функционираше само когато Граалът бе вътре. Откакто Сянката на Аспасия бе отнесъл със себе си Светия Граал, рубинените очи на херувимите бяха угаснали.
Проклетият хеликоптер се спускаше все по-близо, сигурно вече беше над Храмовия хълм, доколкото Шерев можеше да прецени. Той вдигна глава. Иззад хълма се показа един вертолет „Кобра“ и прелетя ниско над горната плоча на стената. Носът му бе наведен надолу. Шерев видя съвсем ясно, че пилотът е изтеглил ръчката докрай към себе си и полага отчаяни усилия да вдигне носа. Миг след това вертолетът се заби фронтално в стената. Кивотът, свещеникът, равините — всичко бе обгърнато от огненото кълбо.
Нямаше нито един оцелял в радиус сто крачки от мястото на катастрофата. Взривната вълна отхвърли Шерев назад, той се претърколи и скочи на крака. Веднага се ориентира и се втурна напред, като същевременно раздаваше заповеди на обърканите хора. Не се стресна от вида на обезобразените тела, беше свикнал с тази гледка много пъти по улиците на Йерусалим. Откри радиостанция у един от убитите войници, провери дали работи и незабавно се свърза със службата си.
Само след няколко минути над хълма се появи неговият „Блекхок“ и се спусна върху сцената на разрушението, разпръсквайки пушеците с перките си. Едва сега Шерев забеляза, че кивотът се е прекатурил на земята — но изглеждаше незасегнат от взрива. Той се свърза с пилота и му нареди да се приземи непосредствено до кивота. От вратата на товарния отсек скочиха неколцина войници, единият от които носеше одеяло. Метнаха одеялото върху кивота и с помощта на Шерев го качиха на борда. Шерев прати един от войниците при проснатото тяло на свещеника, чиито ритуални одежди също изглеждаха непокътнати. Мъжът метна тялото на рамо и бързо се върна на борда.
— Излитаме! — извика Шерев на пилота. — Веднага!
Върху големия радарен дисплей в командно-контролния център на Тихоокеанския флот капитан Локхарт виждаше ясно корабите, които един след друг напускаха залива в отговор на нейното предупреждение. Тя премести поглед върху червената точка, която се приближаваше доста бързо от югозапад. Цифрите под точката сочеха, че до нейното пристигане остават двайсет минути.
Преди да отлети с хеликоптера си, адмирал Кензи й бе предал командването на острова. Локхарт едва не се разсмя. Стъклената стена пред цвета на кожата й и нейния пол се бе разчупила и сега най-сетне й даваха жадуваната възможност да се изяви.
— Бързо приближаващи се въздушни цели — обяви един от радарните оператори. След секунда на екрана се появи червена точка, далеч на югозапад, движеше се доста по-бързо от подводната цел.
— Нали техните самолетоносачи са извън обсег? — попита тя. Отговор не последва. Локхарт си даде сметка, че въпросът й е глупав. Не можеха да прилагат земните стандарти, когато се сравняваха с пришълците.
— Вдигнете за прехват всичко, с което разполагаме — заповяда тя.
Малко по-късно от военновъздушните бази „Уилър“, „Конеохе“ и още няколко летища из островите излетяха всички самолети, които не бяха натоварени на отплавалия „Кенеди“. Бяха общо трийсет и пет, набързо стъкмени в нова ескадрила — странна смесица от Ф-15, А-6 „Корсар“ и няколко Ф-16 и Ф-18.
Локхарт седна в командното кресло и се загледа във военната игра, която започваше на големия екран.
Двете групи самолети се приближаваха една към друга със скорост, четири пъти по-голяма от тази на звука. Срещата им беше кратка и жестока. Всяка страна разполагаше с по един изстрел при скоростта, с която се движеха, тъй като времето между навлизането в обсега на оръжията и разминаването им беше по-малко от минута. Дванайсет американски самолета и двайсет извънземни машини паднаха при тази първа среща.
Докато останалите двайсет и три американски самолета описваха завой, ескадрилата на пришълците вече се бе отдалечила на стотина мили и доближаваше Хавайските острови.
Локхарт не сваляше очи от приближаващите се червени точки и от изостаналите далеч назад сини. Другата червена точка, представяща приближаващата се подводница, сочеше разстояние от двайсет и пет мили до брега. „Нимиц“, последният кораб от Оперативната група, току-що бе напуснал залива и се отправяше на запад.
Локхарт осъзна, че всички вражески сили — както подводни, така и въздушни — ще пристигнат едновременно. Стори й се, че сънува някакъв кошмар — точките по екрана се движеха с нереална скорост. Тя стана от креслото и се отправи към стълбите. Изкачи се на покрива и влезе в наблюдателната кула, от която се виждаше като на длан целият залив.
Небето на изток бе порозовяло, наближаваше зазоряване. Тя се сепна, когато две ракети „Пейтриът“ излетяха с рев от силозите на подвижните установки, подредени на миля от нея покрай близкото летище.
Дългите им огнени опашки описаха дъги в югоизточна посока. Малко след това зърна ярки отблясъци над хоризонта — ракетите бяха ударили зададените им цели. Локхарт знаеше, че противниковите самолети са само на няколко минути от тях. Тя погледна към залива. Беше съвсем пуст.
Първо чу шума от самолета, малко по-късно го видя. Летеше ниско, едва на десет метра над покривите. Миг по-късно профуча над главата й и взе да набира височина. Нещо падна върху извърнатото й нагоре лице, тя понечи да го изтрие, след това закрещя, усетила проникващите в кожата й нановируси.
Пленените самолети разпръснаха нановируси върху всички населени места и военни бази на острова. Четири от тях кръжаха над летището и командния център, като се придържаха в границите на заразената зона. Един по един останалите самолети посетиха своите цели, после се върнаха и се приземиха.
Пристигналите подводници претърсиха залива за американски кораби, но след като не откриха нищо, се върнаха в главния канал. Тук се натъкнаха на един-единствен кораб и прехвърлиха нанороботите си на него.
НАСТОЯЩЕТО
10.
Търкот се бе притаил съвършено неподвижно в сянката на една дюна и не откъсваше поглед от виещото се тяло на гърмящата змия, която пълзеше само на няколко крачки от него. По негова преценка се намираше на около осем мили от Зона 51. От доста време не се бе чувствал толкова добре. Свободен от бремето на отговорността. Дори не се безпокоеше за Лиза Дънкан, откакто й бе изгубил дирите. Всичко бе останало някъде зад гърба му и вече като че ли нямаше предишното значение.
Привикнал към усамотение, Търкот винаги се чувстваше добре в пустинята. Баща му бе загинал в едно сечище, когато Майк бе едва осемгодишен, и на следващото лято той бе отишъл в същото сечище на лагер. Прави го още няколко лета, през които заякваше и въртеше брадвата все по-уверено. Като най-здрав в училище естествено го пратиха във военна школа — беше рейнджър, после в Специалните части, подводничар, но нищо не можеше да се сравни със закалката, която бе получил в гората.
Змията изчезна между два камъка. Търкот почувства вибрациите на сателитния телефон в джоба си и го погледна. На екрана бе изписано името на Куин.
Дългът преди всичко.
Правило, което му бяха набивали в главата от съвсем малък. Едва не се разсмя, когато си спомни на какво ги бяха учили в „Уест Пойнт“: „Дълг, чест, родина. Тези три думички определят какъв трябва да бъдеш, какъв можеш да бъдеш, какъв ще станеш. Те са основата, върху която ще градиш своята смелост, там, където смелостта ти заплашва да се прекърши, ще си вдъхваш вяра, когато няма и най-малка причина да
