— Вече не съм Наблюдател. Остана ми един-едничък син — той ще е следващият Каджи. Следващият Наблюдател на Гиза и на Пътищата на Росту.
— Но клетвата остава в сила — припомни му Асим и пак отстъпи назад.
— Нали знаеш, че зад нас стоят други — отвърна Каджи. — „Онези, които действат“. — Каджи вдигна ръце и Асим забеляза, че е свалил пръстена със знака, че е водач на своя орден. — След като отворих вратата към Пътищата на Росту, оставих пръстена на място, откъдето да го вземе синът ми.
Асим трепна и отново вдигна меча, но без да оголва острието.
— И какво ще спечелиш, ако ме убиеш?
Каджи се изсмя дрезгаво.
— Не си чак толкова важен.
— Тогава защо…
— Екскалибур — каза Каджи. — Той е техен. Той е ключът. Искам го.
— Не можеш да го вземеш. Той принадлежи на Боговете.
Каджи посочи раните на Асим.
— Поглеждал ли си се някога? Видял ли си какво са направили с теб?
— Това е цената на службата.
— Но защо? Каква е ползата от подобна служба?
— Вечният живот — отвърна Асим. — Правото да пия от Граала.
— Граалът е скрит тук от зората на времето. Никой не ни позволи да отпием от него.
Гласът на Асим премина в шепот.
— Все някой ден и това ще стане. Ако не с мен, с някой от последователите ми. Но само с тези, които истински вярват.
Каджи пристъпи напред. Беше в обсега на меча, но Асим все още не го вадеше.
— Не ти ли е хрумвало някога, че да пиеш от Граала може да не се окаже чак толкова здравословно?
Асим го погледна с разширени очи, после премигна и поклати невярващо глава.
— Екскалибур — припомни му Каджи.
— Мечът е на сигурно място — отвърна с поукрепнал глас жрецът.
— Това място за безопасно ли го смяташ? — Каджи не изчака отговора. — Твоите богове воюват помежду си. И двете страни знаят за Пътищата на Росту. Трябва да бъде скрит другаде, инак днешното бедствие ще се повтори.
— Но Древният враг… — поде Асим.
— Да, Древният враг — кимна Каджи. — Екскалибур трябва да бъде защитен и от него. Видях какво се случи на върха на пирамидата. Защо мислиш, че този е бил единственият оцелял враг?
— Беше и аз го унищожих.
— Но не можеш да си сигурен. Наблюдавах, когато Древният враг нападна либиеца в пустинята на запад оттук. Сигурен съм, че ни дебнат нови опасности. Мечът трябва да бъде отнесен далеч оттук.
Асим се намръщи.
— Какво знаеш за Древния враг?
Лицето на Каджи стана непроницаемо.
— Според легендите… — Той млъкна.
— Кой ти каза да идеш в пустинята? — прекъсна го Асим. — Защо… — Асим така и не можа да завърши изречението, тъй като в същия миг Каджи заби кинжала в гърдите му.
Асим се строполи мъртъв на пода на тунела. Каджи се наведе и смъкна наметалото от мършавото му тяло, загърна се в него и си сложи качулката. Едва тогава вдигна Екскалибур и скиптъра и тръгна нагоре.
Хуфу бе сам на покрива на храма до пирамидата. Около една трета от варовиковата облицовка вече бе свалена. Прииждаха цели тълпи бедняци — отнасяха безценния строителен материал.
Фараонът чу, че войниците му прибират копията, и се обърна. Една мършава фигура, загърната в жреческо наметало, се катереше, не без усилие, по стълбата. Трябваше да е Асим — още повече, че държеше меча.
— Нали каза, че ще го оставиш под земята? — попита той. — Размисли ли?
Загърнатият мълчаливо се приближаваше към него. После внезапно извади меча и опря острието му в гърлото на втрещения фараон. Хуфу почувства хладината на метала и замръзна.
— Асим, да не си се побъркал?
Мъжът си свали качулката. Беше непознат.
— Кой си ти?
— Човек. Също като теб. Казвам се Каджи.
Хуфу втренчи очи в неговите.
— Ще ме убиеш ли?
— Асим е мъртъв. Аз го убих.
Хуфу вдигна очи към пирамидата. Острието потъна още малко в кожата му. За първи път в живота си Хуфу си даде сметка, че е простосмъртен и че може да умре като всеки друг.
— Той те излъга, защото и него го бяха излъгали — каза Каджи.
— За какво ме е излъгал? — попита Хуфу, търсеше трескаво някакъв изход от участта си.
— За Боговете. Обещанията им са лъжливи. — Неочаквано Каджи свали меча и го прибра в ножницата. — Господарю… — Каджи посочи пирамидата. — Виж как постъпиха с народа ти в името на боговете. Дали няма да е по-добре, ако тези богове престанат да са част от живота ни? Ще ти пощадя живота, ако ми дадеш фараонската си дума да управляваш като човек и да не ставаш пионка в ръцете на боговете.
Хуфу преглътна и кимна. След събитията от последните дни бе изгубил всякаква увереност в себе си.
— Да. Ще го направя. Обещавам.
— Не ти вярвам — рече простичко Каджи. — Но ако те убия, няма да постигна нищо, а и ти нямаш голям избор, освен да управляваш като човек. Ако не друго, поне посях в главата ти семето на съмнението. Може би това е всичко, което мога да направя. Съмнение, от което някой ден ще порасте независимост. Способност да мислим сами за себе си. Толкова пъти са ни лъгали — богове и жреци. Време е да изковем своя истина.
И след тези думи Каджи се обърна и изчезна надолу по стълбата. Стражите, зърнали познатото наметало на Асим, му се поклониха почтително. Каджи продължи да накуцва като жреца, докато не стигна Долния храм. Оттук се отправи към брега на Нил, където го очакваше малка лодка и гребец с медальон на Наблюдателите на гърдите.
В лодката имаше дървена кутия, дълга три и половина стъпки. Каджи постави меча вътре и затвори капака. След това подаде цилиндричния калъф с доклада на гребеца. Лодката се откъсна безшумно от брега и потъна в мрака — началото на дългия път към новото местонахождение на Екскалибур.
НАСТОЯЩЕТО
2.
Лиза Дънкан сведе поглед към окървавената си дреха и докосна с пръсти отвърстието от куршума, който я бе убил. Кожата отдолу бе затворена — нямаше и следа от фаталната рана. Опипа я внимателно, сякаш не можеше да повярва на очите си.
— Коя си ти? — Пред нея стоеше Майк Търкот, положил ръце на раменете й. — Видях те да умираш. — Говореше шепнешком, сякаш не вярваше на думите си. — Държах те в прегръдките си и гледах как животът гасне в теб. Усещах, че умираш.
Един нисък глас с отчетлив акцент накара Търкот да погледне през рамо.
— Тя докосна Граала — каза Яков, сякаш това обясняваше всичко. — Легендите са истина. Тя е
