Кемп Пейдж бе само на десет минути полет от демилитаризираната зона. Базата се състоеше от дълга летищна площадка, хангари и казармени помещения, заобиколени от висока бетонна ограда, над която бе опъната бодлива тел. От едната страна на пистата бяха подредени две американски ескадрили. Едната се състоеше от щурмови хеликоптери „Кобра“, втората — от товарно-десантните „Блекхок“. Всъщност втората група вертолети трябваше да изпълни една строго секретна задача. На тях се пренасяха тактическите ядрени бойни глави, с които бе въоръжена американската армия в Южна Корея. Самите бойни глави бяха разположени в един подземен бункер, до който се стигаше след осемнадесет минути полет. Те се състояха от гаубични снаряди и ядрени мини, които трябваше да бъдат поставени на пътя на настъпващата армия.
С покачването на напрежението в района вертолетните ескадрили бяха приведени в пълна бойна готовност, а пилотите и екипажите се намираха в хангарите, в непосредствена близост до машините. И когато над пистата отекна звукът на сирената, войниците почти с облекчение се спуснаха към вертолетите и запалиха двигателите. Една по една черните машини излизаха от хангарите и се подреждаха на пистата. После, по знак от контролната кула, се издигнаха във въздуха и се отправиха на юг, към бункера. Но тъкмо когато напуснаха пределите на летището, върху тях се изсипа залп от противосамолетни ракети САМ-7. За по-малко от десет секунди бяха унищожени всички вертолети.
Скоро севернокорейските десантници, които бяха пресекли границата предната нощ и се бяха прокраднали до тайните позиции край летището, бяха открити и избити до крак от южнокорейските части, но мисията им беше изпълнена. Тактическите ядрени бойни глави бяха останали в бункера и севернокорейските и китайските части можеха безпрепятствено да пресекат демилитаризираната зона.
Кели Рейнолдс се чувстваше като сянка, която се опитва да се скрие в мрака. Макар че нямаше голяма възможност да бъде разкрита, липсваха и подходящи условия за да наблюдава онова, което ставаше наоколо. От известно време не усещаше сгърченото си тяло, живееше само с мислите си, сякаш бе станала неразделна част от стража. Вече бе попривикнала с постоянния поток информация, който течеше пред погледа й, и дори успяваше да отдели по-важните сведения. Сякаш стоеше край шестлентова магистрала, по която фучаха с висока скорост различни коли. С течение на времето вече забелязваше не само цвета, а марката и други подробности. Толкова много неща се случваха едновременно и тя успяваше да следи все повече от тях.
Знаеше за нановирусите на Пърл Харбър и за провала им да открият остатъка от Тихоокеанския флот. Ако можеше да контролира тялото си, щеше да се засмее на яда и разочарованието на Сянката на Аспасия от провала на плановете да бъде разгромена напълно американската военна сила в Тихия океан. Но тя долавяше също така нарастващата му увереност, че това е само мимолетна задръжка по пътя към абсолютната победа.
Стражът от Марс все още поддържаше връзка с този на острова. Кели бе малко смутена от информацията, която пристигаше оттам, тъй като излизаше, че Сянката на Аспасия преднамерено игнорира опитите на оцелелите в Сидонийската база да се свържат с него.
Докато Плененият флот приближаваше бреговете на Пърл Харбър, в трюма на „Джар Вайкинг“ бяха копирани още няколко подводници. Сянката на Аспасия нареди на корабите да се разпръснат, да открият оцелелите американски кораби и да ги привлекат на своя страна.
По целия свят Водачи се опитваха да вербуват хората за каузата на Сянката на Аспасия или да ги вдигнат на бунт срещу собствените им правителства. Тези действия също се координираха от стража на Великденския остров. Целта беше да се създаде колкото се може по-голям единен фронт срещу Артад.
Заразените хора на повърхността изпълняваха задачите, които им поставяше стражът.
Нанороботите постепенно разширяваха подземния тунел към термичния източник в подножието на острова.
И всичко това бе неразделна част от постоянния информационен поток. Кели засичаше също така в потока разклонения, които водеха към другите стражи на планетата. Имаше и едно по-голямо разклонение, предназначено за Главния страж, но то бе прекъснато преди много години. Тя обаче забеляза, че стражът от острова е отворил отсамния край на това разклонение, сякаш очаква същото да бъде сторено и от другата страна.
После се мярна нещо познато. Името на Джони Симънс. Беше съвсем за кратко, като светкавица в небето.
Тя се съсредоточи върху потока информация с това име. Крайният получател изглеждаше Плененият флот, но там едва ли някой би се заинтригувал от подобни сведения. Нито пък тук, на Великденския остров.
Освен ако не се опитваха да й привлекат вниманието.
Тя прегледа цялата информация. Търкот се нуждаеше от нови сведения. Относно Екскалибур и Главния страж. Почувства желанието му като ободряващ електрически импулс, който й даде нова цел в живота. За да набави нужните сведения обаче трябваше да излезе извън сянката, в която се бе спотайвала досега.
Тренировъчният полигон за специални операции бе разположен на четирийсет мили западно от Форт Браг. Беше построен още по време на Втората световна война, когато в него се готвеше 11-а въздушнопреносима дивизия. Двайсетина години по-късно полковник Бъл Саймън готвеше тук подразделенията Сон Тай за операциите в Северен Виетнам, а през осемдесетте мястото им бе заето от елитните подразделения на „Делта Форс“. В момента полигонът бе предоставен на Специалните части, но тук идваха да тренират също „Делта Форс“, парашутистите от ВВС и тайните агенти от ЦРУ.
През деветдесетте полигонът бе наречен на името на полковник Роуи, офицер от Специалните части, който бе избягал от плен в Северен Виетнам и бе изгубил живота си на Филипините. В момента обаче полигонът пустееше, тъй като всички учебни части и инструктори бяха върнати по поделенията си, където очакваха по-нататъшни нареждания в състояние на пълна бойна готовност. До лагера имаше и военно летище.
Ето защо когато Куин приземи скакалеца пред един от големите хангари на летището, нямаше кой да ги посрещне. Търкот скочи пръв, разтвори ръждясалите врати на хангара и махна на Куин да вкара скакалеца вътре. Всички излязоха и се насъбраха около Търкот, за да разберат каква ще е следващата стъпка.
Търкот си погледна часовника и кимна, когато чу шума от приближаващ се вертолет. Излезе насред пистата и погледна на изток, в посоката, в която се намираше Форт Браг. Един „Блекхок“ се показа над короните на дърветата, описа кръг и кацна на десетина метра от него. Страничната му врата се плъзна и отвътре наизскачаха тежковъоръжени войници с униформи без опознавателни знаци. Двама от тях заеха отбранителна позиция, други двама изтичаха при Търкот.
Той вдигна ръце, за да им покаже, че не носи оръжие. Единият от двамата понечи да го претърси, но в този момент от вертолета се показа пети мъж, който извика:
— Оставете го. Отцепете района.
Търкот отдаде чест, тъй като петият мъж носеше пагони.
— Господин полковник.
Мъжът отвърна на поздрава.
— Господин майор.
Търкот се обърна към спътниците си.
— Това е полковник Микел, от „Делта Форс“.
Яков кимна, припомнил си помощта, оказана им от Микел по време на акцията на Дяволския остров. Търкот представи набързо останалите, после всички влязоха в хангара.
— С какво мога да ти помогна, Майк? — попита Микел.
