вражески изтребител, после бе изчезнал от ефира. Малко след това съдбата му бе последвал и друг разузнавателен самолет. Логично бе да се предположи, че американският флот се намира право на север. Неговият флот вече бе поел в тази посока, за да го открие.
Сянката на Аспасия бе участвал в много битки и неведнъж бе мерил ум и хитрост с най-добрите противници, които можеше да излъчи човечеството. Той нареди на флота да завие на северозапад — към Мидуей. Освен това забеляза, че Артад бе пратил съобщение до Марс. Сега не беше време за експерименти с Граала — трябваше първо да си осигури победата.
Ръбът на хребета бе толкова тънък, че Търкот едва пазеше равновесие, докато пристъпваше нагоре. Беше се навел напред и дишаше тежко. От време на време спираше, за да помогне на пъхтящия зад него Муалама.
— Има някой пред нас — каза Морис.
Търкот най-сетне забеляза прокараната в снега пъртина.
— Следите са пресни — продължи Морис. — Иначе снощният вятър щеше да ги замете.
Търкот погледна нагоре. В бледата светлина на наближаващата зора смътно се очертаваше силуетът на планината над тях. Морис провери въжето, с което бяха осигурени.
— Не вярвам да са алпинисти — промърмори Търкот.
— Изключено — потвърди Морис. — Трябва да са луди, за да се катерят по това време на годината.
— Думите ти ме карат да се чувствам малко по-добре — рече Търкот, коленичи и огледа стъпките отблизо. Двама души. Той се изправи, свали автомата от раницата и го провеси на гърдите си. За всеки случай смъкна предпазителя, дръпна затвора и каза:
— Да вървим.
Морис го заобиколи и пое водачеството. Наклонът по ръба на хребета бе около четиридесет и пет градуса и Търкот осъзна, че не може да се съсредоточи върху нищо друго освен върху пътеката и ритъма на дишане. Дори престана да поглежда през рамо, за да провери как се справя Муалама — предполагаше, че след като въжето е отпуснато, археологът не изостава.
Скоро се блъсна в раницата на Морис.
— Какво става?
Вместо отговор Морис му посочи мястото, осветено от лампата му. В снега лежаха два вкочанени трупа с изкривени от мъчителна агония лица.
— Кои са тези? — попита Търкот, доволен, че са спрели и може да си поеме дъх.
— В тази планина има доста трупове — отвърна Морис. — Над стотина. Не мога да ти кажа тези кои са. Но със сигурност са тук отдавна. — Морис се изправи и ги прекрачи. — Да вървим нататък.
Докато ги подминаваше, Търкот погледна лицата. Не можеше да си представи кой би дошъл дотук доброволно. Тези двамата бяха загинали заради славата да изкатерят Еверест. Но славата бе понятие, което отдавна бе изгубило блясъка си в очите на Търкот. Той постепенно се унесе в мисли и не забеляза, че е изостанал на трийсетина стъпки от Морис.
От унеса го извади внезапният взрив на противопехотна мина, последван от сблъсъка с летящото надолу тяло на Морис. От удара Търкот се претърколи назад, повали Муалама и тримата се спряха на един малък хълм. Търкот почувства, че тялото върху него не помръдва; отдолу Муалама се мъчеше да се освободи.
— Морис? — Търкот преобърна тялото на медика по гръб. Видя, че е мъртъв, още преди да му напипа пулса — бе поел целия взрив с гърди.
— Копелета — изсъска Търкот, докато си сваляше ръкавиците, за да отмести маската на Морис. Не долови пулс, нито дишане. Само бързо замръзваща кръв.
— Какво стана? — попита Муалама.
Търкот бе познал звука още щом го чу.
— Пехотна мина — рече той. — Някой ни е заложил капан.
— Не бива да спираме за дълго — предупреди го Муалама.
Търкот изгледа африканеца, чието лице бе скрито от маската, после се наведе и откачи въжето на Морис.
— Който и да е пред нас, не иска да го следваме. — Той си даваше сметка колко близо е бил до смъртта. Но как щяха да се справят без Морис? Търкот погледна нагоре. Първите лъчи на слънцето озаряваха върха. С какво разполагаше — с прибор за наземно ориентиране и карта. Знаеше как да открие нужното място, но дали щеше да успее да стигне до него? Морис бе казал, че последната част е доста трудна в техническо отношение. През върха на Каншунгското лице.
Щяха ли да се справят двамата с Муалама? Търкот си пое няколко пъти въздух, но въпреки това продължаваше да му се вие свят. Нямаха избор. Той прекрачи трупа на медика и каза на Муалама:
— Хайде.
Един от китайските транспортни самолети бе свален от турски изтребител над границата. Останалите три се промъкнаха, летейки ниско, за да се крият от турските радари. Когато наближиха склоновете на Арарат, вторият самолет изгуби ориентация и се блъсна в планината, изригвайки в ослепително огнено кълбо. Другите два се добраха до Ахорското дефиле и започнаха да спускат парашутисти.
— Нови гости — обяви Какел, докато наблюдаваше спускащите се парашутисти. Бяха на входа на пещерата, привлечени от шума на самолетите.
— Китайци — отбеляза Яков, забелязал обозначенията на опашката на един от самолетите. — Сигурно са пратени от Артад. Това е неговият кораб-майка — предполагам, че държи да си го получи.
Какел изруга.
— Ситуацията се променя, а?
— Нали не си очаквал корабът-майка да остане вечно в забвение? Светът е във война и той е едно от нещата, заради които си заслужава да се биеш. — Яков продължаваше да наблюдава парашутистите през бинокъл. — Ах! — възкликна той и подаде бинокъла на Какел. — Погледни.
Какел насочи бинокъла накъдето показваше Яков.
— Кой… какво е това?
— Аирлианец. От Циан Лин. Сигурно е от хората на Артад. — Дори с невъоръжено око той различаваше ясно още една черна и висока фигура да се полюшва под парашута. — Няколко са.
— Ела — подхвърли му Какел и тръгна към вътрешността на пещерата. Минаха покрай кюрдите, които се бяха настанили вътре, и се отправиха към отсрещната страна.
— На това тук му викаме задната вратичка — рече Какел. — Не зная защо, името идва от стари времена. Никога не съм виждал предна врата, ако въобще има такава.
Яков обаче предполагаше, че ако корабът-майка е разположен под тях, трябва да има и друг изход, достатъчно голям, за да може да излезе. Какел се спусна в тесния тунел и Яков и войниците го последваха. Подът на тунела извиваше надолу и Яков забеляза, че е покрит с гладки камъни, каквито бе видял и в други аирлиански бази. Беше виждал снимки на кораба-майка от Зона 51 и знаеше какво да очаква, ала въпреки това сърцето му подскачаше от вълнение.
— Защо сте го пазили в тайна? — попита той Какел.
— Според легендата по този път спасените от Ноевия ковчег се върнали на света — отговори Какел. — Ние смятаме, че сме богоизбрани и че някой ден ще изминем същия път, но в обратна посока, за да бъдем спасени от ковчега. Защо да казваме на другите за това?
Докато работеше в руския Четвърти отдел, Яков бе пътувал из много страни. Знаеше, че много древни религии и легенди са изградени върху аирлиански артефакти. Не виждаше нищо чудно в думите на Какел.
