Лекарят изхвърча от стаята.
Търкот хвърли на масата папката, която му бе дал Куин, и каза на Дънкан:
— Чети.
Тя взе папката и я разтвори. Още не беше свършила първата страница и започна да клати глава.
— Какво? — попита Търкот.
— Това не може да е истина!
— Защо трябва някой да си измисля? — попита Търкот.
Тя вдигна очи към него.
— А ти защо реши да ме проверяваш?
— Не съм аз. Куин го направи. Изглежда, е имал право.
Дънкан се намръщи.
— Но това… това е грешка. Аз съм тази, която съм.
— Кога за последен път си се виждала със сина си?
Гънката на челото й стана още по-дълбока. Търкот не й остави време да помисли.
— Не беше ли още преди да ме пратиш в Зона 51? Преди да започне тази история?
Тя бавно кимна.
— Да. След това животът ми така се обърка, че…
— Би могла все пак да намериш време да го видиш — прекъсна я Търкот. — Когато бяхме заедно в къщата ти в Скалистите планини. Трябваше да усетя, че става нещо странно. Ти ми каза, че бил при баща си — бившия ти съпруг. Но няма никакъв баща — нито син.
Лицето на Дънкан почервеня от гняв.
— Имам син!
— Не, нямаш.
— Говориш небивалици…
— Защо ме прати в Зона 51?
— Получих доклад за нередности в Зоната. Синът ми…
— Куин не откри никакъв подобен доклад. А той е бил част от „Меджик-12“. Знае колко дълбоко засекретено е било това място. И че не може да изтича никаква информация. — Търкот се пресегна и взе папката от ръцете й. — Назначили са те за научен съветник само по документи. Никой не те е викал на интервю. По дяволите, цялото ти минало е измислено. Никой не те е проверявал сериозно. Изглежда, дори са използвали секретността около „Меджик“ за да те пробутат на мястото, но не са го правили от „Меджик“ — Куин е сигурен в това.
— Не, това е невъзможно. Аз… — Тя поклати объркано глава.
— Коя си ти? — попита Търкот. Умората от последните седмици, битката, загиналите му другари, изнурителната надпревара с пришълците, всичко това му бе дошло прекалено много. Той доближи лицето си до нейното. — Коя си ти? Защо правиш всичко това? — Той сложи ръце на раменете й. — Защо?
— Не зная. Не зная. Не зная.
Търкот я изгледа, отдръпна ръце и отстъпи назад. По лицето на Лиза се стичаха сълзи. Търкот се отпусна на един стол. Целият трепереше. Изведнъж подскочи, столът отхвръкна назад, а той изтича навън и затръшна вратата след себе си.
Яков, Че Лу и Муалама бяха в коридора. Руснакът пристъпи срещу него.
— Приятелю…
— Не съм ти никакъв приятел — тросна се Търкот и забоде пръст в гърдите на руснака, но едрият мъж не помръдна. — Твоята „другарка“ Катенка ни предаде в Москва. Ти се върна тук с „бръмбар“. После я застреля. — Той посочи с палец през рамо. — Какво още знаеш и го криеш от мен? — Той се завъртя към Че Лу. — А ти? Защо въобще реши да ходиш в Циан Лин? Много странно съвпадение. Точно след като беше компрометиран „Меджик“. — Продължи с Муалама: — Избра да следваш стъпките на Бъртън, а? Скри от нас, че си Наблюдател. Разкриваше по малко от ръкописа, каквото смяташе, че ти е изгодно. — Отмести Яков от пътя си. — Не искам повече да си имам работа с вас!
Тръгна към външната врата и излезе под яркото слънце на Невада. Премигна, усетил, че очите му се насълзяват. Помисли си, че е от светлината, но дори след като си сложи тъмните очила, очите продължаваха да го болят. Едва сега си даде сметка, че плаче. Изруга и закрачи към пустинята.
В древния свят Пътят на коприната бил първата връзка между Изтока и Запада. Простирал се четири хиляди мили от Ксиан в северозападен Китай, през северното Китайско плато, Памир, Каракорум, Самарканд и Дамаск, за да излезе накрая при средиземноморските пристанища Александрия и Антиохия. Оттам кораби прекарвали товарите до Гърция и Рим, а търговците ги отнасяли във вътрешността на страната.
По същия този маршрут минал и Марко Поло — първият западен пътешественик, който видял Вътрешнокитайското царство, но това станало много след откриването на пътя. Пътят на коприната станал също така и пътят на Черната смърт, само че в обратна посока, стотина години по-късно, когато бубонната чума се разпространила на изток. Само за пет години тя погубила над двайсет милиона души и намалила населението на Земята с една трета. В нито една от войните, които избухнали по-късно, не били дадени толкова жертви.
Всичко започнало точно тук — в Циан Лин, — когато последователите на Артад опитали да ограничат нарастващата мощ на Мисията в Европа и Близкия изток и да изравнят нарушения баланс на силите. Съвсем наскоро Мисията бе използвала същия метод в Южна Америка, опитвайки се да унищожи човечеството и да очисти Земята за пристигането на Аспасия от Марс — за щастие този опит бе спрян в последната минута от Майк Търкот.
Когато Китай бил още млада държава, равновесието на силите било изместено на запад и Ксиан бил столичен град, в който живеел първият владетел на страната, Ши Хуанчжоу, когото наричали Жълтия император. В действителност Ши Хуанчжоу бил Сянка на Артад. Според легендата, когато издъхнал, го погребали в грамадна гробница, по-висока дори от Голямата пирамида в Гиза. Тази гробница се наричала Циан Лин — истинска планина, вдигната от човешки ръце, и също като Зона 51 и Голямата пирамида, криела в себе си много тайни. Всъщност Сянката се върнал на мястото, където бил „роден“, а паметта му била извлечена и съхранена.
В недрата на Циан Лин била разположена аирлианска база, оборудвана със страж-компютър. На същото място се подложил на хибернация и Артад заедно с последователите си. Отвън малката планина сега бе само изгорена безжизнена пустош, след неуспешния опит на китайското правителство да атакува базата с атомна бомба. Ударната вълна бе спряна от силов щит — същия, с какъвто бе затворен Великденският остров.
Вътре в аирлианската база Лексина — водачката на
Артад беше аирлианец, висок почти два метра и на външен вид много наподобяваше статуята на Хор, която охраняваше входа към подземията между лапите на Сфинкса. Червена коса, червени издължени очи, шест пръста, непропорционално тяло — всичко говореше за извънземния му произход.
Артад набързо прегледа информацията, натрупана през десетте хиляди години, които бе прекарал в хибернационен сън, докато не стигна до текущата обстановка: Сянката на Аспасия се бе активизирал, но вече използваше човешките ресурси. Беше скрил силите си зад силовия щит и в момента ги усъвършенстваше, за да надминат онова, което им бяха придали създателите им. С помощта на нановируси той бързо увеличаваше мощта си.
Артад претърси всички информационни канали и се намръщи, когато не получи отговора, който очакваше. Отдели се от стража и излезе от помещението. Строени отвън и очакващи заповеди бяха неговите кортади — аирлианците, пристигнали с него на Земята преди много, много време.
— Екскалибур? — обърна се той към Цан Че, придворния съветник от времето, когато Сянката бе управлявал като император Ши Хуанчжоу. Докато работеше с компютъра, Цан Че бе разпитвал Лексина.