ръка и му показах медальона си, а той на свой ред ми показа пръстена.

— Откъде са се взели тези пръстени? — попита Търкот.

— Търпение — рече му Муалама. — Скоро ще стане ясно. Наблюдателят ми даде знак да изгася фенерчето. „Какво търсиш?“ — попита ме той. Предварително бях обмислял какво да кажа, ако срещна друг Наблюдател, и стигнах до извода, че истината е най-доброто решение. Казах му, ме съм далеч от къщи и диря познание. Изглежда налучках правилния отговор, защото той ми се усмихна. „Аз съм този, който съхранява нашето знание“ — обясни ми тогава. Каза ми също, че се нарича Брин. Спомних си, че на старошотландски това означава дошъл от хълмовете. Попита ме за моето име. Открих му го, както и откъде идвам. Тогава все още не ме смятаха за изменник — в онази нощ щях да стана враг на Наблюдателите. Някой от вас бил ли е в Гластонбъри?

Всички поклатиха едновременно глави.

— Незабравимо местенце. Намирахме се на висок двеста метра хълм, щръкнал над околната равнина като сочещ в небето пръст. Истинска загадка е как се е появил подобен хълм насред просторната равнина. Според легендите в древни времена на хълма са живели друидите и там пеели своята вечна песен. Сменяли се постоянно, денем и нощем, зиме и лете, за да не секва песента, която — пак според една легенда — поддържала Тор жив. Попитах Брин за Тор. Той ми отвърна: „Някога Тор бил заобиколен от вода. Земята около нас се намира под морското равнище и това място е било остров. Наричал се Авалон.“

„Но това е митично място! — възразих аз. — То не съществува!“

„Чувстваш ли земята под краката си? — попита ме той. — Значи съществува! Авалон е бил тук! Много прочути хора са стояли върху този къс земя. Тук е смъртното ложе на Артур. Донесли го след последната битка, битката за Камлан. Мерлин също е посещавал хълма много пъти.“ След това Брин ми разказа и за други легендарни личности, които са се изкачвали на Тор: Брон, Краля на рибарите, който управлявал Тор преди идването на Артур. Още по-рано бил Йосиф Ариматейски, дошъл направо от Светите земи. Според някои при едно от пътешествията си насам той дори водел със себе си младия Христос.

— Аха! — възкликна Яков, неспособен да контролира реакциите си.

Муалама погледна руснака.

— Казвам само това, което съм чул и видял.

— Продължавай — подкани го Яков. — Просто всеки път, когато чуя нещо шокиращо, си мисля, че ще е за последно. Но досега все не познавам.

— Зная как се чувстваш — кимна Муалама. — Брин ме поведе и двамата се спуснахме през един отвор във вътрешността на полуразрушения манастир. Приближихме се към останките на кулата, която стърчеше нагоре към обсипаното със звезди небе. Брин вдигна ръка и произнесе няколко думи, които не можах да чуя. След това коленичи и опря пръстена в каменния под. Една голяма и тежка плоча се спусна надолу две стъпки, след това се отмести встрани, разкривайки стълбище, което изчезваше надолу в мрака. Като гледах тази черна дупка, усещах, че ме побиват тръпки. За първи път от много години насам се запитах дали действително искам да узная истината и няма ли да е по-добре, ако си остана невежа. Дори малкото, което бях научил, вече бе като непосилно бреме за душата ми.

Брин не ме чакаше. Наведе се и заслиза надолу в мрака. Ботушите ми кънтяха върху каменните стъпала. Въздухът бе студен и влажен. Каменните плочи, с които бе облицован коридорът, бяха съвършено шлифовани. Малко по-надолу те отстъпиха място на солидна скала. Стените й бяха гладки, тунелът прорязваше сърцевината на хълма с лекота на забит в масло нож. Погледнах надолу и видях, че стъпалата са износени съвсем малко в средата. Единствената светлина идеше от газената лампа на Брин и от моето фенерче. Малко по-нататък Брин спря на една площадка. Стълбището правеше завой под прав ъгъл и продължаваше надолу, но ние спряхме пред гладка стена. Той постави пръстена върху нея и отвори поредната тайна врата. Даде ми знак да мина първи и аз прекрачих вътре. Брин застана зад мен, след това чух вратата да се плъзга. Брин се наведе и постави лампата на пода. Попитах го къде се намираме. Отвърна ми, че мястото имало много названия от различни епохи. Някои го наричали гробницата на Мерлин. Според други това било преддверието към отвъдния свят. Попитах как той го нарича, а той ми отвърна простичко: „Това е моят дом.“ Продължихме нататък. В центъра на кухината имаше голям кристал, висок поне два метра. Преди да го доближим обаче, Брин сви надясно и тръгна покрай стената. Тук отвори една врата, хитроумно скрита между две колони от кристал, зад която се показа още един подземен тунел. Вървяхме около километър, преди Брин да спре. Отново постави пръстена на стената и отвори поредната врата. Този път той вървеше отпред. Озовахме се в неголямо помещение, дълго десет метра и широко пет. В центъра бяха струпали дървени писалища, а стената отдясно бе скрита от рафтове, напомнящи винарските, само дето вместо шишета там бяха подредени пергаментови свитъци. Виждал съм подобно нещо в един стар манастир във Франция — наричаше се скрипториум, стая, където монасите педантично преписват древни текстове. Брин ми каза, че свитъците били архиви за дейността на нашия орден и че в тях се разказвало подробно за уаджетите. Намирахме се под града, точно под мястото, където бе построено новото абатство. Оглеждах се, онемял от почуда. И в най-смелите си мечти не си бях представял, че мога да се натъкна на подобно откритие. Брин махна с ръка към стената. „Написани са на различни езици. Прегледал съм доста от тях, но повечето така и не можах да разчета.“ Приближих се към тази съкровищница сякаш ме привличаше гигантски магнит. Докато се ровех, Брин ми разказа всичко, което знаеше. Той не бил от активните Наблюдатели, занимавал се главно с архиварска дейност. Каза ми, че в днешните модерни времена задачата била напълно компютризирана. Неговата работа била да наглежда старите записи и да осигурява достъп до тях за другите Наблюдатели. От него научих, че уаджетите били прогонени от Гластонбъри Тор преди хилядолетия. Докато говореше, разтворих нетърпеливо първия свитък. Беше изпъстрен със знаци, които отдалеч напомняха египетски йероглифи, но бяха различни. Сетих се, че написаното е на старорунически. Брин ме посъветва да погледна под първия свитък. Повдигнах го и отдолу се показа друг — този път написан на келтски. Каза ми, че това бил превод, направен през Средновековието. Докато плъзгах поглед по редовете, помолих го да ми разкаже за уаджетите — за първите Наблюдатели. По думите му уаджетите били жреци в Атлантида. Служели на аирлианците и ги почитали като свои богове. Построили храм, в който не допускали да влизат простосмъртни. Пирамида от червен камък се издигала на върха на храма. Вътре, в центъра, на специална маса бил положен кивотът, в който се съдържал Граалът — почитан като преносител на вечния живот, здравето и познанието.

— Тази червена пирамида — прекъсна го Търкот, — не бях чувал досега за нея. Стражът-компютър, който видях, бе също пирамида, но от злато. — Той погледна към Яков. — На теб да ти е позната?

Яков поклати глава.

— Не. Дали това не е някакъв главен страж?

— Може би — съгласи се Муалама. — На жреците не било позволено да докосват пирамидата, нито да я поглеждат. Кивотът също оставал затворен за тях. Аспасия, водачът на аирлианците, обещал на уаджетите, че ако му служат вярно, ще дойде ден, когато силата на Граала ще им принадлежи и всеки от избраниците ще получи вечен живот. Безсмъртието, неизменният дар на боговете, бил скрит в кивота и се съхранявал от Граала. Можете да си представите колко послушни са били жреците.

— Почти като съвременните религии — отбеляза Че Лу.

— Заради обещанията, които криел в себе си Граалът, уаджетите го почитали, но им било забранено да черпят от енергията му. Казано им било, че ще настъпи време, когато ще получат достъп до Граала и неговата щедрост, но все още било рано за това. Така продължавало поколения наред и всяка поредна вълна от уаджети вярвала на обещанията. Умирали, предавайки на децата си своята вяра. Ала никой не виждал с очите си Граала и постепенно взело да се надига недоволство. Така накрая дошли тези, които въпреки обещанията на аирлианците вече не желаели да им служат. Те искали да получат познанията веднага, искали да се възползват от силата на Граала сега, преди