вярваш, ще разпалваш надежда, когато всяка надежда е забравена.“
Един от строевите офицери в школата ги бе накарал да научат тези думи наизуст, също както учеха армейския устав.
Търкот отвори капака на телефона.
— Слушам.
— Знаеш ли защо хората умират?
Лиза Дънкан бе изненадана от въпроса. Гарлин й вземаше кръв, за седемнайсети път, ако се съдеше по броя на дупките в свивката на ръката й. Най-странното бе бързината, с която се затваряха раничките. Не й даваше мира мисълта за това какво може да съдържат разтворите, които й вкарва. Дали се опитваше да я упои? Какво още знаеше и не й казваше?
— От старост?
— Но какво е старостта? — Гарлин отиде до вратата, подаде епруветката, върна се и седна на пода до нея.
— Ами, остаряват клетките. Престават да се възпроизвеждат.
— Но знаеш ли защо?
— Не. — Тя го дари със студена усмивка. — Забравихте ли? Миналото ми е измислено. Може същото да важи и за познанията ми по медицина.
— Знаеш ли какво е теломер?
Дънкан поклати глава. Не усещаше никакви странични ефекти от лекарството, което й бяха дали. Чувстваше се чудесно, по-добре от когато и да било.
— В края на всяка хромозома в клетките на твоя организъм са разположени малки участъци от ДНК, които се наричат теломери. Тези частици изпълняват много важна роля. Теломерите са защитни „капачета“, които не позволяват на хромозомата да се разплете при всяко клетъчно делене. След приблизително сто деления теломерите на клетката се изчерпват и тя започва да дегенерира при всяко следващо клетъчно делене. Това всъщност е началото на клетъчната смърт.
Гарлин млъкна и се загледа в ръцете си. Имаше толкова тържествен вид, сякаш се изказваше пред конгресния комитет. Той си пое дъх и продължи:
— Човек остарява, защото когато започва да губи теломери, тялото му заприличва на часовник, чиято пружина се развива. Постепенно намалява броят на клетките, които изпълняват различни специфични функции, и някоя от жизненоважните системи спира да работи. До тези изводи първи стигнали генетиците Пол Херман Мюлер и Барбара Маклинтък още през петдесетте. Те открили, че теломерите пречат на хромозомното сливане, което на свой ред води до разпадането на хромозомите и тяхната загуба при клетъчното делене.
— Но защо свършват теломерите? — попита заинтригувано Дънкан. — Щом са толкова важни, би трябвало тялото да ги произвежда, за да може да се поддържа.
— Добър въпрос — кимна Гарлин. — Който ни води до един интересен парадокс. За производството на теломерите е необходим един ензим, който се нарича теломераза. Нормалните клетки обаче, по някаква неизвестна причина, след раждането спират да произвеждат теломераза. Всъщност единствените случаи, при които се натъкнахме на теломеразна синтеза в човешкото тяло след раждане, са раковите клетки. Това е една от причините, поради които борбата с рака е толкова трудна.
Дънкан се намръщи.
— В това няма никаква логика. Ензимът, който ни е нужен, за да живеем по-дълго, се произвежда единствено от раковите клетки, които ни убиват.
— Не забравяй, че става въпрос за една сравнително нова област на науката — оправда се Гарлин. — Все още сме в началото на изследванията. Първите разработки на теломери са били през седемдесетте върху протозойни ресничести клетки — едноклетъчни организми, които се движат с помощта на власинкоподобни реснички. По онова време учените предпочитаха да работят с тях, тъй като ресничестите клетки притежават много повече теломери, отколкото клетките на бозайниците. Тези организми имат две ядра и по време на формирането на по-голямото, така наречено макроядро, хромозомите се разпадат на отделни частици, които после се копират, създавайки от двайсет хиляди до двайсет милиона фрагменти от ДНК, всеки завършващ с теломерни „капачета“. За разлика от тях, човешката клетка притежава едва деветдесет и два теломера, по два за всяка от четирийсет и осемте хромозоми.
— Но нали вече е съставена подробна карта на човешката ДНК? — отбеляза Дънкан. Имаше нещо в Гарлин, което я безпокоеше, но все още не можеше да определи какво точно.
— Да, съвсем наскоро — потвърди той. — Но слушай внимателно. Искам да разбереш какво ти казвам: с напредване на изследванията в тази област се натъкнахме на някои доста интересни неща. В началото на седемдесетте Елизабет Блекбърн от университета в Сан Франциско открила нещо много странно за молекулярния регион в областта непосредствено около теломера. Оказало се, че участъкът, отговарящ за теломерите, е необичайно къс и се повтаря многократно, някъде около шейсет пъти. Разкритието й е изненадващо, като се има предвид, че по онова време единствената ДНК, която била изследвана внимателно — при бактерии и вируси — нямала повтарящи се участъци. След като се прехвърлили на други микроорганизми, учените установили, че и при тях участъците, отговарящи за теломерите, са пълни с повторения. А когато най-сетне бил изолиран и първият човешки теломер в Лос Аламос, намерили повтаряща се последователно ТТАГГГ — където Т е тиамин, А е аденин, а Г е гуанин. Странното е, че при теломерите на останалите организми се срещат само тиамин и гуанин.
— Но защо ние сме различни? — зачуди се Дънкан. Не можеше да си обясни причината, поради която Гарлин й дава толкова подробна информация. Или може би това бе някаква различни техника за разпит?
— Добър въпрос — кимна Гарлин. — Ще стигнем и до това. Теломерите не само пазят клетките от разпадане и загуба на хромозоми, открихме, че изпълняват и други, далеч по-прикрити дейности. Като удължават краищата на хромозомите с повтарящи се, некодирани части от ДНК, те избягват постепенната загуба на генетична информация. Полимеразните ензими, които копират ДНК, не са в състояние да възпроизвеждат до края им и двете нишки на двойноспиралната молекула. В резултат от това хромозомите би трябвало да се скъсяват постепенно след всяко клетъчно делене, при което ще се губят или повреждат жизненоважни гени. Но това не става, защото клетките могат да добавят теломерна ДНК до не напълно възпроизведените краища на хромозомите.
— С други думи, те се грижат да не изтече информацията от нашия генетичен басейн — подметна Дънкан.
— Точно така. По-нататъшните изследвания показаха, че когато линейна ДНК, завършваща с ресничести теломерни „капачета“, се постави в клетки на дрожди, тя впоследствие си набавя дрождови теломерни „капачета“. Което на свой ред означава, че дрождите са успели да прехвърлят генетична информация върху хромозомите.
Дънкан вдигна ръка.
— Да не искате да кажете, че теломерите се променят, за да се адаптират към новите клетки?
— Да.
Тя знаеше, че това, което й казва Гарлин, е най-малкото необичайно и че по някакъв начин е свързано с онова, което й бе направил Граалът.
— Теломеразата — продължи Гарлин — не прилича на нито един от останалите ензими, които сме изучавали. Освен белтък тя съдържа един РНК-компонент, който служи като шаблон за синтезиране на теломерни копия и за възпроизводството на генетичния модел на приемника. Това предполага, че ензимът може да изпълнява ролята на посредник в процеса на еволюция от РНК до по-късната ДНК и белтъците.
— Може би затова едноклетъчните организми са почти безсмъртни — сети се Дънкан. — Защото разполагат с теломераза, с помощта на която попълват запасите си от ДНК, която иначе се губи всеки път, когато клетката извършва делене.
— Точно така — отвърна Гарлин. — По тази причина хората не са безсмъртни. Тъй като не разполагаме с теломераза, нашите теломери намаляват всеки път, когато клетката се дели. Сперматозоидите и
