Майк Търкот изкатери стълбичката и скочи през люка в скакалеца. Куин, Муалама, Кинсейд и Яков го посрещнаха мълчаливо. Търкот почти подушваше страха, който се излъчваше от тях. Те всички си даваха сметка, че смъртта им е била предрешена и че са се измъкнали на косъм. Майк знаеше от опит, че страхът е неразделна част от битката и че не бива да бъде пренебрегван.
— Какво стана с Че Лу? — попита той, забелязал кръвта върху униформата на Куин.
— Убиха я — отвърна мрачно Куин.
— Зная. Току-що я погребах. Как стана?
— Рикошет от скакалеца. Издъхна на място.
Търкот приседна на пода на скакалеца. Имаше чувството, че и последните останки от енергия са го напуснали. Вече беше забравил подозренията си спрямо китайската професорка. Изгледа останалите четирима. Куин седеше на мястото на пилота, положил лаптопа в скута си, но погледът му бе зареян встрани от екрана. Яков стоеше прав — едрият мъж сякаш изпълваше цялото пространство, главата му бе на сантиметри от покрива. Кинсейд придремваше, а Муалама имаше толкова безгрижен вид, сякаш нищо не се бе случило. В краката му лежеше метално куфарче и Търкот предположи, че вътре е ръкописът на Бъртън.
— Какво пропуснах? — попита той. — Майоре?
— Нямам връзка със Зона 51…
— Там всичко е унищожено — прекъсна го Търкот. — Свърши се със Зоната. Кой го направи?
— Ами… — Куин завъртя глава. — Нямам представа.
— Бяха американци — посочи Търкот. — Но дали са ги ръководели Водачи?
— Военни бяха — съгласи се Куин.
— По чии заповеди? — настоя Майк.
— Успях да проникна в АНС и да проследя част от разговорите. Разполагаха с ниво на достъп от шеста степен.
— Ние имаме ниво на достъп шеста степен — отвърна Търкот. — Кой друг?
— Ние имахме — поправи го Куин. — Вече нямаме.
— Кой друг? — повтори въпроса си Търкот.
— Само „Меджик“ и ние след тях — поне доколкото знам — обясни Куин. — Шесто ниво е създадено от Айзенхауер специално за „Меджик“.
— Значи има и друг „Меджик“ — намеси се хладнокръвно Яков.
— Защо смяташ така? — попита го Кинсейд.
— Защото това е типичният начин за действие на тайните организации — обясни му Яков. — Винаги да има резервен вариант. Което означава, че щом са решили да унищожат Зона 51, вече разполагат с друга, откъдето да действат и където са отвели Дънкан.
Търкот не можеше да не признае, че в разсъжденията на руснака има логика. Почти се изкушаваше да го попита дали не съществува дубльор на Четвърти отдел, но се сдържа.
— А нас кой ни дублира? — попита Кинсейд.
Никой не отговори.
— Сянката на Аспасия е пратил послание до ООН — обади се Куин и завъртя компютъра така, че всички да могат да го прочетат. После хлопна капака.
— Истината и лъжата винаги вървят ръка за ръка — бе заключението на Яков. — Въпросът е кое кое е?
— Това няма значение — рече Търкот.
— Защо да няма? — попита Яков.
— Защото Сянката на Аспасия не е истински човек. Също и Артад. Дори Аспасия наистина да е пристигнал някога тук, за да спасява планетата, той може да е онова лекарство, дето отравя пациента. Нито той, нито Артад някога са били истински приятели на човечеството.
Търкот се сети нещо, бръкна в страничния джоб на панталона, извади документите от изследванията на Лиза Дънкан и ги подаде на Куин.
— Искам да ги прегледаш.
— Разбрано.
— Дълго ли още ще стоим тук? — попита Яков.
— След като не можем повече да вярваме на правителството — каза Търкот, — ще отидем някъде, където можем да се доверим на онзи, който дърпа конците.
— И кое е това място? — попита Яков.
— Поемаме към Северна Каролина — нареди Търкот на Куин.
— А после? — продължи да пита руснакът. — Още ли смяташ да търсиш Лиза?
Търкот се извъртя и го погледна в очите.
— В момента тя не е най-важният ни проблем.
Яков кимна.
— Това решение вече ми харесва. Още повече че не знаем коя е тя всъщност.
— Ще се придържаме към първоначалния план. Главният страж и Екскалибур. Нищо не се е променило.
Яков повдигна рунтавите си вежди.
— Как можеш да го кажеш?
— Живи сме — отвърна Търкот. — У нас е един от скакалците. Разполагаме с достатъчно информация. Значи все още можем да се борим. — Той огледа останалите. — Всички ли са съгласни? Мисля, че точно това ни съветваше да правим Че Лу.
Останалите четирима кимнаха бавно.
— Добре. Да потегляме тогава.
Морската битка в Тайванския проток приключи бързо. Тайванският флот се сражава храбро, но не беше подготвен да се изправи срещу цялата мощ на китайската държава без подкрепата на американските кораби. Макар да нямаше нов договор за взаимопомощ и военно сътрудничество, тайванските офицери вярваха, че при подобен инцидент американските и японските кораби в района ще им се притекат на помощ, най-вече за да защитят собствените си интереси в Далечния изток. Но американците просто не разполагаха със сили, които да изпратят. Що се отнася до японците, те предпочитаха да стоят настрана и да не се намесват.
Въздушният бой беше малко по-продължителен, но командващият китайската флотилия не изчака да си осигури пълно въздушно превъзходство. Натоварила огромна десантна армия, флотилията се отправи напряко през протока, а през това време в небето летяха китайски ракети, построени с откраднати от Запада технологии, и поразяваха най-опасните крайбрежни отбранителни съоръжения. Половината от ракетите попадаха в населени места и сееха ужас и паника. Бойните им глави съдържаха химични и биологични оръжия за масово поразяване.
Не всичко мина според предварителните планове, тъй като тайванската армия се бе готвила дълго за подобна инвазия. Незабавно бе обявена пълна мобилизация, на мъжете се раздаваше оръжие, а жените и децата се отправяха към убежищата. И когато първите китайски кораби наближиха брега, там вече ги очакваха заели позициите си подразделения.
Един от тези, които очакваха появата на нашествениците, бе генерал Чан Тек Чок. От дълги години генералът бе планирал и се бе подготвял за тази ужасяваща възможност, но и в най-страшните си кошмари не я бе виждал реализирана. Въпреки липсата на споразумение с американските сили генералът вярваше, че при подобен ход от страна на Китай Съединените щати няма да ги изоставят на произвола. Но в западната част на Тихия океан нямаше никакви американски сили освен тези, които бяха разположени в Южна Корея. Малкият остров изглеждаше обречен.
