яйцеклетките имат най-дългите теломери. Започваме да умираме в момента, когато сме заченати и клетките ни започват да се делят и размножават.
— Но защо?
— Това най-много е измъчвало учените. Защо едноклетъчният организъм притежава теломераза, а ние нямаме? Въпросът не е само в остаряването и смъртта, а и във възстановяването на клетъчните увреждания.
Дънкан неволно посегна към гърдите си, където я бе ударил куршумът на Яков. Нямаше и следа от рана, макар от изстрела да не бе изминал и ден.
— Теломерите поддържат активността на гена РАД9 — продължи Гарлин. — РАД9 спира растежа на клетките, чиято ДНК е била увредена, което предполага, че теломерите са част от клетъчната система за регистриране на увреждания.
— Значи ако можехме да произвеждаме ензима теломераза, щяхме да съхраним активността на нашите теломери, да защитаваме клетките си, когато се възпроизвеждат, и да бъдем безсмъртни?
— Не е толкова просто — въздъхна Гарлин. — Учените са направили доста опити да създадат безсмъртни клетки. За да активират теломеразата например, опитали да вкарат онкогени от маймунски вирус 40 в култивирани клетки. Много от клетките умрели, но някои оцелели и продължили да се делят с активна теломераза, която стабилизирала техните теломери.
— И каква е причината за различната реакция? — попита Дънкан.
— В оцелелите клетки имало анормални хромозоми, Проблемът, както вече ти казах, е, че единствените клетки при човека, в които учените открили теломераза, са раковите клетки. На практика по-голямата част от учените, работещи в тази област, се интересуват не от въпроса за безсмъртието, а от създаването на инхибитори, които да блокират теломеразата и да унищожат раковите клетки. Група учени от Колорадския университет обаче съумели да клонират гена, който активира теломеразата в човешките клетки. Това пробужда някои надежди — че бихме могли да създадем строго профилирани инхибитори, които ще атакуват раковата теломераза, но няма да разрушават здравите клетки, и също така да активираме теломеразата в здравите клетки с цел забавяне и спиране на остаряването и клетъчната дегенерация. Ние смятаме, че активирането на теломеразата е задължителен процес при всеки туморен растеж. Следствие от това е, че повечето ракови клетки са безсмъртни. За разлика от нормалните клетки, раковите могат да се делят до безкрайност в тъканна култура, стига да разполагат с достатъчно хранителни елементи. Нормалните клетки имат лимит от петдесет, плюс-минус десет деления, така нареченото „ограничение на Хейфлик“, преди да остареят и да преустановят деленето си. Смята се, че способността на раковите клетки да продължават да се делят се подсилва при активирането на теломеразата. Ето защо, ако бъде потисната теломеразата, теломерите в раковите клетки ще се скъсят и ще започнат да действат като спирачки върху раковия клетъчен растеж.
— А моята теломераза? — попита Дънкан.
— Тя е активирана.
— Имам ли рак?
— Не. — Гарлин се изправи. — Доколкото ни е известно, ти си безсмъртна. И не само това. Ти можеш да заменяш с невероятна скорост увредените клетки. Доказателство е раната от куршум в гърдите ти.
— Как става това?
— Граалът е променил нещо в теб. Известен ни е само крайният резултат — твоите клетки произвеждат активно теломераза. Не знаем обаче как го е постигнал Граалът. — Той стана и тръгна към вратата. — Но скоро ще открием и това.
Следван от половин дузина помощници, Артад вървеше из главната подземна кухина на Циан Лин и разглеждаше различните контейнери. Генераторът на силовото поле — въртящ се цилиндър с дължина петнайсетина метра — издаваше тихо бръмчене, което означаваше, че продължава да функционира. Артад спря пред един от контейнерите вдясно от генератора и постави шестопръстата си ръка върху командното табло. Една от стените на контейнера се отмести встрани. Вътре имаше умалена версия на щитовия генератор, висока около три метра, положена върху рама от черен метал, снабдена с колела.
Той се обърна и даде знак на помощниците си. От всяка страна на генератора застана по един аирлианец, после те бавно изтикаха рамата извън контейнера. Артад тръгна към пещерата, следван от цялата група, и спря пред едно невероятно подробно копие на дракон — с височина десет метра и ширина пет; дългата извита шия завършваше със змиеподобно лице и тъмнорубинени очи. От двете страни стърчаха къси криле. Металната обшивка лъщеше също толкова ярко, както в онзи далечен ден преди хиляди години, когато Артад го бе пленил от силите на Сянката на Аспасия. В китайската митология наричаха дракона Чи Ю, чудовището от далечния юг.
Точно под опашката имаше отвор с плъзгаща се рампа, зад който се виждаше кухината в тялото на дракона и седалката на пилота. Артад се извърна към помощниците си и даде няколко нареждания с напевния си глас. Всички се наредиха около рамата с генератора и внимателно я изтикаха в търбуха на чудовището. След като закрепиха генератора, аирлианците се настаниха по седалките. Платформата бавно се прилепи към отвора.
Използвайки същия задвижващ механизъм като скакалците, Чи Ю се издигна плавно във въздуха и се насочи към тунела, който водеше към външния свят. Металното чудовище се скри в тунела тъкмо когато Артад влезе в стаята, където бе разположен стражът. Той изключи генератора на силовия щит за съвсем кратко, за да позволи на дракона да мине през полето, после отново го включи. След това опря длани на стената на стража и се зае да координира с него следващите стъпки от започващата война.
Изправен върху бронетранспортьора, генерал Кашир вече различаваше съвсем ясно планината Арарат, разположена само на седемнайсет мили. На четвърт миля пред него лежеше границата с Турция. Виждаше съвсем ясно вишките и крачещите между тях турски войници. Не се съмняваше, че лесно може да преодолее постовете. Въпросът беше какво ще срещне през тези седемнадесет мили след границата и нагоре по склоновете на планината.
Генералът знаеше, че страната му се готви за война, макар врагът да не бе определен. Говореше се за подновяване на конфликта с Ирак. Други казваха, че ще бъде подхванат джихад срещу Израел, за да бъде приключено веднъж завинаги с тази страна на бандити и мошеници. Кашир смяташе, че първото е по- възможно. Сред цялата трескава активност, която кипеше в Иран, едва ли някой бе забелязал неговите действия.
С изключение на турците.
Генералът знаеше, че няма друг избор. Трябва да се изкатери на Арарат, следвайки стриктно заповедите. Той нареди на механик-водача да потегли напред и даде знак с ръка на машините зад него да го следват. Двигателите на две дузини танкове и два пъти повече бронетранспортьори изреваха едновременно.
Постовите забелязаха приближаващата се колона и застинаха по местата си. Единствената преграда на пътя бе дървената бариера на самата граница. Зад бариерата се изправи турски офицер и вдигна ръка, нареждайки на Кашир да спре. В отговор генералът откри огън с петдесеткалибровата картечница.
Муцуната на бронетранспортьора разтроши бариерата. Машините отзад също откриха огън, косейки бягащите турски войници. Кашир бе наредил на водача да спре машината встрани, за да пропусне танковете напред.
Той вдигна бинокъла и отново огледа склоновете на планината. Беше толкова близо, сякаш на ръка разстояние, но толкова много неща можеха да го сполетят през тези седемнайсет мили… Той включи радиото и извика:
— По-бързо!
