— За какво?
— Това не зная. Но след като е носел верния символ, е трябвало да го пуснем.
— Някой друг?
— Както вече казах, и онези с различното зрение.
Яков се върна към целта си.
— Трябва ми нещо, което е вътре в ковчега.
Какел се замисли.
— Ти носиш верния знак. Утре ще ти покажа това, за което си дошъл. Но само след като ми помогнеш.
— Как мога да ти помогна? — попита Яков.
— Има ли значение? Щом искаш да видиш ковчега…
— Сянката на Аспасия лъже — отекна гласът на Артад в залата на Генералната асамблея. — Първо, нека ви кажа кое е вярно сред лъжите, които ви поднесе. Аспасия наистина е първият аирлианец, дошъл на вашата планета. Той построи базата на Атлантида — задачата му бе да защитава Земята от гъмжилото. Дотук всичко е вярно. Но след време връзката с родната планета бе прекъсната. Пратиха ме, за да разбера каква е причината да не получаваме доклади от него. Бояхме се, че планетата ви може да е била завладяна от гъмжилото.
— Когато пристигнах, установих, че Аспасия се е покварил. Беше започнал да се смята за божество, отнасяше се с предците ви като с роби, които трябва да го боготворят. Страхуваше се да не го извикат да се върне и да го пратят да се бие срещу гъмжилото.
— Избухна война. Имаше много смърт и разрушения, за които още съжалявам. След като нито една от двете страни не можа да надделее над другата, гонени от опасенията да не предизвикаме вниманието на гъмжилото, решихме да стигнем до примирие.
— Базата на Аспасия на Атлантида бе разрушена, а той пратен в изгнание на Марс. Преди да разруша базата спасих толкова хора, колкото можах. Дойдох тук, в Циан Лин, и потънах в дълбок сън.
— Нямам никаква вина за жестокостите, извършени срещу човечеството от двете страни, тъй като не са били мое дело. Това са били реакции на стража-компютър и моята Сянка срещу действията на Сянката на Аспасия.
— Но сега вече съм сред вас. Вие убихте Аспасия, за което съм ви дълбоко задължен. Но няма да успеете да унищожите Сянката му без моята помощ и сега ви я предлагам безвъзмездно. А след като го унищожим, ще ви помогна да развиете своята технология, за да можете да се присъедините към останалите миролюбиви раси във вселената. Видели сте нашия кораб-майка и знаете колко сме напреднали спрямо вас. Има много неща, които мога да ви предоставя, за да направите живота на планетата си по-добър.
— Китайското правителство вече се присъедини към мен. Не позволявайте на старите вражди да застават на пътя ви. Трябва да се сплотите като раса, ако искате да бъдете приети от другите разумни същества във вселената.
— Има и други, по-големи опасности, отвъд пределите на вашата планета. За тях също ще ви е нужна моята помощ. Гъмжилото е страшна заплаха за беззащитни планети като вашата. Сами няма да се справите с него.
— Сянката на Аспасия е ваш смъртен враг. За да накара хората да му служат, той използва нановируси. Иска всички да го боготворите. А за мен вие сте равни.
— Оставям на вас да решите, но не се бавете. Събитията се развиват бързо, нямате много време.
Предаването свърши. Почти веднага в залата избухнаха разгорещени дебати. За едни страни предложението на Артад бе възможност да се справят със заплахата, която представляваше Сянката на Аспасия. Всички знаеха за трагичните събития в Южна Кория и Тайван. Дали Артад не беше по-малкото зло?
Разискванията продължаваха.
Когато хеликоптерът започна да се снижава, генерал Кармоди нахлузи противогаза. Нервнопаралитичният газ, с който бе поразен Сеул, навярно вече се беше разсеял, но той не искаше да рискува. Вертолетът кацна на моста Тонгджак над река Хан. Навсякъде се въргаляха трупове, нямаше никакви признаци за живот. Кармоди отвори товарния отсек и с помощта на командира на екипажа разтовари атомната бомба.
Шестнадесет моста пресичаха река Хан. От този, на който се намираха, се виждаха още четири. Кармоди отвори капака на сандъка и въведе кода за зареждане на бомбата. Нагласи я да избухне след петнадесет минути. Екипажите от останалите вертолети правеха същото на разстояние от два моста един от друг. Целта бе да бъдат разрушени всичките шестнадесет моста. Отчаяна постъпка, но Кармоди бе тласнат към нея, след като противникът бе използвал нервнопаралитичен газ.
Той се върна на борда на хеликоптера и тъкмо когато пилотът излиташе, забеляза някаква група да се движи по улицата на около половин миля от тях. Войниците носеха защитни костюми и противогази от типа, който се използваше в севернокорейската армия. Бяха въоръжени с руски автомати и определено се насочваха към моста, привлечени от шума на вертолета.
— Приземи се — нареди Кармоди.
Колелата на вертолета опряха асфалта. Кармоди отвори вратата и изтича при бомбата. Зад него отекнаха изстрели, картечарят от вертолета отвръщаше на стрелбата на противника. Кармоди отново въведе кода за достъп. На дисплея бе изписано „14:21“. Кармоди натисна бутона за смяна, докато зададеното време не се снижи до „0:10“.
След това остана подпрян на бомбата, докато последните секунди се топяха.
НАСТОЯЩЕТО
15.
Със сигурност утрото още не беше дошло. Това бе първата мисъл на Търкот, когато Морис го бутна по рамото. Чувстваше се, сякаш го е ударила лавина и е прекарал нощта под дебел слой сняг. Болеше го главата, беше измръзнал до кости. Все пак намери сили да отвори очи. На сантиметри от лицето му имаше грапава, покрита с лед и сняг скала. Той дишаше шумно през кислородната маска. Не си спомняше някога да се е чувствал по-зле. Умът му отказваше да приеме действителността, спомените му бяха замъглени.
Светъл лъч прониза мрака, когато Морис си сложи каската и включи фенерчето на челото. Търкот разкопча ципа на спалния чувал, като внимаваше да не го изпусне, сгъна го и го прибра в раницата, която висеше до него. Извади отвътре каската с фенерчето и си я постави. Остана изумен, когато Морис му подаде чаша горещо кафе. Медикът бе изчоплил парче лед от скалата и го бе стопил в миниатюрния си газеник. Търкот си даваше сметка колко е трудно да се работи в тези условия и почувства благодарност за грижите на Морис. Отпи от чашата, изви се и я подаде на Муалама.
Забеляза, че Морис гледа нагоре в тъмнината, за да прецени най-подходящия маршрут, макар че лампата осветяваше едва на десетина метра пред тях. Нямаше вятър, което се стори на Търкот чудесно. Студът бе нетърпим и той имаше усещането, че е съвсем гол.
Муалама му върна чашата и започна да си стяга раницата. Търкот бе прекарал много дни от живота си в сурови условия, но никога не бе нощувал увиснал на въжета на осем хиляди метра височина.
— Да тръгваме — подвикна им бодро Морис и се закатери по стената. Търкот и Муалама го последваха.
Макгро и Оливети си пробиваха път през дълбок до кръста сняг. Всеки правеше десетина крачки, проправяйки пъртина, после отстъпваше ред на другия. Действаха по този начин от часове и мускулите на
