— Първо, нито дума за съществуването ни.
— Разбрано — кимна Микел.
— Второ, нужна ни е охрана. Не можем да се доверяваме на никого.
— Ще оставя четиримата, които доведох — те са сигурни хора. Ще ти пратя още дванайсет души.
— Трето — продължи Търкот, — нужен ни е един от вашите мобилни командни постове. — Той знаеше, че в „Делта Форс“ разполагат с удобни фургони, в които има апаратура за връзка и с най-отдалечените кътчета на Земята. Нямаше да е като в Зона 51, но щеше да свърши работа.
— Ще видя какво мога да направя по въпроса. Не зная доколко си наясно с обстановката. Изгубихме Хавайските острови. Северна Корея нападна Южна Корея с китайска поддръжка. Освен това китайците са ударили Тайван. Близкият изток е врящо гърне, особено след смъртта на Саддам.
— Ще получа ли мобилен команден пост, или не? — прекъсна го Търкот.
— Защо преди това не ми кажеш какво става? — отвърна с въпрос Микел.
Търкот пресметна, че си заслужава да информира полковника за всичко, особено след като с помощта си той поставяше на карта военната си кариера, а може би и живота си.
— Мисля, че знам един начин да спрем Сянката на Аспасия. — И набързо го запозна с плана да открият местоположението на Главния страж в недрата на Арарат и Екскалибур на Еверест.
— Е, добре — склони Микел, след като Търкот приключи. — Още сега ще наредя да докарат един команден пост.
Търкот се върна при вратите на хангара. Спомни си времето, когато бе тренирал тук, готвейки се за различни операции по света. Откъм пистата полъхна хладен ветрец и той неволно потрепери. Имаше предчувствието, че предстоящата мисия ще е по-трудна от всички досега, взети заедно.
НАСТОЯЩЕТО
11.
— Какво почувства, когато докосна Граала? — попита Гарлин.
— В мига, когато пъхнах вътре ръка, той пое контрол над тялото ми.
— А преди това?
— Кога преди това?
— Когато влезе в Архиварната — поясни Гарлин. — Там е бил и кивотът. Ти си носела ритуалните одежди и корона на главата. Само камъните не са били у теб. Случи ли се нещо преди Сянката на Аспасия да ти даде камъните?
Дънкан сбърчи чело.
— Видях някакви жици върху капака на кивота. Датчици. Те бяха свързани с короната, която носех.
— И установи ли връзка?
— Да.
— После?
— Докато бях свързана с кивота, станах свидетел на нещо… нещо много странно.
Гарлин се наведе напред.
— И какво беше то?
— Видях един кораб-майка — отвърна Дънкан. — Дори бях вътре в него. Там имаше гнезда със скакалци.
— Какво друго?
— Видях и кивота. — Дънкан затвори очи, припомняйки си сцената. — Един аирлианец вадеше от него Граала. Качиха го на борда на скакалец, после вратите на хангара се плъзнаха встрани и скакалецът се издигна на около миля във въздуха. Намирахме се над океана. Видях наблизо да прелита един „нокът“. Междувременно от хангара излетяха още скакалци. Поеха в различни посоки. — Тя замълча, опитвайки се да си спомни нови подробности.
— Може би това е пристигането на аирлианците на Земята — подметна Гарлин.
Дънкан вдигна ръка.
— Не. Не беше пристигането. Защото когато „нокътят“ минаваше покрай хангара, зърнах за миг неговите сенки.
— Какво? — попита озадачено Гарлин.
— Точно така. Сенки. В множествено число. В небето на тази планета имаше две слънца. Не беше Земята.
— Нищо чудно, след като аирлианците отдавна са пътували между звездите.
— Но защо е трябвало да вземат с тях кивота и Граала? — попита Дънкан.
— Интересно — промърмори Гарлин. — Значи две слънца. Между другото, ще трябва да те изследваме с магнитно-ядрен резонанс.
— И какво очаквате да откриете?
— Разполагаме със записките на „Меджик“ относно техниките за ЕШТ. Искаме да проверим дали не са те… — Той млъкна, търсейки подходящата дума.
— Променили? — прекъсна го Дънкан с нервен смях.
— Вече знаем, че си претърпяла промени под влияние на Граала. Искаме да разберем какво още са ти направили. Преди Граала.
Ако въобще е възможно един нановирус да изпита разочарование, тогава нановирусният рояк, който бе завладял жителите на Пърл Харбър, би трябвало да изпитва подобно чувство. Първоначалният план бе американският флот да бъде заловен в залива и да бъде присъединен към силите на Пленения флот. Следващата стъпка на новосформираната армада трябваше да е атака на Западния бряг на САЩ.
Ала заливът се оказа пуст, всичко, което можеше да се движи, бе излязло в открито море. Незабавно във всички посоки бяха разпратени разузнавателни самолети, докато междувременно нановирусите продължаваха да заразяват нови жертви — предимно от военния персонал на острова. Засега игнорираха цивилните заради липсата у тях на полезни умения. Изключение правеха само тези, които работеха в сферата на комуникациите. Бяха завладени всички радио– и телевизионни станции, както и спътникови предаватели, а персоналът им — заразен с нановируси. Скоро Оаху бе отрязан от останалия свят. Другите острови от Хавайския архипелаг не представляваха никакъв интерес за Сянката на Аспасия.
Спотаени в гората на един невисок хълм над залива, няколко командоси от Специалните части и „тюлените“ следяха събитията на острова и предаваха сведенията си до отдалечаващия се флот и Щатите. Скоро обаче емисиите им бяха засечени от вражеските сили и из острова бяха разпратени отреди от „вербувани“ морски пехотинци, за да издирват диверсионните групи.
В самия залив нановирусите се натъкнаха само на един кораб, и то потопен. Независимо от това те започнаха работа върху него — конструираха наномашини, които да го извадят и да го поправят.
Късно през нощта изтребителят Ф-14, на борда на който се намираха Макгро и Оливети, кацна на международното летище Трибуван. Междувременно следите от хирургическа намеса на нановирусите бяха изчезнали и телата им се бяха адаптирали към промените. Щом изтребителят спря в края на пистата, към него се приближи пикап със запалени фарове. Макгро реагира пръв и извади от раницата си автомата. Пикапът спря до самолета и от кабината слезе мъж и извика нещо на непалски, очевидно разгневен от неочакваното среднощно приземяване. Макгро го застреля в главата.
Двамата „тюлени“ свалиха багажа си от самолета и го метнаха в каросерията на пикапа. В късния час летището изглеждаше съвсем замряло. Макгро седна зад волана, изключи фаровете и си сложи прибора за нощно виждане. Оливети последва примера му.
Макгро огледа района на летището и скоро откри онова, което търсеше: два хеликоптера близо до
