Зона 51: Граалът

хоризонт.

Циан Лин, Китай

На десетки километри около черния щит, с диаметър в основата пет километра и височина два, имаше само изгорена, безжизнена земя. Драконът увисна във въздуха на петдесетина метра от щита. Вътре седеше Лексина, положила малка черна сфера в скута си. Върху повърхността на сферата бяха изрисувани шестоъгълници и всеки от тях светеше едва забележимо, обозначен от изписаните вътре старорунически символи. Лексина натисна последователно четири от знаците. Щитът внезапно изчезна, откривайки мрачния масив на Циан Лин, планината гробница.

Елек премести напред контролния лост и драконът се стрелна към хълма. Лексина отново плъзна пръсти по сферата и в склона пред тях се появи голям, кръгъл отвор. Преди да влязат в тунела, който се спускаше надолу към централното складово помещение, Лексина задейства отново силовия щит. Драконът се приземи на пода на голямата подземна кухина. От търбуха му се разгъна малка рампа и по нея слезе Лексина, стиснала Копието на съдбата, а след нея вървяха Елек, Коридан и Гергор.

Черни метални подпори се извиваха под тавана на голямата кухина, наоколо бяха разхвърляни различни по големина контейнери, един от които доскоро съдържаше дракона, а в друг, също отворен, имаше голям, въртящ се цилиндър, който генерираше силовото поле.

Лексина подмина двата отворени контейнера и се насочи към една врата, зад която започваше широк тунел, а другите членове на Онези, които чакат я последваха. Когато стигнаха едно разклонение в три посоки, Лексина сви надясно и започна да се спуска надолу.

Тя спря внезапно, когато тунелът на двайсетина метра отпред се озари от мътновато, червеникаво сияние. Сиянието постоянно се менеше, приемайки накрая някаква призрачна, човекоподобна форма. Лексина коленичи, а останалите последваха примера й, без да откъсват очи от странното видение, чиито ръце и крака бяха по-дълги от човешките, тялото бе скъсено, а главата — покрита с червеникава коса. Рубиненочервените очи гледаха втренчено право в Лексина.

Фигурата повдигна дясната си ръка с разтворена напред длан и заговори с нисък, дълбок глас на приятен, музикален език. Обръщението продължи около минута, след което видението бавно се стопи.

Лексина постави калъфа пред себе си и го отвори. Тя извади отвътре Копието на съдбата и го вдигна, като го държеше за късата дръжка под самото острие. След това се изправи, насочила острието напред, и тръгна колебливо навътре в тунела. След няколко крачки спря, заслепена от внезапно проблясване.

Тя премигна, нагаждайки котешките си очи към червения сноп светлина, който извираше от едната стена и се губеше в насрещната, точно под върха на острието. Лексина внимателно свали върха, докато копието пресече лъча. Подобно на многостенен кристал, металното острие разпръсна в продължение на няколко секунди светлината във всички посоки из тунела, след това червеният лъч изчезна.

Лексина пристъпи още няколко крачки, озова се в пространството отвъд лъча, след това даде знак на останалите да я последват. Държеше острието пред себе си, тъй като не беше сигурна дали по-нататък няма да се натъкне и на други смъртоносни капани. Също като войници, които пресичат минно поле, проправяйки си път с детектор, малката група се спускаше надолу през главния тунел, който водеше към най-долното ниво на Циан Лин.

Зона 51

— Силбъри Хил е най-големият вдигнат от човека землист хълм в Европа — докладва Куин, който вече бе раздал снимки на присъстващите. — Висок е над четирийсет метра и покрива площ от пет акра.

— Не ти ли напомня за нещо друго? — обърна се Търкот към Че Лу.

— За Циан Лин — кимна тя. — Аирлианците предпочитат да крият базите си под земята.

Куин наведе глава в знак на съгласие.

— Никой не знае защо и как е бил построен Силбъри. Според легендата съществува там откакто свят светува. Местните хора го избягват, дори в наше време.

— Наблюдателите са завзели няколко стари аирлиански поста — съобщи Муалама. — Също като Водачите и Онези, които чакат. Сигурен съм, че Силбъри е само умалена версия на Циан Лин.

— Е, добре — реши Търкот. — Отиваме там!

— Приятелю… — подхвана Яков с глас, в който се долавяше нещо.

— Какво?

— Какво смяташ да правим?

— Ще си набавим пръстен на Наблюдател, за да можем да спасим Дънкан.

— Защо? — повдигна вежди Яков.

— Защо ли? — повтори Търкот, който не беше сигурен, че е чул правилно. Изведнъж лицето му се обагри в алено и той стисна юмруци. — Няма да я изоставим. Ние сме група и никой…

— Но, скъпи приятелю — прекъсна го Яков, вдигнал помирително ръце. — Послушай ме за момент. Когато бяхме в Москва, действията ми се ръководеха оттук — той си посочи сърцето — и видя какво стана. Повярвах на Катенка и тя ни предаде. — Търкот не беше забравил случая в московските подземия, когато приятелката на Яков бе извадила оръжие срещу тях.

— Да не искаш да кажеш… — поде той, но руснакът отново го прекъсна.

— Не казвам нищо за доктор Дънкан. Това, което ме безпокои, е много по-мащабно. И двете страни в тази война на извънземни се опитват да ни унищожат. Ето какво не ми дава покой. Какво общо има между Гиза и Великденския остров? Или Циан Лин, или „Мисията“? Там ли водят всички нишки? Нямаме представа къде се намира „Мисията“, а всички си даваме сметка колко е опасна.

Търкот го гледаше объркано. Мислите му бяха погълнати изцяло от предстоящата операция и просто не можеше да схване накъде бие руснакът. Яков изглежда се досети, защото се надигна и седна до него.

— Допуснахме много грешки. Аз допуснах много грешки. Една от тях бе, че повярвах на Катенка. Но имаше и други. Нека се опитаме да не грешим повече. Съгласен ли си с мен?

— Да — прошепна Търкот, опитвайки се да потуши яростния пламък в гърдите си.

Яков кимна.

— Бавно и мъчително научаваме някои от истините, които се съдържат в ръкописа на Бъртън. Не забелязахме неща, които можеха да ни помогнат и по-рано. Трябваше да знаем за Наблюдателите. За „Мисията“. За Онези, които чакат. За Водачите. За всички, преди да ни заварят неподготвени. А това ни струваше скъпо и прескъпо. Спомни си загиналите в Южна Америка. Двете взривени американски совалки. Моите приятели от Четвърти отдел.

Яков посочи с палец през рамо към компютрите. Край един от тях бе седнал Муалама, вглъбен в разчитането на ръкописа.

— Посланието на Бъртън. За теб то е само възможност да спасим доктор Дънкан. Но за какво се говори всъщност в него?

— За Граала.

Яков кимна.

— Точно така. Мисля, че той е — както вие казвате — повратната точка в тази гражданска война. С други думи, нещо много, много важно. Може би самата война между аирлианците е избухнала заради него. Във всеки случай ръкописът е в състояние да ни даде известна представа за неговата важност.

— Какво е Граалът? — обърна се Търкот към Муалама. — Освен това, което знаем за него, имам предвид крал Артур, последната вечеря и прочее. Ако той наистина е толкова важен, може би държим в ръцете си всичко, което ни е нужно.

Муалама се наклони напред, за да може да вижда и двамата мъже.

— Граалът е стара легенда, която е възникнала на много места. Често тази легенда се свързва с историята за старозаветния кивот. Известно е, че по време на управлението на Ерусалим, рицарите тамплиери са знаели местонахождението на кивота. Легендите често водят към истината, но този път е дълъг и лъкатушещ. Така че Граалът може да е много неща. Или нищо.