Имаш ли представа защо въобще аирлианците са пристигнали на нашата планета? Защо са воювали, защо още враждуват? Защо са изоставени на Земята?
— А вие знаете ли? — попита на свой ред Дънкан.
— Още не, но работим по въпроса. Сянката на Аспасия току-що е направил изявление пред ООН. Твърди, че аирлианците дошли тук, за да ни защитават от друга хищническа раса. Казва също, че Артад бил дезертьор.
— Това вярно ли е?
— Готова ли си да повярваш на Сянката на Аспасия?
— Не съвсем.
— За разлика от предишния „Меджик“, ние знаем доста повече. Смятаме, че текущото положение ни дава възможност да разберем по-добре аирлианците. Това ще ни позволи повече да действаме и по-малко да противодействаме.
— Как въобще се появихте? — попита Дънкан.
Гарлин погали бялата си коса, докато обмисляше отговора.
— Ще ми се да вникнеш в ситуацията. Иска ми се да ни съдействаш. До момента поведението ти бе лоялно към страната, на която служиш, затова се надяваме, че ще продължаваш да защитаваш общите ни интереси. След компрометирането на първия „Меджик-12“, който бе попаднал под влиянието на стража от Джемилтепек, беше задействан един план, замислен още преди четиридесет години. Открай време всеки от членовете на „Меджик“ е имал свой дубльор. Ние — той се чукна в гърдите — нямахме представа, че сме определени за тези постове след внимателен подбор на способностите ни и психологическите ни качества. За щастие подборът е бил извършен преди „Меджик“ да попадне във властта на стража-компютър и по тази причина изборът е паднал на хора, верни на принципите, въз основа на които е била създадена в началото тази организация.
— Всичко е станало според плана — продължи той. — Още по времето, когато „Меджик“ се разпадаше, едни от членовете му загинаха, а други бяха изправени пред съда, всеки от нас получи свръхсекретно съобщение, придружено от диск с подробна хронологична информация за досегашните събития и за откритите аирлиански артефакти. Липсваха само сведения за провала на първия „Меджик“ след откриването на стража в Джемилтепек и последващото му пренасяне в Дълси.
Дънкан слушаше мълчаливо.
— Събрахме се преди една седмица, в определеното време и на място, указано в диска — едно малко летище в покрайнините на Ню Орлиънс. Не след дълго се приземи един „Оспрей“ и задната рампа се спусна. В товарния отсек нямаше никого, а вратата към кабината беше заключена. Щом се качихме, самолетът излетя. Отправи се към Мексиканския залив. Летеше съвсем ниско над водата, за да избегне радарно проследяване. След известно време двигателите на самолета се извъртяха нагоре и той извърши вертикално кацане на една изоставена нефтена платформа на стотина мили навътре в морето. Рампата се спусна, слязохме и самолетът пак излетя. Никой не ни чакаше. Като следвахме инструкциите от дисковете, въведохме зададения код в ключалката на горната врата и влязохме в асансьора. Той се спусна чак до морското дъно, където имаше малко подводно селище. Новата Зона 51.
— И на каква дълбочина сме?
— Около сто метра.
— Имате ли връзка с външния свят?
— Обезопасена сателитна връзка през Агенцията за национална сигурност. Засега избягваме да я използваме. Искаме да определим правилния курс преди да започнем да действаме.
— Защо не се свързахте с хората от старата Зона 51?
Гарлин поклати глава.
— Ти все още не разбираш. — Той я посочи. — Ние не знаем коя си. Не знаем и на кого от старата Зона 51 можем да разчитаме. Започваме на чисто. Когато обаче получихме доклад от старата Зона за това, което се е случило с теб, решихме да действаме бързо.
— Решили сте да ме отвлечете — поправи го Дънкан. — Съвсем в стила на стария „Меджик“.
— Старият „Меджик“ защитаваше Америка близо петдесет години. Сега е наш ред. Решили сме да бъдем крайно предпазливи, за да не се компрометираме като предшествениците си. Може би ние сме последната надежда на човечеството.
— Но защо не правите нищо? Защо само се криете, докато ние се борехме с пришълците?
Гарлин я чукна по коляното.
— Защото чакахме теб. Ти си ключът. Сега ти си безсмъртна. Ако узнаем какво се е случило с теб, ще можем да спечелим цялата война, не само едно сражение.
Никога досега свещеният град на целия християнски свят не бе ставал свидетел на подобно стълпотворение по улиците. Маршрутът бе обявен в новините още предишната вечер и хората започнаха да се струпват около мястото малко след това, а през нощта числеността им само растеше. Десетки хиляди пристигаха от околните селища веднага щом вестта достигаше до тях.
В действителност Йерусалим е съставен от няколко града, които доста се отличават един от друг. На северозапад са се заселили християните, докато в североизточния край има предимно мюсюлмани. В югозападния край са останките от храма, построен от Соломон, и Стената на плача, на хълма над която, по ирония на съдбата, е вдигната джамията „Ал Акса“.
Също като много други, Симон Шерев потегли към Йерусалим веднага щом чу новината. Присъствието му в Димона след изнасянето на атомното оръжие вече не беше задължително.
Когато тълпата, в която се намираше и Шерев, се приближи към Стената на плача, той забеляза, че на кръстовищата са разположени специални подразделения на отряда за борба с терористи. Вляво от стената имаше една каменна галерия, където бе изложен старозаветният кивот. Пред входа се бяха струпали телевизионни оператори, камерите им бяха насочени към ярко осветения кръг, в който стоеше Хашур Лакир. „Какъв глупак“ — помисли си ядно Шерев. Едно нещо беше да извади пред обществото кивота, съвсем друго, равняващо се на безумие — да го направи в сърцето на този вечно разделен и враждуващ град.
Зачуди се как ли ще обясни Лакур какво представлява кивотът. Дали наистина ще вземе да твърди, че това е същият онзи ковчег, който Мойсей е пренесъл през пустинята? В известен смисъл това беше вярно, но щеше ли той да признае, че става въпрос за аирлиански артефакт? Опасна игра, в още по-взривоопасно време. Шерев бе запознат с докладите от разузнаването за мобилизиращите се армии в няколко съседни арабски държави. Ами ако решаха, че е ударил часът за техния прословут джихад? А може би само щяха да се нахвърлят един върху други, като изгладнели чакали? Щеше ли да обедини кивотът израелския народ, или щеше да му донесе нови беди?
Кръгът журналисти около Лакур се разкъса и той тръгна към тясната врата на галерията. Поне стотина души го наблюдаваха от двете страни на уличката, милиони присъстваха на зрелището благодарение на телевизията. Наложи се охраната да се хване за ръце, за да задържи напора на тълпата. Шерев забеляза, че върху плочата над Стената на плача са разположени снайперисти. В далечината се чуваше равномерното бръмчене на вертолети.
Когато от вратата излязоха няколко равини, тълпата се смълча. Следваше ги човек, облечен в старинни ритуални одежди, вероятно същите, които бяха открили в подножието на Синай. Зад него вървяха четирима носачи, които крепяха върху дълги пръти покрития с бяло платно кивот.
Дори Шерев, който бе виждал кивота неведнъж, остана впечатлен от представлението. Може би Лакур имаше право. Той усещаше, че в тълпата се заражда някакво ново чувство — всички наблюдаваха със затаен дъх как носачите поставят кивота върху масата пред Стената на плача. След като го нагласиха, мъжете се отдръпнаха и към свещения обект се приближи свещеникът. Той вдигна бавно ръце и взе да реди молитвените слова.
Шерев се намръщи. Един от хеликоптерите се приближаваше, шумът му заглушаваше думите на свещеника и дразнеше смълчаната тълпа. Свещеникът се пресегна и бавно отмести платното.
Кивотът бе целият инкрустиран със злато. Върху извития му капак стърчаха две херувимоподобни фигурки, точни копия на Сфинкса. Шерев знаеше, че те са част от охранителна система, която обаче
