само едно — назъбена скалиста стена, покрита със сняг и лед.
— Страхотно — избоботи той в маската.
НАСТОЯЩЕТО
14.
Алфа Четири беше построен на склона на една планина на около петдесет мили от Сеул, недалеч от военновъздушната база Осан. Докато летяха над базата, генерал Кармоди имаше възможността да огледа разрушенията, предизвикани от внезапната атака на севернокорейските десантници. Останки от изгорели машини запречваха пистата, картечните и оръдейните гнезда бяха напълно унищожени.
Бедствие. Това бе най-точната дума за всичко, което ставаше, както и за неговата дейност като командващ армията. Сеул бе напълно обезлюден. Военновъздушните му сили бяха лишени от мощ заради самоубийствените атаки на севернокорейските специални части, макар че се бяха подготвяли за нещо подобно.
Вертолетът кацна на бетонната площадка до масивните врати. Наоколо се въргаляха обгорели трупове — явно бе, че и тук са действали севернокорейски десантници, но Кармоди се бе уверил по радиото, че самият бункер не е засегнат. Тежките метални врати, вградени в планинския склон, се отместиха бавно. Зад тях се показа един зеленикав хъмви, в който бе натоварен голям пластмасов сандък. Кармоди плъзна встрани вратата на товарния отсек и помогна на командира на екипажа да премести сандъка с атомната бомба на борда. Щом я прикрепиха, вертолетът се отдели от пистата и мястото му бе заето от следващия, който взе същия товар.
— Сега накъде, сър? — попита пилотът по интеркома.
Докато летяха насам, Кармоди вече бе взел решение. Той даде координатите на пилота, после се свърза с другите пет вертолета, за да им даде нареждания.
Малката вертолетна ескадрила се насочи право на север.
Стратегията на противника водеше до пагубни резултати. Тек Чонг си даваше сметка, че няма да издържат още дълго, ако не измислят някакво противодействие. Всеки път когато изтегляше хората си извън обсега на противниковите оръжия, предните им части настъпваха и се прикриваха зад силовото поле. След четири поредни отстъпления частите на Тек Чонг вече бяха на петнайсет мили от брега.
Докато наблюдаваше през бинокъла придвижването на китайските войски под защитата на току-що задействаното силово поле, Чонг забеляза нещо. От един бункер от другата страна на щита бе открит картечен огън по китайците — вероятно това бяха негови хора, забавили се при отстъплението и останали невредими по време на артилерийската атака и при преместването на силовото поле. Малко по-късно бункерът бе разрушен от насочен артилерийски обстрел, но случката даде на Тек Чонг нова идея.
Той веднага се разпореди за промяна в тактиката.
Тайванските войници започнаха да се окопават и да се подготвят за упорита отбрана. Някои загинаха при артилерийската подготовка, но повечето оцеляха. Този път след прекратяване на огъня Тек Чонг не даде заповед за отстъпление. Хората му останаха в окопите и укритията, докато силовото поле се премести зад тях. Веднага след това те наскачаха от местата си и се хвърлиха в близък бой срещу настъпващите китайски части. Последва свирепа ръкопашна схватка, при която се използваха всички видове оръжия — автомати, пистолети, щикове, сапьорски лопатки, юмруци и зъби.
Промяната в тактиката бе от полза на защитниците на острова.
Китайските части бяха принудени да се отдръпнат, предимството на артилерийската подкрепа бе изгубено заради смесването на войниците от предната линия. Силовото поле не бе пречка в близък бой.
Китайците бяха принудени да преустановят настъплението, докато решат как да се справят със ситуацията.
Шест картечни гнезда бяха разположени на позиции, от които се прострелваше главната магистрала, свързваща севера с юга и заобикаляща Сеул. Полковник Лин, който лично бе избирал позициите на картечниците, наблюдаваше магистралата с бинокъл. Шосето бе задръстено от бежанци, които пречеха на южнокорейските и американски подкрепления да се придвижват на север. Лин възнамеряваше да усложни задачата им още повече.
— Огън! — нареди той.
От дулата на картечниците изригнаха огнени езици. Куршумите косяха беззащитните граждани със стотици. Пътят се покри с трупове и ранени.
След две минути Лин издаде нова заповед.
— Спри огъня!
Щом картечниците млъкнаха, виковете на ранените отекнаха по склоновете на планината. Лин огледа кървавото меле, сред което имаше разкъсани тела на жени и деца. В съзнанието му се пробудиха неканени спомени от детството му на север и той за първи път се попита какво ли ще донесе войната на всеки от тях.
Атолът Мидуей е разположен на хиляда четирийсет и две морски мили северозападно от основната група Хавайски острови. Въпреки огромното разстояние трите острова се смятат за част от Хавайския островен архипелаг. Коралов риф заобикаляше островите Сенд, Истърн и Спит, чиято обща повърхност не надхвърляше шестстотин акра. Атолът бил посетен за първи път през 1859 година, но в началото не събуждал никакви апетити, заради малките песъчливи островчета. Съединените щати го обявили за своя територия през 1876-а и го анексирали през 1908-а.
Първите заселници били служители от Търговската тихоокеанска кабелна компания през 1903-та — те пристигнали тук, за да разположат първия околосветски комуникационен кабел. През 1935 година компанията „Пан Американ“ изградила на острова база за тихоокеанските си хидроплани, а през 38-а, когато напрежението в региона започнало да се покачва, американският флот започнал строежа на военноморска база. Базата била завършена през август 41-ва и бомбардирана на 7 декември същата година.
Мидуей обаче е по-известен с морската битка, която се състояла в района през юни 1942 година. Останките от американския флот, които преживели погрома при Пърл Харбър само половин година преди това, поели на север, за да се срещнат с японския флот. Три американски самолетоносача — „Ентърпрайз“, „Хорнет“ и „Йорктаун“, се спотаили недалеч от острова, причаквайки приближаващия се японски флот, за който знаели от разузнавателните полети.
Японският флот ги превъзхождал както числено, така и по огнева мощ, в него имало четири самолетоносача и още много спомагателни кораби. След отчаяна серия от атаки и контраатаки американците нанесли на японците съкрушително поражение — пратили и четирите им самолетоносача на дъното на океана, — като загубили само „Йорктаун“. Битката при Мидуей променила баланса на силите в Тихия океан и оповестила началото на краха на японския милитаризъм.
Може би тъкмо заради спомена от тази битка адмирал Кензи бе избрал Мидуей за крайна цел на оттеглящия се от Хаваите флот, въпреки че тамошната военноморска база бе изоставена през 1997 година, а районът бе обявен за природен резерват.
Кензи разположи флота на северозапад от Мидуей, ескортиращите кораби бяха на външния периметър на оцелелия самолетоносач „Кенеди“. Вече беше получил няколко противоречиви заповеди от Вашингтон — от Пентагона му нареждаха да отплава на запад и да окаже подкрепа на американските сухопътни части в Южна Корея, а от Агенцията за национална сигурност настояваха да се отправи на изток към Сан
