надделява над тях.
Главният страж. От това средство се нуждаеше сега Артад, за да го унищожи и да си възвърне властта над цялата планета. Сянката на Аспасия отвори един таен канал, който навремето се използваше за връзка с Главния страж. Беше празен, което означаваше, че Главният страж все още е изключен. Той знаеше какво е необходимо, за да се задейства, и затова се прехвърли на програмата на Екскалибур, меча, който всъщност бе много повече от меч.
В хода на дългата си война срещу гъмжилото аирлианците неведнъж бяха губили кораби и дори цели светове. Заедно с това в ръцете на врага бяха попадали и техни стражи-компютри, включително и такива, които управляваха цели системи. Поучени от горчивия опит, аирлианците бяха въвели допълнителна защита на своите компютри с устройства от типа на Екскалибур. Макар да изпълняваше още няколко функции, основно мечът бе един вид микропредавател, който излъчваше кода за достъп до Главния страж. Но предавателят работеше само тогава, когато мечът се изваждаше от ножницата — изработена от метал, екраниращ излъчвания сигнал. Устройството не бе голямо и същевременно бе достатъчно удобно за ползване. Освен това в Екскалибур бе вградена програма за унищожение, при чието задействане щеше да бъде изтрита паметта на всички стражи и да бъде прекъснато енергийното им захранване. Единствено аирлианският водач знаеше как да бъде активирана тази програма и тази информация бе запазена в тайна от Сянката при първото прехвърляне на паметта.
Сянката на Аспасия знаеше, че Наблюдателите са скрили много отдавна Екскалибур. Проклетите Наблюдатели — Сянката на Аспасия бе избил много от тях през вековете на тайна борба с техния орден. Някои от тези глупаци не само наблюдаваха, но се опитваха да преминат и към действия — дори да го убият, заради което си бяха получили заслуженото.
Беше се помъчил да сложи ръка на Екскалибур по време на превъплъщението си като Мордред, но тогава двамата с Артур — Сянката на Артад — претърпяха поражение. А Наблюдателят Мерлин? Какво ли бе направил с меча?
Стражът се свърза с вградените датчици в склона на вулкана отгоре и дори стигна до базата на Марс, където неколцината оцелели аирлианци обитаваха подземни кухини.
Оказа се, че там са получили сигнал от повърхността на Земята. Сянката на Аспасия мигновено прецени характера на сигнала — беше се активирало насочващото устройство на Екскалибур. Не бе негова работа, значи нямаше никакво съмнение кой е другият фактор. Артад беше събуден. Той също търсеше меча.
Но къде ли се намираше Екскалибур? Когато получи отговора и на този въпрос, Сянката на Аспасия изруга. Проклет да е този Мерлин!
От другата страна на стража сгърченото тяло едва потрепваше — вяла индикация за стаения вътре живот. Очите бяха затворени, клепачите — покрити с корички, мускулите бяха атрофирали, жизнените им сокове — изстискани, за да поддържат организма, кожата бе изсъхнала и сбръчкана.
Дълбоко в едно ъгълче на ума съзнанието на Кели Рейнолдс почувства близостта на Сянката на Аспасия до стража и това й подейства като електрически шок, който почти я събуди от коматозното й състояние. Кели бе прекарала тук седмици, след като се опита да се свърже с компютъра по времето, когато островът бе окупиран от силите на ООН. Искаше да узнае истината за пришълците, да събере максимално достоверна информация, която можеше да й предостави само техният компютър. Ала вместо това се бе превърнала в негова пленница, забравена от стража, след като той бе изсмукал цялата полезна информация от мозъка й.
През време на този процес тя бе успяла да си възвърне частичен контрол върху съзнанието, макар тялото й да оставаше прилепнало към златната пирамида като насекомо върху лепкава хартия. Съумяла бе дори да се включи към масивния поток от информация, който пристигаше отвън. После незабелязано бе прокарала една команда до нановирусите в тялото си да го напуснат и дори бе сполучила да прати съобщение на приятелите си в Зона 51.
Освен това бе узнала някои неща за аирлианците. Беше „видяла“ потапянето на Атлантида — първата земна база на Аспасия — сред архивите, пазени в стража. „Видя“ един гигантски аирлиански кораб-майка да се носи над острова, обливайки го със златисти лъчи, докато той не изчезна в океана.
Освен това знаеше, че различните стражи някога са били свързани с помощта на един Главен страж, осигуряващ координация и контрол на всички аирлиански бази на Земята и на Марс. Но по време на гражданската война между аирлианците мрежата се бе разпаднала, а Главният страж: бе изключен.
Докато следеше „работата“ на Сянката на Аспасия със стража от Великденския остров, тя си даде сметка колко нищожни са силите й, сравнени с неговите. „Видя“ го да поглъща информация с феноменална скорост. Кели се стараеше да овладее чувствата си, за да не привлича по никакъв начин вниманието му. Със същата скорост, с която Сянката на Аспасия извличаше информация, той подаваше и команди.
Кели се помъчи да проследи заповедите, които излизаха от него, но беше все едно да наблюдава Ниагарския водопад и да се опита да преброи всяка капка във водната лавина. Въпреки това успя да забележи някои неща. Дори след като Сянката на Аспасия прекъсна контакта със стража, тя продължи да се спотайва, уплашена да не бъде разкрита. Вече имаше най-обща представа за плановете му, но което бе още по-важно — знаеше с какво ще се захване най-напред.
Тя се зае да подготвя внимателно следващото съобщение, което трябваше да изпрати.
След като приключи работата с компютъра, Сянката на Аспасия изпита нарастваща увереност. Нещата се развиваха добре и той имаше доста ясна представа какво възнамерява да направи Артад. Инструктира стража да изработи стратегия срещу опитите на Артад да се сдобие с Екскалибур и същевременно да възстанови връзката с Главния компютър. Втората задача бе в плановете му от доста години. Сянката на Аспасия разполагаше с много планове, готови да бъдат приложени при подходяща обстановка.
Той извади камъка от кутията и отново го надвеси над Граала. Плоската повърхност в долния край на чашата се отмести встрани. Сянката на Аспасия пъхна вътре ръка и постави камъка във вдлъбнатината. Той подскочи, когато преградата се върна на мястото си и му затисна ръката вътре.
В началото почувства само слабо гъделичкане по кожата. Усещането се засили и скоро прерасна в болка. Макар да му се струваше, че ръката му гори, Сянката на Аспасия запази пълно самообладание. Ручеи пот се стичаха по лицето му. После болката се премести нагоре към рамото, но странно защо, това накара Сянката на Аспасия да се усмихне.
Великденският остров бе затворен под полукръгло силово поле, непреодолимо при каквито и да било опити за атака. Вътре в полето, на повърхността на острова, заповедите на Сянката на Аспасия само потвърдиха онова, което бе започнато преди няколко дни. Хиляди човеци се занимаваха с различни дейности, управлявани с помощта на нановирусите, от които гъмжаха телата им. Докато за земните учени нанотехнологията бе нововъзникнала наука, стражът познаваше всичките й тайни. Принципите й не се отличаваха с особена сложност. Всички предмети са изградени от атоми. Свойствата на предметите се определят от начина, по който са подредени техните атоми. Открие ли се начин за преподреждане на атомите на молекулно ниво, възможностите за конструиране са неограничени. Не само това, но изчезват отпадъчните технологии, с които са свързани по-примитивните производства.
Освен нанотехнологията стражът владееше до съвършенство и една друга наука — тази на самовъзпроизвеждането. Неговите нанороботи можеха да произвеждат нови себеподобни, също както нановирусите в човешките тела се размножаваха и разпространяваха в гостоприемниците си. За целта последните използваха като материал Водачите и техните последователи, пристигнали съвсем наскоро на Великденския остров, както и пленените от корабите военни.
Двама мъже, Макгро, по прякор Попай, и Франк Оливети, които доскоро бяха „тюлени“, бяха повикани от стража. Двамата бяха проникнали на острова със задача да установят какво става там, но вместо това попаднаха в плен и бяха заразени от нановируси, за да се слеят с останалите вражески сили. По команда на нановирусите те се спуснаха през тунела, който водеше от повърхността до пещерата с компютъра.
Сянката на Аспасия лежеше със затворени очи на пода до златната пирамида и на лицето му трепкаше лека усмивка. Двамата не го погледнаха, не обърнаха внимание и на Кели Рейнолдс. Нановирусите бяха достатъчни, за да контролират телата им, но задачата, която предстоеше на бившите „тюлени“, изискваше по-сериозна намеса.
