Два гейзера изригнаха едновременно насред океана.
— Твърде рано — промърмори Паркър. Последваха нови два гейзера, тъкмо когато тътнежът от първата експлозия достигна подводницата. Водният облак се разпръсна и той видя, че „Джар Вайкинг“ продължава необезпокояван да следва своя курс.
Портър викна на екипажа на мостика:
— Дясно на борд, флагманска скорост. Максимално бързо потапяне. — На борда зазвуча тревожният звън за потапяне. Портър повика радиста. — Свържи се с Пърл Харбър. Кажи им, че корабите имат защитно поле. Да предупредят останалите подводници. Нищо не може да се направи.
Провери отново приборите. Потапяха се с максимална скорост и същевременно се отдалечаваха от флотилията.
— Разстояние до разрушителя?
— Хиляда метра и се скъсява.
— Готови за отбранителни действия!
Още докато издаваше заповедта за стрелба, капитанът знаеше, че няма да могат да се отдалечат достатъчно преди ескортиращите кораби да ги атакуват. При симулациите успяваха да се измъкнат само в половината от проиграваните ситуации. Сега предстоеше да разбере доколко реалистични са били ученията.
— Торпеда във водата — докладва сонарният оператор. — Две на наш курс. Разстояние хиляда метра.
Най-доброто оръжие срещу подводницата бе това, което Портър току-що се бе опитал да използва — самонасочващи се торпеда МК-48.
— Изстреляйте примамка — заповяда той.
През една от торпедните тръби бе изстреляна малка, но много „шумна“ капсула, с надеждата да привлече двете вражески торпеда. Едва сега Портър забеляза, че е вкопчил пръсти в облегалките на стола.
— Разстояние петстотин метра. Движат се по курса.
— Подготви се за удар — нареди Портър.
— Триста метра. — Операторът повиши глас. — Едно от торпедата се отклонява. Поема към примамката.
„Петдесет процента“ — повтаряше си Портър.
— Сто метра.
Портър затаи дъх, скован от мисълта за предстоящата експлозия. И той, както всички останали на борда, подскочи, когато откъм носа долетя глух тътен. Но само това. Никаква експлозия.
— Засечка! — извика пръв оръжейният офицер.
— Дръжте същия курс! — разпореди се Портър и едва сега въздъхна облекчено. — Докладвайте за пораженията!
— Засега не се виждат поражения — обади се от предния отсек първият мичман. — Торпедото е попаднало в… — последва пращене, — на носа. Нещо не е наред с… — Нова серия от смущения, след което връзката прекъсна.
— Остани на връзка! — извика Портър на оръжейния офицер и се втурна към долния люк. Спусна се по стълбата, като спираше само при люковете между отсеците. Когато обаче доближи люка на предния отсек, спря, забелязал странно трептене на металната стена. Пресегна се и сграбчи валчестата дръжка на люка, но в същия миг подскочи от болка, сякаш дръжката бе нагорещена до червено.
Дръпна ръце и ги огледа учудено. Нямаше и следа от изгорено, но болката остана. Той размърда пръсти и изведнъж се ококори — вените му бяха подпухнали и кой знае защо — съвсем почернели.
В мига, когато нановирусът достигна мозъка му, капитан Портър изкрещя. Викът му отекна във всички ъгълчета на подводницата, към които бързо се прокрадваха нановирусите.
Дивизията, командвана от генерал Кашир, бе разквартирувана в Табриз, североизточен Иран. Като се имаше предвид местоположението, пунктът имаше стратегическо значение. На север бяха разположени Армения и Азербайджан. На запад бе Турция, под нея — Ирак. Светът може би бе забравил, че цели единадесет години между Иран и Ирак бе бушувала една от най-кръвопролитните войни в региона. Жертвите наброяваха почти два милиона, но нито една от двете страни не бе успяла да завладее и няколко километра от безжизнената пустиня, в която се водеха военните действия.
Употребата на забранени химически оръжия, изпращането на деца в ролята на „живи миночистачи“, за да прочистят пътищата на танковете, и екзекуцията на пленниците бяха често срещани явления и от двете страни по време на войната. Едва през 1990 бе постигнато споразумение за прекратяване на огъня, но мирен договор така и не бе подписан. Като се добавят размириците в бившите съветски републики на север и изток и постоянната заплаха от кюрдски въстания, нищо чудно, че регионът оставаше един от най- неспокойните. На всичко отгоре Кашир трябваше да се съобразява с периодичните „чистки“, провеждани сред офицерския състав от командването. По някаква на пръв поглед неведома прищявка на съдбата той не само бе оцелял при тези чистки, но и бе повишен в генералски чин. Всъщност дължеше всичко това по-скоро на едно тайно споразумение, което бе сключил в началото на кариерата си.
Канцеларията му се намираше на последния етаж на най-високата сграда в градчето и от нея той можеше да наблюдава цялата околност. Както бе правил ежедневно през последните няколко години, генералът включи компютъра и въведе достъп до една обезопасена връзка за електронни съобщения.
За разлика от предишните дни обаче, този път го очакваше писмо от тайния му благодетел.
В началото Кашир бе толкова изненадан, че само се блещеше в екрана. В графата за тема на писмото обаче бе въведена правилната парола: „ятаган“.
Само още един човек на света знаеше този адрес. Известен на различни разузнавателни агенции с прозвището Ал-Иблис, в действителност той бе Сянката на Аспасия. Тъкмо на неговите машинации през последните години Кашир дължеше високия си пост и сега не му оставаше друго, освен да откликне на призива на своя създател. Кашир премести маркера на мишката и отвори писмото. След като го прочете, отмести поглед към прозореца, който гледаше към северната страна на града. Денят бе ясен и слънчев и в далечината ясно се виждаше един заснежен планински връх. До планината, разположена на самата граница с Турция, имаше сто и двайсет мили.
— Агри Даги — прошепна Кашир, изправи се и отиде до прозореца. Така наричаха върха местните жители. Официалното му име бе Арарат. Сянката на Аспасия му нареждаше да отцепи подстъпите към този връх дори ако това означава война с Турция.
Генерал Кашир вдигна телефона и нареди на адютанта си да събере дивизионния щаб.
Три пъти по-висок от Еверест, Монс Олимпус не се виждаше от подножието си, тъй като бе скрит от извивката на хоризонта. Той беше най-големият вулкан на Тарзийската издатина — планинска верига, която обхващаше почти цялата обиколка на Марс и бе толкова масивна, че бе предизвикала дори преместване на планетарната ос.
Параметрите на Монс Олимпус бяха смайващи. Над петнадесет мили височина и почти триста и четиридесет мили дължина при основата. Вулканът бе заобиколен от базалтова стена с височина четири мили. Без съмнение това бе най-високата и най-колосална планина в Слънчевата система.
В югоизточния край на базалтовата стена в пълен ход бе друго не по-малко колосално инженерно постижение, осъществявано от армия роботи. Осемкраки механични копачи разкъртваха базалта — прокарваха през него път, а с парчетата строяха наклонена площадка, която се простираше на стотици мили в пустинята.
Пред копачите пълзяха роботи-изследователи, които вземаха образци от почвата и поставяха жалони. Всички машини се контролираха от един страж-компютър, разположен в недрата на Сидония — региона, предизвикал толкова много научни спекулации заради странното си подобие с човешко лице на снимките,
