— Целта е била да бъде скрит там, където никой не може да стигне — обясни Муалама.
— Еверест не е недостъпен — отбеляза Търкот.
— Но едва от петдесет години — отвърна Муалама. — Ако се съди по записките на Бъртън, мечът не е на самия връх, а близо до него, на едно място, до което се стига трудно. Място, което тръгналите за върха алпинисти биха подминали.
— Щом Бъртън е знаел къде е скрит — попита озадачено Търкот, — как не са го узнали Артад и Сянката на Аспасия? А може би го знаят?
Муалама вдигна рамене.
— Предполагам, че знаят. Те разполагат със същите източници на информация.
— В такъв случай защо не са го взели досега? — попита Търкот.
— Това би означавало да нарушат примирието — рече Муалама.
— Че те са го нарушавали десетки пъти — възрази Търкот.
— Не зная. — Муалама вдигна ръце.
— Може би — намеси се Яков — активирането на Главния страж би имало ефект, сходен на този при включването на междузвездния двигател на кораба-майка? Да привлече вниманието на враговете на аирлианците — гъмжилото?
— Откъде знаеш това? — попита Търкот.
— Не съм казал, че го зная — отвърна Яков. — Но макар и двете страни да са нарушавали примирието, нито една от тях не се е опитвала да стартира двигателите на кораба-майка. Дали в примирието не съществуват клаузи, които страните да спазват стриктно?
— Всичко това са само предположения — въздъхна Търкот. — Да не забравяме, че Екскалибур е бил използван по времето на Мерлин и Артур. Не ми харесва идеята да се катеря към Еверест в търсене на меч, който може въобще да не е там. Дано получим от Кели информация за точното му местоположение.
— Кхм — покашля се полковник Микел.
— Да? — погледна го Търкот.
— Майк, питам се, имаш ли представа какво е да качваш Еверест?
— Ами, това е планина — отвърна Търкот.
— Не — поклати глава Микел. — Това е Планината. Двама от хората ми бяха там на експедиция миналата година. Пратих най-добрите си катерачи. Не можеш да идеш просто така. Трябва да се аклиматизираш продължително време, инак ще умреш.
— Няма нужда да се аклиматизирам — възрази Търкот. — Ще ида със скакалеца. Ще ми отнеме само няколко минути.
— Все пак трябва да си подготвен за най-лошото. Когато пратих хората си, имах нещо наум. Като например възможността да ни възложат някоя задача на екстремна височина.
— Е, и? — попита нетърпеливо Търкот. На пистата отвън кацна самолет. Ако се съдеше по шума на двигателите, беше Ц-130 — транспортът на Яков за Турция.
— Веднага щом чух, че смяташ да ходиш там — продължи спокойно Микел, — се свързах с хората си. Всеки момент ще пристигне хеликоптер с един от моите алпинисти и комплект височинна екипировка. Проблемът е с кислорода, Майк. В мига, когато се озовеш над осем хиляди метра, попадаш в мъртва зона. Тялото ти започва да умира. Ще разполагаш с едва една трета от кислорода, с който си свикнал на морското равнище.
— Чувал съм, че някои алпинисти се катерят без кислородни маски — посочи Търкот.
— Така е — съгласи се Микел. — Около шейсет на брой. Има още толкова, които са опитали и са загинали. Готов ли си да рискуваш?
— Предполагам, че твоят човек се е погрижил да вземе кислородни бутилки.
— Дори сред тези, които са използвали кислород, смъртността е много висока. При това те отделят месеци за аклиматизация преди да поемат към върха.
— Все пак ще има ли кислород в тази височинна екипировка? — не се предаваше Търкот.
— Майк, не само недостигът на кислород крие опасности. Можеш да получиш белодробен или мозъчен оток, измръзване…
— Зная — прекъсна го Майк. — Но трябва да отида. Каквото и да има в този комплект, все ще ми свърши работа.
— Не съм сигурен, Майк. Никой от нас не е очаквал да се случи нещо подобно. Освен ако…
— Освен ако няма друга възможност — прекъсна го Търкот.
— Така е.
— Та какво друго сте сложили освен кислородните бутилки? — повтори Търкот, макар да не държеше да чуе отговора.
— Банки с кръв. Лекарства. Експериментални медикаменти, които досега не са били изпробвани.
— Аха.
— Човекът, който ще пратя с теб — продължи Микел, — е не само добър катерач, но и медик. Той ще ти помага.
— Надявам се — въздъхна Търкот. — Някой да има да каже нещо преди да се разделим?
— Аз ще прегледам внимателно архивите от Москва — обеща Куин.
— Ако намериш нещо интересно, прати го на Яков и на мен — нареди Търкот.
— Разбрано.
На вратата се показа един войник.
— Кой ще пътува за Турция?
— Ще те изпратя до самолета — рече Търкот на Яков и преди да излезе се обърна към Муалама. — Погрижи се да натоварят екипировката на скакалеца.
Самолетът ги очакваше в края на пистата. Когато наближиха, Търкот спря в подножието на спуснатата рампа. Вътре вече се бяха настанили двайсет командоси от „Делта Форс“ с пълно бойно снаряжение. Търкот не им завиждаше за дългия полет до Турция. Хората на полковник Микел бяха организирали няколко зареждания в движение.
— Успех — рече Търкот и стисна ръката на Яков.
— И на теб — отвърна Яков.
— Ще се срещнем в Турция — подметна Търкот.
— Ще те чакам там — обеща Яков, обърна се и изтича нагоре по вдигащата се платформа. Търкот се отдалечи, а самолетът вече рулираше по пистата. Скоро профуча край него, издигна се над дърветата и излетя на изток.
Малко след това на летището кацна един „Блекхок“. Отвътре изскочиха няколко командоси, натоварени с раници. Муалама им даде знак да отнесат екипировката на борда на скакалеца.
Когато Търкот влезе в хангара, там го очакваха полковник Микел и един висок мъж с прошарена коса.
— Майк, това е Джим Морис.
— Готов ли сте да тръгваме? — попита го направо Майк.
— Да, сър.
Търкот се обърна към Муалама.
— Ти готов ли си?
Африканецът кимна.
— Да вървим тогава.
НАСТОЯЩЕТО
12.
Първата вълна десантни подразделения наближаваше острова. Тек Чонг чакаше търпеливо в разположения в бункер на осемстотин метра от морето команден пост. Забеляза златистия дракон, който се носеше на четири мили от брега, но също като другарите си, не знаеше как да си го обясни.
След като се отърсиха от първоначалния шок, тайванските части откриха масиран огън срещу
