е направо свиреп. Духа непрестанно, удря те от всички страни.
— Но все пак сте били само на двеста метра — припомни Муалама.
— Точно така умират повечето алпинисти. Нарушават законите на планината. Докато се връщахме, подминахме двама новозеландски катерачи. Бяха решили да изкачат върха. Така и не се върнаха. Умреш ли в планината, тялото ти замръзва и остава там завинаги. Горе има доста вкочанени трупове.
Търкот дръпна ръчките на скакалеца. Видът на планината и думите на Морис го накараха да преосмисли плана си.
— Това там е Чангце — посочи им Морис. — Зад него е Лхо Ла, който е висок шест хиляди метра, после е Еверест, а вдясно е Нупце, на седем хиляди и осемстотин метра.
Търкот не изпитваше непреодолимо желание да продължи напред. Планината му внушаваше уважение и той вече не бе толкова сигурен, че всичко ще стане както го бе замислил.
— Познаваш ли историята на тези планини? — попита той заинтригувано.
— Доколкото знам, първите картографски опити са правени още през 1590-а от един западен изследовател, испански мисионер от двора на мугалския император Абкар. Англичаните първи открили Еверест и през 1856 определили приблизително височината му. Дълго след това никой не се е доближавал до него. Проблемът не е в труднодостъпния терен, а по-скоро е политически. Тибет и Непал, двете държави, на територията на които са разположени най-високите върхове, не гледат с добро око на пришълците. През 1921 година, за да пратят експедиция, англичаните трябвало да помолят за разрешение Далай Лама. Дотогава Еверест бил само точка върху картата. Никой нямал представа как да подходи към него, какво остава за това да бъде изкачен.
— Но ние смятаме, че Мерлин и помощниците му са го изкатерили преди повече от хиляда години — отбеляза Търкот.
— И да са успели, явно не са го направили обществено достояние.
— Освен ако и те не са останали там горе — промърмори Търкот.
— Еверест е взел живота на мнозина — замислено каза Морис. — Повечето алпинисти го атакуват от юг. Северната страна е по-трудна в техническо отношение. Къде е мястото, което ще търсим?
Търкот подаде разпечатката на Морис, който побърза да я свери с картата.
— По дяволите — изруга алпинистът, докато отбелязваше мястото върху картата. Муалама надникна над рамото му.
— Какво има? — попита Търкот.
— На северната страна е. На горния край на Каншунгското лице. Сега вече е ясно защо никой не се е натъкнал случайно на него.
— Труднодостъпно ли е това място?
— Първият опит в наше време да бъде изкатерен Еверест е бил през 1924 година — от Джордж Малъри и Санди Ървинг. Избрали северния подход, пак по политически причини. Преди това, още през 21-ва и 22- ра, направили проучване на подстъпите към върха, а през двайсет и трета стигнали до Северен Кол. Но дори Малъри смятал, че южният подход е много по-удобен и благоприятен.
— И какво станало с тях двамата? — попита Муалама.
— Дълго съдбата им оставала неизвестна, тъй като никой от тях не се върнал. — Морис поклати глава. — За последен път ги зърнали сред облаците точно над Втората стъпка, което е доста високо по северната страна. Тялото на Малъри било открито от една експедиция през 1999-а. — Морис прокара пръст по картата. — Ето тук. Доста под Втората стъпка. Трупът бил в трагично състояние. Погребали го в планината. Някои смятат, че е успял да изкатери върха, но загинал на обратния път. Другото тяло — на Ървинг, така и не било намерено.
— Интересно — промърмори Муалама.
— Първото успешно изкачване — след други провалени опити — станало през 1953-та от сър Едмънд Хилари и шерпа Тенсинг Норгей. Оттогава над седемстотин алпинисти са се качвали на върха и още толкова са изгубили живота си по склоновете му. — Морис отново прегледа картата. — Това място не е на нито един от маршрутите, дори на най-трудните. Нищо чудно, че никой не е виждал Екскалибур.
— Кой е най-добрият път към него?
Морис вдигна глава.
— Ще следваме западния склон. По него ще доближим върха.
Командващият Осма армия генерал Кармоди чуваше хрипливото си дишане в противогаза. След като се поуспокои малко, той смъкна чифт слушалки от стената на вертолета и си ги сложи.
Бяха включени на честотата на неговата войскова част и той чуваше ясно гласовете на подчинените си офицери. Едни съобщаваха за пораженията в Сеул, други настояваха спешно да получат подкрепления. Севернокорейците и китайците бяха използвали на много места химични и нервнопаралитични газове и макар американците и южнокорейците да бяха подготвени за такъв род атаки, тази бе снижила значително защитните им способности.
Ожесточени сражения се водеха по поречието на река Хан и в дефилетата на Таебакската планинска верига — основният коридор, свързващ северните и южните части на страната, използван още по време на монголското нашествие. В сраженията участваха осемнадесет южнокорейски дивизии, заедно с Втора американска пехотна дивизия. Боеве се водеха почти по цялото протежение на дългата 151 мили граница.
Малко по-късно на връзка излезе командващият артилерийския дивизион към втора пехотна дивизия. Неколкостотин, дори няколко хиляди севернокорейски войници се бяха появили зад линиите на неговите батареи, докладва той развълнувано.
Кармоди веднага схвана какво се е случило. През последните двайсет години бяха открити над десет тунела, прокопавани под границата откъм севернокорейската страна. Сигурно имаше и други, които така и не бяха намерили.
— Алфа Четири — нареди незабавно Кармоди с променен заради противогаза глас.
Пилотът изви глава и го погледна. Лицето му оставаше скрито от маската.
— Сър?
— Алфа Четири. Веднага.
— Слушам, сър.
Хеликоптерът рязко смени посоката, другите три го последваха. Кармоди си даваше сметка, че не разполага нито с резервни части, нито с достатъчно хеликоптери, за да направи онова, което трябваше да се направи. Докато вертолетът се носеше към указаната цел, той включи компютъра и поиска карта с тактическата обстановка от щаба на Осма армия.
Първите изображения пристигнаха направо от шпионския спътник КХ-14. Кармоди не беше очаквал да се озове в толкова тежко положение, при това лишен от поддържката на Седми американски флот. Възможностите да пресече нахлуването на вражески части зад линията на неговите главни сили бяха ограничени.
Перките едва намираха опора в разредения въздух, двигателят също се задъхваше от недостига на кислород. Под тях се простираше глетчерът Ронгбук, ледена пустош, сред която стърчаха назъбени скали. Точно отпред Еверест закриваше целия хоризонт.
Никой от двамата „тюлени“ не погледна надолу, докато хеликоптерът пресичаше над ронгбукския базов лагер, където отсядаха за аклиматизация повечето от алпинистите, възнамеряващи да изкатерят Еверест откъм северната му страна. В момента лагерът пустееше, сезонът за щурмуване на върха току-що бе отминал.
Пилотът извика нещо на родния си език. Не го разбраха, ала страхът в гласа му бе съвсем осезаем. За миг двигателите заглъхнаха, знак, че вертолетът не може да се издига повече. Бяха само на петдесет метра от глетчера.
