бръкнах вътре. Съвсем мъничко, открая. И ръката ми сякаш пламна. Огънят тръгна нагоре. По цялото ми тяло.
— Трябва да я отведем на доктор — намеси се Куин.
Търкот не му обърна внимание.
— Значи легендата е вярна — Граалът дарява с безсмъртие?
— Така трябва да е — съгласи се Дънкан и отново докосна гърдите си, на мястото, където я бе ударил куршумът. — Жива съм — а ти ме видя как умирам.
— Как става това? — попита Търкот.
— Не зная. — Тя поклати глава.
— Не е само безсмъртие — каза Яков. — Виж, че й върна живота.
Търкот помисли малко, после издаде поредица от заповеди.
— Майор Куин, проверете нацистките архиви, които донесохме от Москва, и вижте дали не се споменава нещо за настоящото местонахождение на кораба-майка. Освен това искам да прегледате записите на „Меджик“ в случай, че някъде се описва силовият щит — как действа и има ли начин да преминем през него. Защото ако не успеем, ще бъдем беззащитни срещу Сянката на Аспасия и силите му. Професор Муалама, прегледайте ръкописа на Бъртън и вижте дали не сте пропуснали някъде нещо за Главния страж. Професор Че Лу, мисля, че трябва да се свържете с Лари Кинсейд и да уточните местата, които е отбелязал в бележника си Нейбингър. Може на някое от тях да е скрит корабът-майка. Аз ще се опитам да пратя съобщение на Кели — ако все още има достъп до стража на Великденския остров, тя също би могла да ни помогне. Някакви въпроси?
— А аз какво да правя? — попита Дънкан.
— Първо трябва да разберем какво се е случило с теб — отвърна Търкот. — Какво ти е направил Граалът.
Той огледа залата. Всички членове на групата му бяха специалисти, познаващи добре аирлианците и начина им на действие, ала същевременно той изпитваше сериозни съмнения относно тяхната лоялност: руснакът Яков бе застрелял Дънкан, Че Лу се бе появила край гробницата по странно съвпадение с останалите събития, Муалама бе скрил от тях, че е Наблюдател, и отпускаше информацията на порции. И не на последно място Лиза Дънкан — какво се бе случило с нея?
Куин свали слушалките си и каза:
— С асансьора идва лекар, за да я прегледа. — Гледаше Търкот в очите. После неочаквано стана, заобиколи масата, спря пред Дънкан и й даде знак с ръка да се изправи.
Търкот понечи да възрази, но майорът опря длан на гърдите му.
— В този момент лекарят ще ни каже повече от всеки друг. Нека я прегледа.
Търкот бе толкова изненадан от действията на Куин, че му позволи да изпрати Дънкан до вратата, където я очакваше мъж с бяла престилка. После Куин се обърна и затвори вратата.
— Какво, по дяволите… — почна Търкот, но Куин вдигна папката, която му бяха донесли, и я хвърли пред него.
— Не зная коя е тази жена — рече той, — но лице на име Лиза Дънкан не съществува. Накарах Управлението да я провери. Всичко в досието й е измислица.
МИНАЛОТО
3.
Заобиколена от вода, Гластънбърската канара стърчеше на петстотин стъпки над околната местност, а на върха й имаше полуразрушен каменен манастир. Това беше свещено място, което малцина дръзваха да посещават, ала в тази мъглива утрин малка лодка със самотен гребец пресичаше бавно гладката повърхност на езерото. Много легенди се разказваха за тази местност, говореше се дори, че някога тук бил Авалон — дом на странен народ с още по-странни способности. Тези, които живееха в околностите, не смееха да стъпват на острова.
Дъното на лодката задращи по каменистия бряг. Мъжът прибра греблата, завърза лодката за едно приведено дърво и тръгна по пътеката нагоре към хълма. Вървеше с прегърбени рамене и подгънати колене, като че ли носеше голяма тежест, макар да държеше само дълъг жезъл от полирано дърво, на който от време на време се подпираше. Лицето му бе скрито в сянката на спуснатата качулка, но отдолу се подаваше дълга бяла брада.
Когато стигна върха, той спря и огледа порутените стени на манастира. После вдигна поглед към равнината отвъд езерото. Нищо не помръдваше под ниските облаци. Сякаш някой бе изтребил както човеците, така и зверовете в околностите. Студен повей на вятъра накара човека да се загърне в наметалото. Още от времето на великата битка на Камлан — решителното сражение между Артур и Мордред, тази земя изглеждаше безлюдна и негостоприемна.
Той приближи манастира и прекрачи прага. Покривът се бе срутил и между прогнилите греди надзърташе сивото небе. Мъжът пъхна сбръчканата си ръка в пазвата си и извади медальон, върху който бе гравирано око. Постави го пред малкия олтар, на който имаше вдлъбнатина с подобни размери. Подържа там медальона, после го вдигна и го прибра.
Докато чакаше, мъжът потърка зиморничаво ръце. Извърна се, когато една от вратите в стената се отмести. В помещението пристъпи друга загърната в кафяво наметало фигура. Влезлият също носеше качулка: когато я вдигна, се видя покрито с бръчки лице и посребрели коси. Новодошлият се облещи, като разпозна мъжа при олтара.
— Мирдин!
Старецът се усмихна уморено.
— Отдавна не ме бяха наричали така, Брин. При двора на крал Артур ми казваха Мерлин.
— И аз така чух.
Мерлин се огледа.
— Трябваше да доведат Артур тук.
— Той издъхна точно на това място. — Брин посочи най-близката стена на манастира.
— А Екскалибур?
— Нито една сълза за краля? — Брин скръсти ръце на гърдите си.
— Зная, че е мъртъв — отвърна Мерлин. — Скърбих по него насаме.
— Не ми се вярва.
Мерлин се изправи в цял ръст и въпреки изнурения му вид Брин неволно отстъпи.
— Направих каквото беше необходимо за тази страна и за народа й.
— Но не беше достатъчно — отбеляза Брин.
— По-добре, отколкото да се крия в една стара пещера, пълна с прашни свитъци.
— Така ли? — попита Брин, но не дочака отговора. — Тази страна е по-зле, отколкото беше някога. Мнозина загинаха. Почти изгубихме Граала. Меча също.
— Чух за Граала. Взел го един от твоите приятели — Наблюдателите.
— Виждам, че вече не се смяташ за един от нас. Хубаво. Ти предаде ордена.
— Просто продължих напред, както трябва да направи всеки от нас. Ще върнете ли Граала в Египет?
— Това не мога да ти кажа.
Мерлин поклати глава.
— Да се върне предишният баланс. Не е лошо. Но какъв ще е този баланс?
— Какво искаш да кажеш? — попита го Брин.
Мерлин тропна нетърпеливо с крак.
— Нашият орден следи развитието на тази история още от времето на Атлантида. Някога и ние почитахме нашите „богове“. Но когато те започнаха да воюват помежду си, загинаха невинни хора, Атлантида бе потопена, а оцелелите се разпръснаха по света. Много пъти разговарях с Артур — той е бил Сянка на едно от тези същества. Знае много за великата истина.
