посегне на човешката вяра, заплашва самото съществуване на хората.
За момент бе изкушен да прибере кивота на сигурно място и да изчака събитията със скръстени ръце. Но не биваше. От опит Шерев знаеше колко е висока цената на всяко бездействие — особено при военни операции.
Гарлин отвори вратата и даде знак на Лиза Дънкан да влезе. Само преди няколко минути я бе извел от лабораторията и я бе превел по коридора. Не срещнаха никого по пътя. Сякаш двамата бяха единствените обитатели на новата Зона 51. Стаята, в която я премести, гъмжеше от сложна апаратура. Само на празното място в центъра бе поставена метална носилка на колела, покрита с бял чаршаф.
— Седни. — Гарлин й посочи носилката.
Дънкан приседна на крайчеца, а Гарлин отиде да си измие ръцете. Когато се върна, носеше игла и спринцовка.
— Това за какво е? — попита тя.
— Ще направим едновременно няколко неща и ще сравним резултатите — отвърна той. — Освен магнитно-ядрен резонанс в стаята има и скенер. — Докато говореше, той намери с опитни движения една вена на ръката й. — Магнитно-ядреният резонанс ще ни покаже не само напречни срезове на тялото ти, но ще даде информация за биохимичните процеси в него. Разтворът, който ти вкарвам, маркира теломеразата. — Той натисна буталото на спринцовката. — Имаш ли представа как функционира магнитно- ядреният резонанс?
Дънкан поклати глава.
— Има три стадия. Първо те поставяме тук. — Той посочи по-големия апарат. — Това е цилиндричен магнит, който създава постоянно магнитно поле, трийсет хиляди пъти по-силно от магнитното поле на Земята. След това тялото се стимулира с радиовълни, за да се промени ориентацията на твоите протони. Тогава изключваме радио-вълните и апаратът „прослушва“ тялото ти, улавяйки електромагнитните вълни, които то излъчва на определени честоти.
— И какво се надявате да откриете? — попита Дънкан. Никак не я блазнеше мисълта, че трябва да премине през тъмния тунел на апарата.
— Как тялото ти възкръсва за живот — обясни Гарлин.
— Какво… — подскочи Дънкан, но в същия миг Гарлин извади пистолет и стреля в нея почти от упор. Куршумът я удари в гърдите, разтроши ребрата, премина през сърцето и се заби в металната рамка отзад. Силата му просна Дънкан върху количката и тя се сгърчи и замря. Гарлин включи апарата, нагласи я да легне и забута количката към тунела.
Търкот вдигна глава от масата и погледна към вратите на хангара. Беше наострил слух.
— Един от… — продължи Кинсейд, но Търкот му даде знак да замълчи.
След малко поклати глава.
— Стори ми се, че чух нещо. Или… по-скоро почувствах нещо. Какво искаше да кажеш? — подкани отново Кинсейд.
— Един от координатите, оставени ни от професор Нейбингър, е планината Арарат — довърши Кинсейд. Държеше бележника на Че Лу.
Групата им се бе събрала в един от хангарите до пистата. Освен скакалеца вътре имаше и два фургона, на покрива на които бяха монтирани цял куп антени. Присъстваше и полковник Микел, за да координира действията им с „Делта Форс“.
— Ето тук — посочи Кинсейд на картата.
— Ахорското дефиле — прочете Яков ситните букви. — Доста е високо.
— Поне с четири хиляди метра е по-ниско от мястото, където отивам аз — отбеляза Търкот.
— Искам да попитам нещо — рече Яков.
— Да? — погледна го Търкот.
— Ако този кораб-майка е скрит като предишния в пещера, как ще го открия?
Търкот се обърна към Куин.
— Как са влезли в тукашния хангар на кораба-майка? И как въобще са го открили?
— В началото на Втората световна война — отвърна Куин — един изследователски екип се натъкнал на магнитна аномалия в района на Планината на конярите. След като прокопали тунел, попаднали в кухината с кораба-майка.
— Сигурен ли си в това? — попита Търкот.
— Не — повдигна рамене Куин. — Но такава е официалната версия. Кой може да знае каква е истината?
— Едва ли ще имам възможност да копая тунели в Арарат — отбеляза Яков. — Как ще вляза в пещерата?
— Можеш да използваш експлозиви — каза Търкот. — Прокопаване на тунел чрез насочени взривове.
— И това ако е план… — Яков махна с ръка.
— Най-добрият възможен при тези условия.
— Ще видим — завъртя глава Яков.
— Освен това… — Търкот направи пауза.
— Да? — попита Яков.
— Най-вероятно ще има и други търсачи на Ноевия ковчег. Може би те ще знаят как се влиза вътре.
Яков кимна. Знаеше за кого говори Търкот.
Майк се обърна към Кинсейд.
— Че Лу откри ли някакви координати на Еверест?
— Не, доколкото ми е известно. Нищо, което да е в района.
— Екскалибур — намеси се Муалама — е бил отнесен на Еверест от група Наблюдатели под ръководството на Мирдин, или Мерлин. Съмнявам се Нейбингър да открие координатите сред бележките на старорунически.
— Откъде знаеш? — попита го Търкот.
Муалама вдигна ръкописа на Бъртън.
— Пише го вътре.
— Хубаво е, че ни го казваш — кимна Търкот.
— Нали ти поиска да преведа ръкописа?
Търкот не беше склонен да вярва на всяка дума на чернокожия професор. Никой освен него не разбираше акадския, на който бе написан ръкописът. Информацията за местонахождението на базата на Мисията под Синай се бе оказала вярна, но понякога Търкот се питаше дали Муалама не спестява част от сведенията.
— Какво пише Бъртън за Екскалибур? — попита той.
— Според наученото от него на Авалон — отвърна Муалама — Мерлин се появил там след смъртта на Артур и взел Екскалибур от Брин, Наблюдателя от Авалон. Останалите Наблюдатели не знаели къде го е отнесъл, но по-късно от други източници Бъртън стигнал до извода, че мечът е някъде в южна Азия. Отвъд пределите на достъпния по онова време свят. Когато Бъртън пристигнал в Индия, той се присъединил към една картографска експедиция, която изучавала подножията на Хималаите. Както правел често и преди, той се преоблякъл и се смесил с местните жители, за да научи легендите и поверията им. Тогава чул разказ за някакъв вълшебен меч, който дошъл от Запада преди много години и бил отнесен от страховит магьосник високо в планината, на покрива на света.
— Не бих го нарекъл съвсем точно местоположение — промърмори Търкот. — Еверест е доста голяма планина.
