Най-сетне, дни след като заповедта на Артад бе предадена от Пекин в Кашгар, четирите самолета бяха напълно готови. Забавянето нямаше особено значение, тъй като все още не бяха пристигнали емисарите, които десантниците трябваше да придружават.
Докато чакаха началото на операцията, китайските войници се държаха като всички останали войници по света — разхождаха се край летището, спяха или проверяваха екипировката и парашутите си. Маршрутът на предстоящия полет бе доста сложен — щяха да прелетят над няколко страни, между които Узбекистан, Туркменистан и после — след като прекосяха Каспийско море — Турция.
Привечер на летището кацна един военнотранспортен самолет и задната рампа бавно се спусна. Отвътре слязоха половин дузина същества, които веднага привлякоха вниманието на всички, тъй като очевидно не бяха човеци. Всеки от тях бе облечен от главата до петите с черна броня, с подсилени съчленения. Шлемовете им бяха снабдени с черни, непрозрачни лицеви стъкла.
Шестимата кортади, всеки въоръжен с лъщяща сабя, затъкната в пояса, и дълго копие, минаха покрай застиналите от почуда войници и се приближиха към един от очакващите ги самолети. Контрастът между свръхмодерните брони и древните оръжия бе поразителен. Офицерите се сепнаха и взеха да подвикват на войниците да се качват.
Само след десетина минути четирите самолета се вдигнаха от летището и се отправиха към Турция и Арарат.
Жива погребана. Лиза Дънкан започна да пищи, но звукът само отекваше и се усилваше в тясното пространство. Опита се да помръдне, но ръцете и краката й бяха вързани. Гърдите я боляха, сякаш бяха изгорени.
Гарлин. Пистолетът. Всичко постепенно се връщаше в замъгленото й съзнание. Отвори очи и забеляза тънък светлинен лъч. Идваше откъм краката й.
— Отпусни се — чу гласа на Гарлин, нисък и притихнал. — След минута свършвам.
— Ах, ти… — викна Дънкан, но Гарлин само се засмя.
— Да не искаше да ти кажа какво смятам да правя с теб?
— Ще го запомня. Поне откри ли нещо?
— Направо е изумително — отвърна Гарлин. — Да, мисля, че открих.
Масата под нея започна да се тресе и тя осъзна, че се движи. Измъкна се изпод апарата и премигна от ярката светлина. Гарлин вече беше до нея и я развързваше. Тя седна, доволна, че е свободна, и си пое дъх.
— И какво откри? — попита накрая, след като машинално докосна гърдите си и разтърка раната от куршума.
— В организма ти има теломераза — отвърна Гарлин. Ние, разбира се, го очаквахме. Но не можехме да разберем по какъв начин тялото ти толкова бързо възпроизвежда нови клетки, след като получи увреждания.
— И реши да ме застреляш. Смъртоносно.
— Да, за да наблюдаваме как мозъкът ти съхранява функционалното си състояние и колко време ще е необходимо да се възстановиш.
— И какво открихте? — попита Дънкан, която въпреки гнева си беше заинтригувана.
— След като те застрелях, в началото нямаше никакви признаци на живот. На четирийсетата секунда те вкарахме в магнитно-ядрения резонатор и започнахме да те изследваме. Ти беше мъртва, но — подчертавам — в кръвоносната ти система все още имаше движение. Сърцето ти бе спряло да бие, но кръвта продължаваше да циркулира.
— Как?
— Била си заразена с един вирус.
Дънкан си спомни нещо.
— Фон Сеект. Значи затова той живя толкова дълго.
Гарлин кимна.
— Бяха му прелели малко аирлианска кръв. Според архивите на „Меджик“ има голяма възможност легендите за вампири и безсмъртие да са произлезли от факта, че в аирлианската кръв има вирус, който удължава живота. Може би жреците от Атлантида са го знаели. Известно е, че през трийсетте есесовци са търсели следи от аирлианска кръв, дори от хибриди на
— Какво знаеш за този вирус?
— Намира се в кръвта и е в състояние да поддържа циркулацията й, макар и с много ниски темпове, дори когато сърцето ти е спряло да тупти. Никой още не знае как точно става това. Изглежда и че вирусът може да произвежда кислород в достатъчни количества, за да предпазва клетките от смърт, особено тези в мозъка. Той е като рак, но добронамерен рак. — Той й показа изображението на мозъка й. — Когато направихме тази снимка, ти беше мъртва, ала мозъкът ти получаваше достатъчно кислород. — Той посочи следващата снимка, на гръдния й кош. — Вирусът стимулира също клетъчния растеж в наранените тъкани. Погледни входните отвърстия на куршумите.
— След колко време започна да бие сърцето ми? — попита Дънкан.
— След две минути.
— Но сигурно има начин да умра, нали? — попита тя. Ако ми отрежат главата например? Не вярвам вирусът да ми отгледа нова глава. Ами ако бъда изгорена?
— Интересно, нали? — захили се Гарлин. — Казват, че така трябвало да бъде убит един вампир. Сигурно са го пробождали с кол в сърцето, за да попречат на регенерацията. — Той повдигна рамене. — Кой знае? Но едно е сигурно — има наранявания, от които не можеш да се възстановиш. — Той вдигна ръка, видял, че Лиза иска да каже нещо. — Не се тревожи. Няма да подлагаме на тест тези идеи. Застрелях те точно там, където са те гръмнали и предишния път. Защото знаех, че от това можеш да се възстановиш.
Дънкан пъхна пръст през дупката на ризата си. Раната беше почти зараснала.
— И сега какво?
— Сега ще се опитаме да ти възстановим паметта. Истинската ти памет.
Отпърво планините изглеждаха като пухкави облачета на хоризонта. Търкот бе прекарал известно време в Колорадо, където бе катерил Скалистите планини. Спомняше си добре уважението, с което подхождаше към най-високите върхове от планинската верига — Лонгс и Пайк. Но в сравнение с Хималаите те щяха да са като джуджета. Дори Муалама се наведе напред с благоговейно изражение, когато Хималаите изпълниха целия им кръгозор. Търкот забави скоростта, след като подминаха северна Индия и наближиха границата с Непал. Величието на планината го накара да си припомни предупрежденията на полковник Микел.
— Еверест е там — посочи им Морис.
Това, което удивляваше Търкот повече от мащабите на планината, бе броят на високите стръмни върхове.
— Ти ли си бил единият от двамата десантници, които са катерили Еверест?
Морис кимна.
— Миналата година. Стигнахме на двеста метра от върха.
— И после?
— После се върнахме.
— Защо? — попита Муалама.
— Защото бяхме изпуснали удобния момент.
— Удобният момент за какво? — учуди се Муалама.
— Трябва да се върнеш от върха преди стъмване. Затова алпинистите потеглят от базовия лагер още по тъмно. Трябва да стигнат върха преди обед, за да имат време да се приберат по светло. Имахме трудно изкачване, времето се развали, условията не бяха такива, каквито очаквахме. На подобна височина вятърът
