краката им вече пулсираха в болезнена агония, ала въпреки това не забавяха темпото дори за миг. И двамата си бяха сложили приборите за нощно виждане, а ясното безоблачно нощно небе им осигуряваше достатъчно светлина, за да виждат далеч напред.
Макгро току-що бе поел водачеството и бе изминал няколко крачки, когато котките му се закачиха за нещо, заровено в снега. Той спря, наведе се и разрови преспата. Два вкочанени трупа, с модерна екипировка. Жертви от някоя наскорошна експедиция. Макгро ги прекрачи и продължи. Оливети направи същото.
Лексина се пробуди, защото Аксу й изключи притока на кислород и каза:
— Един от приятелите ти е мъртъв.
— Кой? — попита тя, докато бавно се надигаше.
Аксу сви рамене.
— Ти не ми каза имената им.
— Причина? — поинтересува се тя, докато се измъкваше от спалния чувал. Беше ясна нощ, над главите им блещукаха звезди.
— Кислородната бутилка е съвсем празна. Вероятно от хипоксията е получил мозъчен оток.
Лексина скочи и изтича при безжизненото тяло на Коридан. Беше се свил в ембрионална поза. Аксу му свали маската и я прибра в раницата си. После се наведе и повдигна единия клепач. Нямаше никакво съмнение, че е мъртъв. Лексина разтвори дрехите му и свали малкия медальон от врата му.
Елек застана до нея. Двата хибрида постояха няколко секунди неподвижни и смълчани над трупа на своя доскорошен спътник.
— Духът на Коридан трябва да се прероди — произнесе накрая Лексина.
— Духът трябва да се прероди — повтори като ехо Елек.
Лексина вдигна медальона.
— Ние вземаме духа — духа на Коридан. Ние вземаме неговата
Аксу ги гледаше, втрещен от странната церемония.
Лексина подаде медальона на Елек, извади от джоба си малка черна кутийка, отвори я и поръси с черния прах вътре тялото на Коридан. Аксу отстъпи назад, когато прашинките започнаха да разяждат трупа, сякаш бяха някаква силна киселина. Скоро от тялото не остана нищо освен дрехите.
Лексина се обърна към Аксу.
— Готови сме да продължим.
Оливети потупа Макгро по рамото и посочи напред. Три светлинни конуса пронизваха мрака на неколкостотин стъпки под тях от западната страна. Двамата замряха на местата си. Наблюдаваха движението на светлините близо минута. Ясно беше, че тези, които ги носят, се движат бавно нагоре и скоро ще пресекат пътя им. Макгро коленичи и си свали раницата. Извади отвътре противопехотна мина, постави я в снега и я задейства, а телчето на детонатора прекара през пътеката, прикривайки го със сняг.
След това се обърна и продължи да се катери нагоре. Въпреки дълбокия сняг двамата поддържаха невероятна скорост.
Да си безсмъртен се оказа истинско проклятие, осъзна Дънкан, докато за пореден път идваше в съзнание. Усещаше остри, пронизващи болки в слепоочията си, сякаш някой я докосваше с нажежено желязо. Отвори очи. Намираше се в непрогледен мрак и не можеше да се помръдне, колкото и да се извиваше и напъваше. Опита се за изкрещи, но осъзна, че нещо е пъхнато навътре в гърлото й.
Заля я нова болезнена вълна, малко по-вляво от предишната, над окото й. Следващата дойде още преди тази да е отслабнала. Ръцете й се извиваха в яките кожени каиши, които я придържаха. Имаше чувството, че всеки миг ще изгуби разсъдък.
Нещо се мярна в тъмнината. Черни сенки, които се движеха около нея, но тя не можеше да различи подробностите. Усещаше горчив металически вкус в устата си, но дори не можеше да си премести езика.
Освен това осъзна, че е потопена в някаква течност, която бе почти с телесната й температура. През тръбата в гърлото вероятно й подаваха кислород. Тя отново трепна, когато почувства остра болка в слепоочията.
За един блажен миг не чувстваше нищо. Тялото й увисна неподвижно и в този момент някой вдигна капака на ваната. Отгоре нахлу светлина, размътена от течността, в която бе потопена, и маската, закриваща лицето й. Някой стоеше надвесен над нея. Тя отново започна да се дърпа, но фигурата вдигна ръка и й даде знак да почака.
Тя почувства, че течността изтича и тялото й се отпуска на дъното на ваната. Малко след това долови щипане по мократа си кожа. Гарлин стоеше съвсем неподвижно и Дънкан мислено го прокле. Най-сетне се пресегна и извади тръбата от гърлото й. Тя се закашля и си пое мъчително въздух. Той се наведе и й подаде кърпа. Лиза я уви около тялото си и седна.
— Омръзнаха ми вашите изследвания.
— Не ни интересува какво ти е омръзнало — отвърна Гарлин. — Защото не сме приключили.
— Все казваш ние, а виждам само теб.
— Защото не ти вярваме — обясни лаконично Гарлин.
— Майната ти!
— Не искаш ли да ти кажа какво открихме?
— Едва ли е нещо съществено, след като спомените ми са си същите.
Гарлин поклати глава.
— Напротив. Фактът, че не успяхме да неутрализираме промените в мозъка ти с тази машина, говори, че не си била подлагана на нейното въздействие. При теб явно са използвали някакъв по-усъвършенстван и по-мощен метод.
Дънкан мълчеше, скръстила ръце на гърдите си. Усещаше, че неволно се напряга.
— Смятаме обаче, че вече знаем коя е тази машина.
— И тя е? — не издържа Лиза.
— Старозаветният кивот.
Дънкан си спомни короната, стърчащите от нея кабели и видението, на което бе станала свидетел, докато бе свързана с Черния сфинкс.
Гарлин кимна, сякаш бе прочел мислите й.
— Видението, което си получила, не е дошло от кивота. Според нас то се е освободило от потиснатите ти спомени.
— Не виждам никакъв смисъл — рече Дънкан. — Не съм била на борда на кораба-майка. Откъде тогава ще имам подобни спомени?
— Добър въпрос — кимна Гарлин. — Надявам се скоро да открием и неговия отговор.
— И как смяташ да го постигнеш?
— Като донесем кивота тук.
С помощта на кодовете на „Делта Форс“ Лари Кинсейд бе проникнал в секретната, военна част на интернет, за да получи изображенията, от които се нуждаеше. Колоната от механични роботи, която кръстосваше между Сидония и Монс Олимпус, надминаваше всякакви граници на въображанието. Първите роботи, които носеха черния материал, вече бяха стигнали само на километър от върха на угасналия вулкан.
Докато полагаха и подреждаха материала под формата на решетка, Кинсейд забеляза група роботи в
