— Дойде и моето време да се преродя.
— Беше друга предния път, когато те срещнах — рече й Ричард.
Тя продължаваше да не го забелязва. Сетне неочаквано се пресегна, бръкна с пръсти в раната на шията си и я разкъса, а кръвта рукна с удвоена сила. Издъхна само след няколко секунди, без да ни каже нищо.
Един от мъжете се върна и заизкачва стълбите, като вземаше наведнъж по две стъпала. Той коленичи до тялото на жената, увери се, че е мъртва, след това бръкна в пазвата й и извади малък амулет, изобразяващ две протегнати нагоре ръце — същия, какъвто имаше и Сянката на Аспасия. Мъжът прошепна бързо и тихо няколко думи, досущ като свещеник, бързащ за закуска.
Извади нещо изпод наметалото си, вдигна ръка и го разпиля върху тялото. Приличаше на черен пясък. Гледах втрещена как кожата започна да се топи, разяждана от пясъка, който унищожаваше с еднаква бързина мускули, сухожилия и кости. Ричард понечи да се приближи, за да наблюдава всичко отблизо, но аз го задържах.
След минута от тялото нямаше и следа, останаха само дрехите. Мъжът ги събра накуп, пъхна ги под мишница, след това се изправи и ни изгледа.
— Постъпихте глупаво. Трябваше да го оставим да ви убие и тогава да си го приберем.
— И защо не го направихте? — попита Ричард.
— Ти и без това скоро ще си мъртъв. Освен това си прочут. Убийството ти щеше да предизвика голям шум. Съветвам те да не разказваш никому за случилото се тази нощ. Нека тайната умре с теб, Бъртън. Инак ще причиниш страдания на онези, с които живееш.
Той си тръгна, а ние го изпратихме с поглед.
Не бях преживявала такъв ужас и се надявах да ми е за последно.
А сега трябва да си почина.
Не, първо ще довърша. Трябва да изпиша думите, преди тялото на Ричард да е изстинало.
Ти, читателю, трябва да знаеш какъв ужас връхлита всеки, който търси истината. И за рисковете, които крие този ръкопис.
Когато стъпките на непознатия утихнаха, аз помогнах на Ричард да се върне в леглото. Повече не стана. Умря три часа по-късно в обятията ми, изтощен от болестта и от усилията, които му струваше инцидента. Беше истински щастлив, такъв не го бях виждала от доста време, защото, както ми каза, посещението на страховитото създание само потвърждавало, че всичко, което бе узнал през изминалите години, е истина.
Изчаках, докато прислугата се върне на заранта. След това взех копието от ръкописа на Ричард и го изгорих в градината, като се постарах всички да ме видят. Слугите сигурно са ме сметнали за побъркана. Бях си превързала ръката на мястото, където ме поряза ножът. Очите ми гледаха обезумяло — Ричард, смисълът на моя живот, си бе отишъл. Гледах как пламъците поглъщат легендите, преданията и тайните, събирани от моя мъж през близо четири десетилетия. Знаех, че прислугата ще разкаже на всички, че съм изгорила ръкописите му. Така вече никой нямаше да дойде и да ме заплашва.
Но аз запазих оригинала. Дължах това на Ричард. Не можех да изгоря смисъла на неговия живот. Давах си сметка, че ще има и други като него, които търсят истината и се борят със злото. На тях този ръкопис щеше да е полезен. Те щяха да узнаят, че легендите са истина, да прочетат за онова, което е открил Ричард, и за другото — за което се е досещал. Щяха да научат за какво си е дал живота.
Засега обаче трябваше да го скрия. Знаех към кого да се обърна. Наблюдателите — те щяха да ми помогнат.
Ще дам този ръкопис на онзи, комуто Ричард обеща превода на свитъците. А ти, който четеш тези редове, който и да си, спомни си за Ричард и за мен.
Търкот натисна отново клавиша, но не последва нова страница. Сетне бавно отдръпна ръка и се обърна към Яков.
Руснакът кимна.
— Трябва да пийна нещо.
Майор Куин вече беше извадил бутилката с водка. Постави я на масата и подреди до нея няколко чаши. Руснакът напълни всяка от тях догоре и ги раздаде на Търкот, Кинсейд, Куин, Че Лу и Муалама. След това вдигна своята.
— За сър Ричард Франсис Бъртън и за жена му Изабел — храбра съпруга.
Търкот опря чашата в устните си и отпи. В заседателната зала се възцари мълчание — всеки бе погълнат от мислите си.
— Трябва да се върнем в Гиза и да спасим Дънкан — заяви накрая Търкот. — Това сега е най-важната задача. — Той посочи Куин. — Искам всички сведения от разузнаването за онова, което става на платото. И попълнения на мястото на изгубените хора. — Сетне се обърна към Муалама: — Напиши ми подробен доклад за черния Сфинкс и за пътя, по който сте стигнали до него. Не пропускай да споменеш Ал-Иблис — с какви сили е разполагал.
— Ами ръкописът? — попита Муалама.
— Какво смяташ да правиш с него? — попита Че Лу.
— Да го преведа.
Търкот сбърчи вежди.
— Нали каза, че е написан на древен език, който никой не знае?
— Акадски — потвърди Муалама. — Изучавал съм го.
— И защо? — попита Яков.
— Защото знаех, че и Бъртън го е изучавал.
— Защо не ни каза по-рано? — попита Търкот. Готов бе да се закълне, че одеве Муалама твърдеше, че не можел да разчете ръкописа.
— Не бях сигурен дали ще успея — обясни Муалама. — Но като гледам сега — той посочи ръкописа, — мисля, че ще се справя.
— Мислиш, че ще се справиш? — повтори Търкот и се почеса неволно по лявото слепоочие, където отново почувства старата болка. Лиза Дънкан бе изгубена в Гиза, опитът им за атака се провали, Великденският остров бе недостъпен, трябваше да предаде копието на
Търкот огледа събраната около масата група: Муалама, стиснал в ръка ръкописа на Бъртън, Че Лу, с непроницаемо лице, Яков, който срещна погледа му и повдигна многозначително вежди, майор Куин, както винаги кипящ от ентусиазъм, и Кинсейд — надвесен над снимките от Марс. Липсваше му Лиза.
Помисли си, че му трябва съвсем малко време, за да подреди всичко в главата си. Щяха да имат полза от превода на ръкописа, но от друга страна му се щеше да държат под око чернокожия археолог.
— Първо напиши доклада за Гиза — реши той, вдигна ръка и удари по масата. — Връщаме се на платото. Този път ще измъкна Лиза Дънкан каквото ще да стане.
4.
Самолетоносачът „Вашингтон“, най-голямата оръжейна система, създадена някога от човека, стърчеше, безпомощно заседнал в плитчините край северния бряг на острова. Статуите на моаите гледаха с безразличие към кораба, в сравнение с който дори най-високите от тях бяха като джуджета, макар теглото им да надхвърляше двеста тона.
Статуите бяха сякаш единствените, които не вземаха участие в трескавата активност, кипяща на борда на авионосеца и навсякъде из острова. На различни места върху кораба пълзяха малки черни петна — наномашини, всяка една построена на молекулно ниво, които работеха неуморно върху корпуса, сглобявайки разкачените елементи, като понякога дори извършваха подобрения на оригиналния дизайн.
Стражът от Великденския остров използваше принципите на нанотехнологията, за да трансформира както машините, така и хората, които бе заловил. Нанотехнологията е вид производство на молекулно ниво.
