Зона 51: Екскалибур

— Ключът към Главния страж?

— Да.

— Хората — по-точно Наблюдателите, или тези, които са останали от тях — са го скрили много отдавна. Толкова отдавна, че сега е само легенда.

Странно изражение пробягна по лицето на Артад — някои биха го сметнали за усмивка.

— Глупаво.

Той пресече залата и застана до контролния пулт. Раздвижи ръка над него и отгоре се появиха поредица светещи шестоъгълници с изписани в тях руни.

Артад въведе код в един от шестоъгълниците.

Еверест

Близо до върха на най-високата точка на планетата, върху една тясна издатина пред плитка, обледенена пещера лежаха три замръзнали трупа. Изведнъж ги окъпа червеникава светлина, излъчвана от задействалата се ножница на Екскалибур. Сиянието се отрази в ледените блокове наоколо и запулсира към небето.

Циан Лин

В горния десен ъгъл на контролното табло светна един шестоъгълник. Артад бавно кимна и въведе втори код. Стената пред него заблещука и побеля. Появи се окръглено изображение, което постепенно заставаше на фокус, докато не заприлича на планета, гледана от космоса. Артад чукна червения шестоъгълник и планетата се завъртя, после замръзна в друга позиция, но сега в средата й мигаше една алена точица. Той отново натисна шестоъгълника и точката се увеличи. Намираше се на границата между Непал и Тибет, в средата на Хималаите.

Артад кимна — логично бе да го скрият там. Докато Екскалибур бе в ножницата, нито едно механично транспортно средство не можеше да го доближи на разстояние от няколко мили — предпазна мярка, вградена в системата срещу евентуален опит да бъде отнесен с летателен апарат. Наблюдателите го бяха скрили на едно от най-недостъпните места на планетата. Имаше само един начин да си върне ключа.

Артад повика Цан Че и каза:

— Къде са Онези, които чакат?

— Отвън, господарю.

— Доведи ги.

Отпред вървеше Лексина, следвана от Елек и Коридан. Щом влязоха, те се поклониха ниско; бояха се да срещнат рубинените очи на съществото пред себе си.

— Има ли някакъв начин да се свържем с тези, които сега управляват страната? — попита Артад.

Лексина кимна.

— Има, господарю. Разполагаме с радиопредаватели. А и техните войски са заобиколили гробницата.

— Добре. Имам съобщение за тях. — Червеникавите му очи се плъзнаха по трите клонинга. — Освен това ви чака важна задача. Погледнете там.

Тримата вдигнаха глави. Артад сочеше екрана.

— Искам да се качите горе и да ми донесете едно нещо. Задачата е много важна. Ще ви подготвя колкото се може по-добре.

Великденският остров

Дясната ръка на Сянката на Аспасия бе с откъсната китка. Разкъсана плът и белезникава кост показваха мястото, където бе попаднал изстрелът на Търкот. Предмишницата му бе пристегната с турникет, който се бе впил в плътта, за да спре кървенето.

Скакалецът, с който летеше, току-що се бе спуснал през езерото в центъра на кратера Рано Кау на Великденския остров. Скакалецът беше златист диск с диаметър десетина метра и се носеше през един тунел на дъното на езерото със същата лекота, с която се бе реял из въздуха.

Половин минута по-късно скакалецът изплува над водата в голяма подземна кухина, издигна се във въздуха и кацна на скалистия бряг. Шестима американски морски пехотинци очакваха пристигането на Сянката на Аспасия. Очите им бяха изцъклени и неподвижни, тъй като се намираха под контрола на стража-компютър чрез нановирусите в мозъците и кръвта им. Нановирусите изпращаха електрически импулси в невроните, с които направляваха действията им, и по такъв начин ги бяха превърнали в неразделна част от охранителната система на острова. Най-зловещата страна на този процес бе, че през цялото време частица от съзнанието на нещастниците оставаше запазена и те бяха неми и безволеви свидетели на всичко, което вършеха телата им.

Трима от морските пехотинци, пристигнали тук с Оперативна група 75, която бе пленена от силите на Аспасия, се покатериха на скакалеца и отвориха горния люк. Докато двама от тях подадоха ръце на Аспасия, за да му помогнат да излезе, третият пое Граала, който бе загърнат в плътно парче плат.

Сянката се олюля, когато докосна с крака повърхността, и войниците се завтекоха да го подкрепят. Беше изгубил повече кръв, отколкото предполагаше. Войниците го поведоха към един тунел, озарен от редица светлини на тавана. Тунелът се издигаше нагоре, после описваше завой надясно. Сянката на Аспасия и ескортът му се озоваха в голяма подземна пещера. В центъра й се издигаше висока светеща златиста пирамида — стражът на Великденския остров.

Сянката на Аспасия се намръщи, когато забеляза, че към една от страните на пирамидата е прилепнала потрепваща мумия — към тялото й бяха прикрепени метални датчици. Сянката забрави за фигурата, когато третият морски пехотинец положи Граала на една маса вдясно от пирамидата.

При многобройните си превъплъщения Сянката на Аспасия неведнъж бе изпитвал болка. Усещаше я и сега, от мястото на откъснатата китка — сякаш ръката му бе обгърната в пламъци. Той си наложи да преодолее болката и се приближи към Граала. Махна покривалото и отдолу се показа позлатената чаша.

Сянката на Аспасия извади от джоба си малка дървена кутия и я отвори. Вътре имаше два камъка — известните от библейските легенди урим и тумим. Те сияеха, сякаш бяха озарени от вътрешен огън. Не без усилие Сянката на Аспасия извади един от камъните и го протегна към Граала. Плоският долен край на чашата се отмести встрани, разкривайки миниатюрна вдлъбнатина с размерите и формата на камъка.

Сянката на Аспасия се поколеба. Знаеше, че силите му се преместват на нови позиция, имаше представа и какво става по целия свят. Накрая прибра камъка в дървената кутия и се приближи до стража. Наведе се и опря с длан металната му стена. Златистото сияние го обгърна, докато установяваше контакт с извънземния компютър. Следвайки само няколко негови команди, докато Сянката се намираше в щаба на Мисията под планината Синай, стражът бе свършил чудесна работа по подготовката и задействането на неговия план. Флотът на Аспасия вече се приближаваше към Пърл Харбър, на повърхността на острова кипеше усилена работа, имаше и няколко съобщения от аирлианците на Марс, но Сянката на Аспасия само поклати глава — бяха чакали хилядолетия там, можеха да потърпят още малко. Засега всичко се развиваше чудесно.

Вековете на постоянни борби, маневриране между Сенките, съперничещи си за власт, възходи и падения на цели царства и кралства, чиито конци бяха дърпали едните и другите сили, го бяха направили необичайно подозрителен към всякакви добри новини. Винаги имаше слабо звено, хлъзгаво място, което можеше да предизвика провал. Артад? Циан Лин бе защитена от силово поле, но дали то бе вдигнато по автоматична команда на разположения там страж, или някой бе пробудил стария му враг — това не можеше да каже. Сянката на Аспасия знаеше, че Онези, които чакат се бяха опитвали да проникнат до най-долното ниво на Циан Лин.

Все пак реши да действа така, сякаш Артад наистина е събуден, или поне са активизирали поредната му Сянка. Много отдавна Сянката на Аспасия се бе научил да мисли и действа като своите противници, за да