— Внимавай.
НАСТОЯЩЕТО
13.
Сеул, столицата на Южна Корея, имаше неудобството да се намира на сравнително късо разстояние от демилитаризираната зона. Докато севернокорейските и китайските части нахлуваха през и под границата, генерал Кармоди и южнокорейският президент трябваше да направят светкавични промени в плановете си, съобразявайки се с факта, че не разполагат както с тактически ядрени оръжия, така и с подкрепата на американския флот.
Главното предимство, на което все още можеха да се уповават, бе планинският характер на страната, който позволяваше оборудването на труднодостъпни отбранителни позиции.
За разлика от войната през петдесетте години, сега и двете враждуващи страни разполагаха с механизирана армия, която макар да осигуряваше огнева мощ, все още ограничаваше тяхната маневреност. Тесните колони от севернокорейски и китайски бронирани части, които се движеха в проходите на юг, ставаха лесна плячка за атаките на южнокорейските изтребители. Още по на юг инженерни части бяха минирали проходите с конвенционални експлозиви, за да прекъснат главните пътни артерии.
Цели планински масиви се сриваха върху пътищата, падаха мостове, пукаха се язовирни стени, освобождавайки гигантски вълни. За да спаси страната си, президентът бе готов да пожертва голяма част от нея.
В президентския дворец в Сеул и в щаба на Осма армия войници товареха на камиони секретна документация и снаряжение — готвеха се за спешна евакуация. Генерал Кармоди беше при президента Пак, откъдето поддържаше постоянна връзка с частите си. Тъкмо когато двамата слизаха по стълбите на президентския дворец, за да се натоварят на хеликоптерите, рояк китайски ракети М-11 профуча над тях и удари южните квартали на града, като вдигна колосални облаци прах и дим.
— Не разбирам — повдигна рамене президентът, учуден от липсата на взривна вълна и разрушения.
За разлика от него, генерал Кармоди вече знаеше какво става. Той отвори преметнатата през рамото му чанта, извади противогазова маска и я подаде на президента.
— Сложете си това.
Пак погледна маската, едва сега осъзнал смисъла на ракетната атака, огледа площада и близките улици — в града имаше милиони хора, — после бавно поклати глава и даде знак на американския генерал да си прибере маската.
— Не. За това — той посочи града — ще отговарям аз. А вие се погрижете за останалата част от страната. Накарайте ги да платят скъпо за това, което ни направиха.
Кармоди, който знаеше цената на времето в подобни моменти, побърза да си нахлузи маската. След това напъха ръцете си в ръкавите, за да прикрие оголената кожа. Екипажите на хеликоптерите бяха по-добре подготвени — носеха цели защитни костюми. Те си нахлузиха маските и махнаха на Кармоди и останалите да побързат. Генералът се поколеба за миг, после се затича към най-близкия хеликоптер.
Пак му обърна гръб и се втурна в другата посока. Откъм града долитаха ужасени писъци. Изведнъж му се стори, че някаква невидима ръка го сграбчва за гърлото. Въздухът едва си проправяше път към дробовете му. Пак премигна и се обърна към излитащите хеликоптери, но погледът му беше замъглен. Отново се опита да си поеме въздух, макар да разбираше, че колкото повече поглъща, толкова по-бързо отровата го убива.
Рязка болка разкъса стомаха и червата му, сякаш някой го бе пронизал с нож. Той се строполи на колене и се преви. Все още чуваше далечното бръмчене на хеликоптерите.
Пак повърна и от напъна пикочният му мехур се изпразни, последван от червата. Претърколи се на една страна, опита отново да си поеме дъх, но диафрагмата му беше парализирана. Президентът умря от задушаване, каквато бе съдбата и на милиони жители на неговия град.
— Какво имаш? — попита Търкот по радиото. Летяха над Африка. Майк управляваше скакалеца с една ръка, в другата Морис бе поставил система и го наливаше с обогатена на кислород прясна кръв. До него на същата процедура бе подложен и Муалама.
— Севернокорейците са обстрелвали Сеул с нервнопаралитичен газ — докладва Куин. — Говори се за стотици хиляди, дори милиони избити.
Търкот вече различаваше очертанията на Синайския полуостров пред тях.
— Сеул е само началото. Артад и Сянката на Аспасия няма да пожалят никого по пътя към поставените си цели. За тях човечеството не означава нищо.
— Защо си толкова сигурен? — попита Муалама.
— Ти не вярваш ли? — отвърна с въпрос Майк.
Муалама повдигна рамене.
— Щом според теб не означаваме нищо за тях, защо не са ни унищожили по-рано?
— Мисля, че са се опитвали — отвърна Търкот.
Муалама поклати глава.
— Не. Чрез войните и Черната смърт те само контролират равновесието на силите. Във всеки един момент от нашата история са имали възможност да ни изтрият от лицето на Земята, както се опита неотдавна Мисията с помощта на чумата. Но не са го направили.
Търкот обмисли думите му и каза:
— Значи по някакъв начин сме ценни за тях.
— За Аспасия и Артад. Но не и за Сянката.
— И с какво сме толкова ценни?
Муалама повдигна рамене.
— Това е част от голямата истина, която ни предстои да открием. — Муалама разпери яките си ръце. — Нашата планета не е цялата вселена.
Когато стигнаха устието на Ахорското дефиле, генерал Кашир разполагаше само с четирийсет души. Според картата и координатите, които му бяха изпратили, до целта оставаха още четири мили. Теренът ставаше все по-стръмен, машините вече не бяха в състояние да се справят и той нареди на хората си да се спешат.
Щеше да е много по-добре, ако разполагаха с хеликоптери. Беше изгубил шейсет процента от силите си, за да стигне дотук, но нямаше никакво намерение да спира. Над тях постоянно кръжаха турски изтребители, но неизвестно защо засега се въздържаха от нови удари. Може би очакваха да пристигнат наземни сили.
Генералът сам поведе хората си през дефилето.
Китайските военни не можеха да се похвалят с ефективност, когато ставаше въпрос за бойни операции, особено толкова далеч от столицата, на фронт, който не беше обърнат нито срещу Русия, нито срещу Тайван или Корея, а срещу няколко бивши съветски републики, разкъсвани от религиозни междуособици.
Доста време след като бе изпратено запитването, самолетите, предназначени да откарат очакващия ги отряд десантници, най-сетне се приземиха на летището. Изгубени бяха още безценни минути, докато самолетите се презаредят.
