същества. Някои от тях питаят омраза към онези форми на живот, които не приличат на тяхната. В тази галактика съществува една раса, която наричаме гъмжилото. Това е раса от паразити, каквито не бихте могли да си представите и в най-страшните си кошмари. Те бяха, са и винаги ще бъдат Древният враг на аирлианците.
Лицето на Сянката на Аспасия се изкриви, сякаш си беше спомнил нещо особено неприятно.
— Гъмжилото е завладяло много планети, унищожило е много разумни същества. В далечното минало ние също се срещнахме с тях. И досега не знаем коя е родната им планета. Някои казват, че няма такава и че те се размножават, унищожавайки всяка следа от разумен живот на планетите, които откриват. Общуването с тях е невъзможно, тоест не може да има никакви преговори. Те съществуват, за да унищожават. — Сянката на Аспасия посочи надолу. — Те са идвали и на вашата планета. Съгледвачи. За да ви защитя, разруших техния кораб и им попречих да изпратят съобщение до флота си. Ако корабите им пристигнат тук, дори аирлианците няма да могат да ви помогнат.
— Съгледвачите им могат да се инфилтрират във всяка разумна форма на живот, да станат неразделна част от нея и никой няма да усети присъствието им — продължи той. — Когато пристигне, флотът им ще изпепели всичко живо на Земята. Задачата на Аспасия бе да ви пази и да ви помага. Вършеше го в продължение на много години. Когато той пристигна, вашите предци още обитаваха пещерите. Той построи Атлантида, дари на човечеството цивилизацията. Това беше златно време. Но после дойдоха Артад и останалите — все страхливци и дезертьори от войната срещу гъмжилото. Искаха да се скрият тук, да ни отрежат от родната планета. Избухна гражданска война, после сключихме примирие. Но дори след това Аспасия остана в близост до вашата планета, за да продължи да изпълнява дълга си към вас. А вие му се отблагодарихте, като го убихте и унищожихте неговия флот. Сега аз заех неговото място. Ще продължавам да ви помагам, но трябва да се присъедините към мен. Във взаимен интерес е сега да работим заедно.
Той помълча, после повиши глас:
— Но опълчите ли се срещу мен, ще загинете. Отдръпнете ли се настрана, когато накрая победя, няма да забравя безразличието ви. Елате при мен и само ще спечелите от решението си.
Екранът угасна.
Ръцете на южнокорейския президент трепереха видимо, докато надигаше чашата с чай. В залата цареше мрак, на екрана се сменяха едно след друго диапозитивни изображения без никакъв коментар от американския офицер, който седеше наблизо. Генерал Кармоди, командващият Осма армия, бе най- старшият американски офицер в Южна Корея. Снимките, които показваше на президента Пак, бяха пристигнали току-що с куриер от завеждащия отдела за военно контраразузнаване. Бяха направени от шпионския сателит КХ-14, който извършваше постоянно наблюдение на корейския полуостров. На снимките се виждаше нещо, което не се бе случвало от петдесет години: китайски войски прекосяваха река Ялу в Северна Корея и се отправяха на юг. Танкове, бронетранспортьори, пехотни части. На следващите снимки Пак разпозна демилитаризираната зона. Ако се съдеше по фотосите, нямаше никакво съмнение, че севернокорейските части също са мобилизирани.
Кармоди приключи с прожектирането и запали светлините. Двамата бяха сами в залата. Генералът се обърна към Пак.
— По предварителна преценка два китайски армейски корпуса вече са навлезли във вътрешността на Северна Корея. Следват ги други три. Числеността им е около половин милион души.
— А какво предприема Седми американски флот? — попита Пак.
— Седми американски флот… — отвърна Кармоди и се поколеба как най-точно да формулира думите си — се оттегля. Вече изоставихме Хавайските острови. Това ще ви покаже докъде са стигнали нещата.
— И какво ще правим сега, генерале? — подскочи Пак. — Военното ви присъствие в тази страна се ограничава до няколко дееспособни части, чието присъствие целеше да стресне врага. Но врагът не изглежда никак стреснат.
Влезе един чиновник и подаде на президента лист хартия. Пак го прочете.
— В ООН са получили ултиматум от Сянката на Аспасия. С него или против него.
— Какво са решили да правят? — попита Кармоди.
— Насрочено е гласуване. — Пак се разсмя огорчено. — След два дни. Доста късно за нас.
— На нас Сянката на Аспасия няма да ни помогне — отбеляза Кармоди.
Пак смачка хартията и я запрати в кошчето за боклук.
— Злото си е зло, и аз вярвам, че тези пришълци са зли, каквото и да ни говорят.
— Има само един възможен начин на действие — каза Кармоди.
— И той е?
— Употреба на тактическо ядрено оръжие. Изпреварващ удар срещу Северна Корея. По главните направления за настъпление.
Пак се облещи.
— Вашето правителство ще го одобри ли?
— Съмнявам се.
— Тогава защо въобще го обсъждаме? — попита Пак. Кармоди бе командващ Осма армия от две години. Произхождаше от смесен брак на американец и корейка и това определяше особеното му положение. Беше израсъл в САЩ, завършил бе Военната академия „Уест Пойнт“ и бе служил в различни краища на света преди да се върне в родната страна на майка си.
— Моето правителство… — поде той и отново се поколеба каква формулировка да използва. — Господин президент, нека говорим открито. Сред моите офицери се шири безпокойство относно способността на американското правителство да се справи с текущата криза. Говори се, че сред правителствените чиновници са се внедрили агенти на пришълците. Това гласуване… не зная как ще гласува представителят на Щатите, но аз съм напълно съгласен с вас, че пришълците са зло. Китайците избраха да застанат на страната на Артад и от това също няма да излезе нищо хубаво. Ако питате мен, едва ли на някого във Вашингтон сега му е до вашите проблеми.
— Положението обаче ще се промени, ако си позволите да използвате атомно оръжие срещу държава, която разполага със същото — посочи Пак.
— Вярно е — кимна Кармоди. — Но, господин президент, аз смятам… — Прекъсна го силен звън, който накара и двамата да се сепнат.
— Това е пряката линия със севернокорейския президент, която изградихме само преди няколко години. Никога досега не е била използвана. — Пак завъртя фотьойла и вдигна слушалката на червения телефон. Кармоди стана и се отдалечи в другия край на стаята, за да не излезе, че подслушва разговора. Върна се чак когато чу, че Пак затваря телефона.
— Северна Корея току-що ни отправи ултиматум. Те са се съюзили с китайците, които от своя страна са избрали страната на Артад. Можем да се присъединим към тях, или да умрем. Изглежда, ще трябва да гласуваме тук и сега.
— Вашето решение? — попита Кармоди.
— Вече му го съобщих. Ще се бием.
Силовият щит бе изключен за съвсем кратко време, през което самолетоносачите „Стенис“ и „Вашингтон“ промениха курса с двайсет градуса надясно, така че самолетните им площадки бяха обърнати право срещу вятъра. Все още се намираха на два дни плаване от Хавайските острови и на разстояние от хиляда и двеста мили. Като се имаше предвид обсегът на изтребителите Ф-14, с които бяха въоръжени самолетоносачите, който не надхвърляше — дори след допълнително зареждане — разстоянието от две хиляди мили, маневрата им изглеждаше най-малкото необяснима. На всичко отгоре допълнителните резервоари на шейсетте самолета, подредени във формация и ориентирани към Хавайските острови, не съдържаха и капчица гориво, което означаваше, че ефективният им обсег е едва хиляда и петстотин мили.
