Оливети посочи напред и същевременно заби дулото на автомата в ребрата на непалеца. Според информацията, с която ги бе снабдил стражът, разстоянието от ронгбукския лагер през глетчера до предния базов лагер се изминаваше за около три дни. Всеки спечелен от хеликоптера метър означаваше спестено време за катерене.
Вдясно от тях изникна Кумбуце, отляво стърчеше връх Бей. Двете планини обхващаха в рамка северната страна на Еверест, която бе скрита зад облаци и сняг. Макгро извади картата и започна да се ориентира по терена. Върху нея бе нарисувана тънка червена линия — маршрутът, който трябваше да следват. Той се наведе напред — между Оливети и пилота — и посочи надясно. Пилотът изви натам. Сега Еверест остана вляво и високо над тях.
Двигателите отново се закашляха, дори за миг угаснаха и уплашеният пилот ги запали отново. Макгро посочи надолу, където сред назъбените скали се виждаше относително равна заснежена площадка. Пилотът кимна почти с благодарност и веднага започна да се снижава. Малко след това почти се блъснаха в земята, машината се заклати и замря. Двигателите угаснаха; възцари се тишина, в която се чуваше само свистенето на вятъра.
Макгро отвори плъзгащата се врата. Вятърът нахлу в кабината, щипейки с ледени пръсти лицето и ръцете му. Той хвърли на снега двете тежки раници. Пилотът не мърдаше от седалката си, щастлив, че са се добрали невредими дотук.
Макгро заобиколи вертолета и вдигна капака на двигателя. Чул шума, пилотът отвори вратата си и скочи при него. „Тюленът“ постави пръст на устните си, давайки му знак да мълчи. След това бръкна вътре и извади една лъскава част. Пилотът го погледна с разширени от ужас очи и поклати глава.
Макгро прибра частта в раницата си. След това посочи себе си и Оливети, вдигна пръст към Еверест, посочи пилота и после хеликоптера.
Пилотът погледна назад, проследявайки пътя, който бяха изминали, за да стигнат дотук. Нямаше никакъв шанс да се спусне невредим. Не и с тези дрехи и без подходяща екипировка. Макгро го дръпна в товарния отсек и му посочи хвърления на пода спален чувал. Излезе навън, метна тежката раница на гърба си, кимна на Оливети и двамата поеха с равномерна крачка нагоре към западния склон.
— Повечето алпинисти използват този маршрут при северния достъп. — Аксу посочи тясната цепнатина между връх Бей и билото отвъд Ронгбукския глетчер. — По-бавен е, но и по-безопасен. Това е пътят, по който са се качвали някога Малъри и Ървинг.
Лексина не отговори. Лицето й беше скрито зад очилата и маската. Коридан и Елек стояха от двете й страни, неподвижни и мълчаливи. Намираха се на северния хребет; вятърът непрестанно се усилваше. На двайсетина метра под тях хората на Аксу пълзяха нагоре по тясната пътека в колона.
— Аз съм първият, изкачил този път — похвали се Аксу. — По-бърз е, но и по-опасен, особено ако вятърът се усили.
— Колко време ще ни е нужно? — попита Лексина.
— По тъмно ще сме при бивака, който оставих миналия път. Ще тръгнем в три сутринта към мястото, което искате да стигнете. При преодоляване на Каншунгското лице ще трябва да използваме някои катерачески техники.
Лексина кимна.
— Трябва да ви предупредя — продължи Аксу, — че няма да издържите дълго в планината без аклиматизация.
— Нашата кръв… — поде Лексина, но после млъкна. — За нас няма какво да се тревожиш. — Тя му обърна гръб и тръгна. Аксу остана още малко на ръба, загледан на югозапад, където планината бе закрита от ниски облаци. Времето се разваляше, не беше нужно да имаш кой знае какъв опит, за да го забележиш. Зад върха се виеше дълга опашка от снежен прах. Ако на сутринта вятърът не утихнеше, изкачването щеше да е самоубийствено. Но дори и да бе тихо, нищо не пречеше условията да се променят драстично за броени секунди. Аксу повдигна рамене. Нямаше друг избор освен да върви нагоре.
Управлението на скакалеца ставаше все по-трудно — нещо, което се бе случвало веднъж с Търкот, когато бе опитал да се отдалечи прекалено от земната повърхност. Не виждаше причина защо трябва да става точно сега, когато бяха толкова близо до целта. Летяха от южната страна и успоредно на Западния хребет, следвайки маршрута, избран от Морис.
— Имаме проблем — обяви Търкот и натисна лостовете напред, към билото.
— Какво става? — попита Морис.
— Губим мощност. — Търкот погледна наляво да намери подходящо място за кацане. — Сложи си колана — посъветва той медика. — И гледай за някое по-равно място. — Под тях имаше само стръмен, покрит със сняг и лед склон. На около седемстотин метра по-долу се ширеше глетчерът, но Търкот не искаше да слиза толкова ниско — даваше си сметка колко ще е трудно да изкатерят този път.
— Не можеш ли да кацнеш на билото? — попита Морис.
Търкот отново дръпна ръчките, но този път не само че не набраха височина, а започнаха доста бързо да губят скорост. Той знаеше, че трябва да предприеме нещо преди да полетят надолу.
— По дяволите! — изруга Търкот и се прицели в склона. — Дръжте се!
Острият ръб на скакалеца се блъсна в заснежения склон на планината и се заби в ледената покривка над скалата. Търкот пусна ръчките едва когато скакалецът замря неподвижно. Предната част на скакалеца бе потънала в склона и двигателят имаше достатъчно енергия да задържа летателния апарат в тази позиция. Търкот погледна нагоре. Върхът на хребета не се виждаше. Под тях склонът се спускаше почти отвесно.
— Да тръгваме нагоре — рече той.
Морис си погледна часовника.
— Късно е. Ще трябва да пренощуваме на хребета.
— Поне да се изкатерим още малко преди да се е мръкнало съвсем — предложи Търкот.
Морис бе приготвил три раници. Всяка съдържаше няколко кислородни бутилки, спален чувал с влагоустойчив вътрешен пласт и по малко храна. Търкот привърза автомата си за раницата.
— И това също. — Морис им подаде по една манерка и пакетче с таблетки. — Приберете манерката във вътрешния джоб на якетата, за да не замръзне водата. Таблетките са амфетамин. Ще ги вземате само ако имате нужда от сили. Осигуряват енергия за няколко допълнителни часа, но слизането ще е доста тежко.
След като се приготвиха и си сложиха коланите и въжетата, Морис им нагласи кислородните вентили.
— Така и така нямаше време да се аклиматизирате — обясни той, — но да се надяваме, че поне кръвта, която ви прелях, ще свърши работа. Имате четирийсет и осем часов запас от допълнителни клетки. След това кръвта ви ще започне да се разрежда и тогава вече ще загазите здравата.
— Защо, какво може да стане? — попита Търкот.
— Да пукнете като кучета.
Товарният МЦ-130 се наклони рязко на една страна и Яков рефлексивно се вкопчи в дръжката. Десантният отсек миришеше на пот и повръщано. Колкото и да бяха опитни командосите на борда, никой от тях не беше преживявал толкова продължителен полет. Пилотите отдавна бяха надхвърлили границите за безопасност.
Яков бръкна в якето си и извади манерка с водка. Подаде я на войника до себе си и му даде знак, че трябва да отпие. Мъжът го погледна учудено, после посочи изцапаните си от повръщане дрехи. Яков сви рамене, развинти капачката и гаврътна от манерката. Предложи и на другите, но всички отказаха. Яков унило кимна и прибра манерката.
Войникът до него го тупна по рамото и посочи назад. Един от командосите бе скочил и викаше силно, но гласът му бе заглушен от воя на двигателите. Бе вдигнал двете си ръце с разперени пръсти и Яков предположи, че до целта остават десет минути. Помещението бе осветено само от червени аварийни
