светлини. Подът отново рязко се наклони на една страна и водачът едва се задържа на краката си. За да не падне, увисна на въжето, което минаваше над главите им.
Яков преглътна мъчително, усещайки вкуса на жлъчка. За кой ли път провери ремъците на парашута, за да се увери, че са наред. Не би имал нищо против да скочи, само час по-скоро да напусне вмирисания товарен отсек. Не се страхуваше дори ако долу ги очакваше цяла турска дивизия. Стомахът му подскочи при следващото гмурване на самолета.
Водачът отново се бе изправил и им показваше шест пръста. Коленете му се подгъваха всеки път, когато самолетът сменяше посоката.
Когато задната платформа започна да се спуска, ревът на двигателите се усили. Тя се изравни с пода на товарния отсек и спря. Носът на самолета бе обърнат нагоре и подът под краката им бе наклонен почти на четирийсет и пет градуса. Яков надникна през отвора и видя склона на планината само на стотина метра под тях. Погледна през илюминатора и видя, че летят в тясна клисура и между върховете на крилете и склоновете на планината има само по няколко метра. Надяваше се, че пилотите знаят какво правят. Миг след това самолетът се извъртя на една страна, за да преодолее една теснина.
Мъжът до Яков отново го побутна. Водачът държеше само един пръст. Една минута. Яков се надигна и стисна водещото въже. Мъжът пред него тръгна към рампата и Яков го последва. Над горния край на отвора мигаше червена лампа. Тя изгасна и вместо нея светна зелена.
Водачът скочи пръв. Яков закрачи бавно, следвайки опашката, и преди да осъзнае какво става вече беше на ръба на рампата. В този момент самолетът направи рязък завой, Яков падна на колене, претърколи се напред и вятърът го понесе. Лентата, която го свързваше с водещото въже, се разви докрай, после се обтегна рязко и му дръпна парашута.
Преходът от свободно падане към контролиран полет бе толкова рязък, че дъхът му секна. Яков едва успя да си поеме няколко глътки въздух преди да се удари в земята. Падна надясно и се претърколи, както го бяха учили преди много години в руската парашутна школа. С това обаче падането му не приключи, той като тялото му започна да се свлича надолу по стръмния каменист склон. Спря едва когато се удари в една скална издатина и остана без въздух — за втори път.
Полежа известно време; чудеше се дали да повярва, че е жив. Изправи се бавно — гърбът го болеше — и се огледа. По план трябваше да се приземят непосредствено на мястото, открито от Че Лу. Намираше се доста високо в планината, до върха имаше по-малко от половин миля в югозападна посока. Едва сега видя какво бе причинило острия завой на самолета — на около четвърт миля по-нататък по посока на полета се издигаше почти отвесна стена.
По целия склон бяха разпръснати парашути. Яков измъкна автомата от раницата и го зареди. След това провери местоположението си върху прибора за наземно ориентиране и се отправи към предварително определения сборен пункт. Намираше се само на стотина метра.
На няколко пъти, докато вървеше нагоре, се наложи да се катери по стръмни скали. Когато пристигна на сборния пункт, там вече го очакваха шестнайсет от първоначалните осемнайсет командоси.
— Къде са другите двама? — попита той.
— Един пострада при скока — докладва водачът на групата. — Счупен крак. Медикът е при него.
Яков кимна, но мислите му вече бяха другаде. Намираха се на точното място, но всичко, което виждаше наоколо, се изчерпваше със скали, лед и стръмни склонове. Едва сега осъзна, че въздухът не му стига — намираха се на около пет хиляди метра над морското равнище. Според координатите на Че Лу трябваше да продължат към върха и да стигнат отвесната стена. Слънцето вече клонеше към хоризонта.
Яков посочи стената.
— Да тръгваме. Там някъде е нашата ключалка.
Търкот заби един от шиповете на алпийските си котки в ледената стена и се придърпа двайсетина сантиметра нагоре. Когато вдигна глава, едва различи Морис, който бе на пет метра пред него. Стъмваше се и видимостта бързо намаляваше. До върха на хребета имаше поне още стотина метра. Той погледна надолу, накъдето се спускаше въжето, и едва различи главата на Муалама. Скакалецът бе скрит от тъмнината, но Търкот знаеше, че е на петдесетина метра под тях.
Чувстваше се някак нереално. Целият свят се бе събрал върху ледената стена пред него. Дишаше шумно, но не само заради маската. Морис бе нагласил вентила на минимален разход, за да пестят кислорода. Всеки от тях носеше по три кислородни бутилки и Търкот бе изчислил, че ще им стигнат точно колкото да се върнат при скакалеца. Въпреки кислорода и прелятата обогатена кръв, Търкот имаше усещането, че се задушава, а гърдите го боляха от напъване. Мъчеше го и постоянното болезнено пулсиране в слепоочията.
Въпреки това продължаваше да се катери по стръмната хлъзгава снежна стена.
Точно от другата страна на хребета, по който се качваха Търкот и спътниците му, Попай Макгро и Оливети се бяха настанили в една ниша, за да прекарат нощта. Напъхаха се в спалните чували и мигновено заспаха; модифицираните им бели дробове им позволяваха да дишат разредения въздух без допълнителен приток на кислород.
Сънят им обаче не беше безгрижен, тъй като дремещите им мозъци продължаваха да водят битка между спомените за истинското „аз“ и командите, подавани от нановирусите. Двамата стенеха и ритаха в чувалите, ала нановирусите продължаваха да ги държат под контрол.
На североизточния склон Лексина се тръшна на земята и Аксу даде знак да спрат. Хората му започнаха да вдигат палатки и да топлят супа. Лексина, която нямаше сили дори да говори, прие с благодарност подадената й чаша с топъл чай. Въпреки подобрения капацитет на белите й дробове и предимствата на аирлианската кръв изкачването си оставаше почти непреодолимо усилие. Аксу се наведе към нея.
— След шест часа тръгваме. В три сутринта. Ще те събудя малко по-рано, за да се приготвиш. Трябва да стигнем до вашето място преди зазоряване, за да сме слезли долу до утре вечерта. Разбра ли ме?
Лексина кимна. Всичко, за което жадуваше, бе да я оставят да поспи. Аксу се пресегна и й смъкна очилата. Очите й бяха затворени. Той повдигна единия клепач и изсъска, като видя червената очна ябълка и издължената зеница.
— Какво си ти?
Тя му тикна празната чаша в ръката и се обърна на другата страна. Аксу погледна спътниците й, Елек и Коридан. И двамата бяха заспали — изглеждаха, сякаш са изгубили съзнание. Много неща бе виждал Аксу през своя живот и доста често се бе изправял лице в лице с опасностите. Знаеше, че трябва да провери зениците им за признаци на мозъчен оток, но сега бе изгубил всякакво желание да го прави. В края на краищата това вече не беше негова работа.
Нещо леко чукна Търкот по главата и той спря да се катери. Погледна нагоре — Морис бе увиснал на два метра по-нататък и забиваше клин в ледената стена. Търкот веднага се облегна на скалата и задиша тежко, опитвайки се да извлече максимална полза от почивката. Муалама се приближаваше отзад без видими признаци на умора.
Морис прекара найлоновото въже през ухото на клина и го пусна надолу към Търкот, като му даде знак да го завърже за колана си. Заби втори клин, прекара през него друго въже и го подаде на Муалама. След това се наведе, изхлузи раницата от раменете на Търкот и я закачи на трети клин. Едва сега Майк осъзна, че не може да се съсредоточи. Нямаше никаква представа какво възнамерява да прави Морис.
— Какво си намислил? — попита той, като си смъкна маската.
— Това е за нощта — отвърна Морис.
— Какво?
— Тук ще прекараме нощта — повтори Морис. — Ще спиш на въжето. Извади си чувала и се увий с него. Имаш пет часа. — Той се пресегна, провери кислородния вентил на Търкот, след това се изви на другата страна и повтори същата процедура с Муалама.
Търкот погледна надолу, откъдето настъпваше мракът, после се огледа настрани. Навсякъде виждаше
