самия център на площадката — те продължаваха да разкопават склона на планината. Изкопни работи и решетка — всичко това му напомняше за нещо, но Кинсейд още не можеше да си спомни за какво. Имаше странното усещане, че го е виждал и преди, но къде? И как би могъл, след като ставаше въпрос за строителна дейност, извършвана от извънземни на друга планета?
Артад наблюдаваше същата картина от Марс — китайците я бяха изтеглили от прокламирания за свръхобезопасен американски военен интернет с помощта на специална програма. Той също бе виждал тази картина и преди, но за разлика от Кинсейд знаеше точно кога и къде. Въпреки това беше учуден. Беше накарал стража да изчисли колко време остава да завършването на строежа. Отговорът донякъде го успокои — повече от достатъчно да успеят силите му да приключат със завладяването или унищожаването на човешката раса и Сянката на Аспасия.
Но все пак оставаше един въпрос — защо аирлианците от Марс бяха започнали този строеж? Това бяха все помощници на Аспасия. Но нали Аспасия бе мъртъв? Дали не се бяха съюзили със Сянката му? Или действаха по своя воля?
Възможности.
Артад състави съобщение до аирлианците от Сидония и го прати чрез стража.
— За да открием коя е доктор Дънкан, са ни нужни старозаветният кивот и ритуалните одежди.
Шерев се загледа в микрофона, докато обмисляше молбата, която току-що бе получил. Някакъв непознат — нарече се Гарлин — твърдеше, че представлява новата Зона 51. Беше обяснил на Шерев какви са подозренията им относно Дънкан, чието тяло Шерев бе видял, след като израелските командоси бяха щурмували базата на Мисията под Синай. Спомняше си и храброто поведение на Търкот и приятеля му Яков.
— Значи Граалът наистина върши онова, което се твърди? — попита той.
— Да.
— И й върна живота?
— Да.
— Къде е сега майор Търкот? — попита Шерев.
— Катери Еверест — отвърна Гарлин.
— А Яков?
— На Арарат.
Шерев се намръщи.
— Какво търси на Арарат?
— Това сега няма значение. По-важното е да узнаем коя е Лиза Дънкан.
— Защо?
— Защото тя предизвика разпадането на „Меджик“, с което всъщност започна всичко това.
Шерев се облегна във фотьойла и сплете пръсти.
— Аз пък мислех, че всичко започна, когато стражът от Джемилтепек взе под контрол „Меджик“.
— Ще ни помогнете ли, или не? — ядоса се Гарлин. — Предавам ви молбата на майор Търкот. Той се бои да използва дипломатически канали, тъй като може да са инфилтрирани от противници.
Шерев си даваше сметка, че се намира в опасно положение. Случилото се в Йерусалим недвусмислено сочеше, че старозаветният кивот е опасен символ. Колко дълго щеше да остане в бункера? Растеше и заплахата срещу Израел от околните страни. Имаше сведения за стълкновения на ирано-турската граница, както и между Иран и Ирак. Египет отново заявяваше претенциите си върху Синайския полуостров и твърдеше, че предметите, открити в базата на Мисията под планината, принадлежат на египетския народ.
— Сигурно знаете, че Граалът е в ръцете на Сянката на Аспасия — продължи Гарлин. — Трябва да измъкнем всички тайни, скрити в главата на Лиза Дънкан, преди той да е станал твърде силен.
Шерев все още не можеше да разбере защо случаят с Дънкан е толкова важен, но знаеше, че няма никакъв смисъл да стои със скръстени ръце и да охранява кивота.
— Добре. Тръгвам към вас с кивота — рече той.
След шейсетгодишно забавяне „Аризона“ напусна канала на Пърл Харбър и излезе в открито море, за да се присъедини към останалите кораби. Само дето този път флотът, който го очакваше, бе под командването на пришълци.
Корабът се носеше с нарастваща скорост по гладките води на залива. Скоростта му се поддържаше от специалните двигатели, които засмукваха вода през страничните отвори в предната част на корпуса, прекарваха я през широки тръби, придаваха й допълнителна сила и я изпомпваха през кърмата. Съвсем скоро „Аризона“ достигна скорост шейсет възела.
На мястото на стрелковите кули, на които по-рано бяха монтирани оръдията, сега бяха поставени ракетни установки. Нановирусите бяха свършили работата си толкова перфектно, че сега „Аризона“ бе най- модерният кораб в Пленения флот.
Капитан Локхарт стоеше на корабния мостик и наблюдаваше през бинокъла югозападния бряг на Оаху, край който се носеха. Един от моряците й подаде съобщение с координатите на Пленения флот и тя свали бинокъла. Прочете съобщението, даде необходимите нареждания в кормилното и „Аризона“ се насочи към точката на уговорената среща.
От триста и петдесетте войници, с които беше потеглил към турската граница, сега генерал Кашир разполагаше само с двайсет и пет. С настъпването на тъмнината поне турските самолети си бяха отишли. Хората му вдигнаха някакво подобие на лагер на един от заснежените склонове. Той им забрани да палят огньове, за да не ги забележат турските патрули. Далеч под тях се виждаха светлините на кръстосващите подножието на планината джипове.
Генералът извади от джоба си запечатан плик и се зави с одеялото през глава, за да не се вижда блясъкът на фенерчето му. Запали го и отвори плика. Вътре имаше малко сгънато на две листче. Генералът го извади. Върху вътрешната страна на листчето бяха изписани на ръка с арабски шрифт точни инструкции за това как да стигне пещерата, в която е скрит корабът-майка. По-нататък се описваше как да влезе в кораба и какво да направи вътре.
Генералът въздъхна. Само веднъж се беше срещал с Ал Иблис, ала дори споменът за този „човек“ го накара да потрепери. Но през следващите години Ал Иблис се оказа незаменим съюзник, само и единствено на него Кашир дължеше високия си пост и богатството, което далеч надхвърляше сегашното му положение. При онази първа и единствена среща Ал Иблис му бе предал писмото и го бе предупредил, че трябва винаги да е готов при получаването на определена кодова дума да осъществи тази операция. Кашир бе живял с надеждата, че това няма да се случи. Сега вече знаеше, че мъжът, застрелял Саддам Хюсеин, се е чувствал по същия начин, тъй като без никакво съмнение бе изпълнявал заповед на Ал Иблис.
Доволен, че са близо до входа на пещерата, генералът угаси фенерчето и отметна одеялото. Първото, което видя, щом очите му привикнаха с мрака, бе малката червена точица, която потрепваше на гърдите му. Кашир бавно се изправи и се взря в мрака. Около него се движеха хора, които носеха нещо пред лицата си. Прибори за нощно виждане, досети се Кашир, каквито неговите войници нямаха. Червената точка не слизаше от гърдите му. Най-сетне очите му привикнаха напълно и едва сега генералът забеляза, че неговите хора не помръдват — всички лежаха съвсем неподвижно.
Фигурата, насочила автомата в гърдите му, се приближи към него. Кашир забеляза, че дулото на
