Яков тръгна сам да провери причината, като преди това нареди на командосите да си останат по местата. Прокрадна се между две хълмчета с готово за стрелба оръжие и замръзна, стреснат от звука на щракащия затвор на автомат „Калашников“. Последваха още няколко подобни изщраквания.
Той понечи да отстъпи назад, но го спря опряното в гърба му дуло. Яков отпусна ремъка на автомата и бавно вдигна ръце.
— Ти кой си? — попитаха го на завален английски.
— Идвам от Америка.
— Не говориш като американец.
— Руснак съм, но работя за американците.
Човекът зад него свали оръжието, още няколко тъмни фигури го наобиколиха. Носеха вълнени наметала и плетени шапки. Явно не бяха турски войници.
— И какво правите — ти и онези другите — мъжът посочи с дулото — тук, в планината? Видяхме ви да скачате с парашути.
— А ти кой си? — попита го Яков, който още не знаеше как да постъпи.
Мъжът се изплю на сантиметри от обувката на Яков.
— Това е наша земя. Наша планина. Ти ще ми отговаряш.
— Търсим един голям ковчег.
Мъжът се сепна и произнесе нещо на неразбираем език. Ако се съдеше по вълнението на останалите, Яков бе засегнал чувствителна тема. Предполагаше, че е пленен от кюрдски партизани.
— Не мърдайте! — извика глас от тъмното и Яков се досети, че командосите са заобиколили групата.
Мъжът изруга, после опря дулото в гърдите на Яков.
— Ти ще умреш пръв.
— Спокойно. — Яков разпери ръце. — Те са приятели — извика той на спотаените зад завесата на мрака командоси.
Към тях се приближиха неколцина войници с прибори за нощно виждане. Като видяха американските знаменца на униформите им, партизаните видимо се отпуснаха.
— Елате — каза техният водач. — В планината има и други.
— Да вървим — обърна се Яков към хората си.
Изкачиха се на билото и тръгнаха надясно. Яков беше втрещен, когато човекът пред него внезапно изчезна зад една неголяма купчина камъни. Когато я заобиколи, той откри тясна цепнатина, която не бяха забелязали при претърсването. Едва успя да се промуши през нея и се запрепъва в непрогледния мрак. Отзад го следваха командосите — двама носеха войника със счупения крак.
След двайсетина крачки тунелът изви надясно и Яков забеляза отпред мъждукаща светлинка. Тунелът се разширяваше в пещера, широка трийсет метра и дълбока десет. Пещерата бе озарена от газени лампи. На дъното й бяха насядали жени и деца, които посрещнаха мъжете с радостни възклицания и прегръдки, ала непознатите поглеждаха с нескрита подозрителност.
— Сядай. — Мъжът, който бе спрял Яков, му посочи едно място близо до фенерите. Яков приседна, до него се настани и командирът на командосите.
— Аз съм Какел — представи се мъжът.
— Яков. Това е майор Бригс. — Той посочи командира.
Какел им подаде ръка, но думите му не бяха особено любезни.
— Американци. Обещахте ни много, а ни дадохте малко. Поискахте от сънародниците ми да въстанат в Ирак, а сетне ги изоставихте. Съюзявате се с турците и им позволявате да ни преследват като бесни кучета. — Той седна с въздишка. — Тази земя е наша. Наричала се е Кюрдистан много преди да е имало Турция или Ирак. Знаете ли, че ни забраняват да говорим на родния си език? — Какел не почака да чуе отговор. — Защо търсите ковчега?
— Защото смятаме, че е аирлиански.
— Аирлиански?
— На пришълците.
— А, старите богове. — Какел се огледа, за да провери дали някой от останалите чува разговора им. — Много история е заровена в Агри Даги — така ние наричаме планината. Според легендата дотук стигнал Ноевият ковчег след Големия потоп. Моите сънародници вярват, че са потомци на Ной. А сега вие твърдите, че ковчегът може да е извънземен кораб. — Какел поклати глава. — Известно ли ви е, че в тази пещера се е крил Лорънс Арабски?
— Не, не го знаех — отвърна Яков.
— Тук понякога идват и тези, които имат различно… — Какел млъкна, търсейки подходяща дума — зрение. Там, откъдето ви вкарахме, е нашата задна врата. Не позволяваме на чужденци да минават през нея.
— Благодарни сме ви, че ни скрихте — отвърна Яков.
— В планината има и други — повтори Какел. — Иранците са пресекли границата. Много от тях бяха избити от турски самолети, но останалите продължават да се катерят нагоре. Не са далеч оттук. Това, разбира се, значи, че и турците са наблизо. — Той се усмихна злобно. — Турците знаят, че тук за тях е страшно. Затова ще си тръгнат веднага щом се разправят с иранците. Предполагам, че иранците търсят това, което и вие.
— Най-вероятно — съгласи се Яков.
— То е тук от много години. От толкова отдавна, че вече никой не помни точното време. Защо ви е потрябвало сега?
— Светът е във война — рече Яков. — Ние смятаме, че…
— Ние пък сме във война много преди вас. Никой не прояви интерес.
— Така е навсякъде. Хората загиват или…
— И преди е имало световни войни — прекъсна го Какел.
— Не и като тази — възрази Яков. — Сега пришълците показаха истинския си лик и действат открито. В ковчега има едно нещо, което ни е нужно, за да се защитим от тях.
— А моят народ? Какво ще спечели от това?
— Не зная — призна Яков.
За негова изненада Какел се усмихна, показвайки два реда натрошени зъби.
— Харесвам те, руснако. Ти поне си честен. Мнозина са ни обещавали какво ли не, но никой не си е изпълнявал обещанието. — Той постави автомата на земята. — Както ти казах, според легендата моите сънародници — кюрдите — са далечни потомци на Ной и оцелелите след Големия потоп. Пристигнали сме тук в древни времена с помощта на Ноевия ковчег, водени от волята на боговете. Баща ми, неговият баща, бащата на неговия баща и още много поколения назад, докъдето стига родовата ни памет, са живели на тази планина. В рода ни се предава от баща на син, че ще дойде ден, когато ковчегът ще потрябва отново. И други са идвали да го дирят тук.
— А вие показвахте ли го някому?
— Само на тези, които имаха верния символ.
Яков бръкна в джоба си и извади пръстена на Наблюдателите.
— Този ли?
Какел извади от пазвата си увесен на верига медальон със същия знак.
— Този.
— И кои бяха тези, които идваха? Сър Ричард Бъртън бил ли е сред тях?
Какел кимна.
— Да.
— Кой друг?
— Тесла.
— Тесла? — Името звучеше познато, но Яков не можа да се сети откъде.
— Преди много години дошъл един човек на име Никола Тесла.
— Защо?
— За да влезе в ковчега.
