Приближиха се до пирамидата и опряха длани в гладката й стена. Мигновено бяха обгърнати от златисто сияние — компютърът се ровичкаше из мозъците им, превръщайки ги във Водачи, които вършат онова, за което са програмирани, без да се нуждаят от постоянния контрол на нановирусите. В добавка към задачата, която им бе поставена, те се сдобиха и с някои необходими умения.
Тъй като им предстоеше да пътуват надалеч от Великденския остров и да бъдат подложени на сурови атмосферни условия, се взеха и специални мерки. Докато все още бяха включени към стража, към тях се приближиха няколко микроробота, от които стърчаха най-различни инструменти. Те запълзяха по телата на войниците и почнаха да правят дребни промени, съгласувани със специфичните нановируси за отделните органи.
Зад дясното ухо на всеки от тях бе имплантиран миниатюрен сателитен приемо-предавател, свързан директно с мозъка, а под кожата на темето бе въведена нагъната антена. Различни групи нановируси веднага се заеха да затварят разрезите от тази процедура. Друг нановирус, току-що конструиран от стража, бе вкаран в белите дробове на войниците и незабавно се захвана за работа.
Когато стражът приключи с тях, златистото сияние угасна. Морските пехотинци вдигнаха на ръце проснатите в несвяст тела на двамата тюлени и ги отнесоха на повърхността. Други морски пехотинци донесоха от складовете екипировката, която им бе поръчана. Тюлените и тяхната екипировка бяха натоварени на един Ф-14. Пехотинците натикаха в тясната пилотска кабина първо раниците, после хвърлиха отгоре и телата на тюлените. Щом свършиха с тази задача, затвориха кабината и се отдръпнаха. Двигателят се запали и самолетът започна да рулира към пистата, следван от един С-3 „Локхийд Вайкинг“.
Изтребителят се стрелна по пистата, вдигна се във въздуха и веднага навлезе в остър вираж, за да остане в защитния купол. Вторият самолет продължаваше да го следва и когато двете машини доближиха силовия щит, в него за съвсем кратко се образува отвор, през който самолетите излетяха навън и се отправиха на запад. Отворът зад тях изчезна.
Макгро и Оливети продължаваха да лежат в безсъзнание в кабината. Някъде дълбоко в заразените им и трансформирани мозъци все още се спотайваше частица от предишното им съзнание. Това, че са безгласни играчки в ръцете на извънземните, ги изпълваше с безсилен ужас. Нямаше по-страшна участ за един тюлен — дори смъртта бе за предпочитане.
На шестстотин деветдесет и пет морски мили северозападно от Великденския остров капитан Портър, командващият щурмовата подводница „Норфолк“, следеше през окуляра на перископа „Джар Вайкинг“ — най-големия кораб, построяван някога на Земята. Корабът плаваше между други два гиганта на корабостроенето, суперсамолетоносачите „Вашингтон“ и „Стенис“. Около тези три грамадни съда на свой ред бе подреден в кръг почетният им ескорт от по-малки кораби, съставляващ останките от някогашните Оперативни групи 78 и 79. Портър бе осведомен, че човешките ръце, направляващи тези кораби, се командват от мозъци, заразени от извънземни нановируси, и следователно тези кораби вече не могат да бъдат смятани за съюзнически. Откакто напуснаха Пърл Харбър, той бе наредил подводницата да спазва абсолютно радиомълчание.
Портър си даваше сметка, че последното е лесно за казване, но трудно за изпълнение. Той самият бе прекарал половин година на „Вашингтон“ и познаваше всички офицери там.
Подводницата бе „увиснала“ съвсем неподвижно под повърхността и всичките й системи работеха с минимален режим. Сонарните оператори вече го бяха информирали, че ескортиращите кораби активно претърсват околните води за противник — както на повърхността, така и под водата. Неговата подводница бе една от шестте, които бяха заели позиции в полукръг в района между Пърл Харбър и Великденския остров. Шпионските сателити бяха засекли приближаването на пленения флот и Портър знаеше, че другите пет подводници се струпват около него, както някога, през Втората световна война, немските подводници бяха обкръжавали съюзническите конвои.
Портър завъртя леко перископа и го ориентира към флагмана на флотилията — гигантския товарен кораб „Вайкинг“ пред който дори самолетоносачите изглеждаха като джуджета.
Задачата на Портър бе да забави конвоя, докато останалите пет подводници заемат местата си. И трите цели вече бяха в обсега му, но Портър не се съмняваше коя ще е първата. Проклет да е, ако откриеше огън по кораби от собствената си флота.
Проблемът, както офицерите вече му бяха докладвали, бе, че освен че е грамаден, „Джар Вайкинг“ е почти неуязвим. Като всички останали съвременни супертанкери, той имаше двоен корпус срещу евентуално изтичане на нефт, но това му осигуряваше защита и при торпедна атака. В добавка корпусът му бе разделен на херметически изолирани отсеци. Дори да разбиеха двойния корпус, най-много щяха да наводнят някой от тях.
Портър бе запознал екипажа с тези проблеми и остави на офицерите да намерят най-подходящото решение. Един от тях предложи нещо, което поне на пръв поглед си заслужаваше да се опита.
Възможно беше корабите да са заобиколени от силово поле, също като това, което пазеше Великденския остров. Портър натисна едно копче на перископната ръкохватка и даде максимално увеличение на гигантския танкер. Беше виждал снимки на непроницаемия щит около Великденския остров — но и да имаше тук такъв, той бе невидим за невъоръжено око.
— Готови за действие?
— Да, сър.
— Изпращам информация за целите — каза Портър и натисна друго копче на ръкохватката. Серия от лазерни лъчи „обляха“ корпуса на „Джар Вайкинг“ — определяха разстоянието до целта, скоростта и посоката на гигантския съд. Портър знаеше, че е изключено да пропуснат. Въпросът обаче бе изстрелът да е прецизен.
— Целта прихваната — докладва оръжейният офицер. — Готови за стрелба по ваша заповед, сър.
Портър направи последен оглед на района. За да остане незабелязан, той бе изключил сонара и повърхностния радар на перископа. За миг се зачуди дали ескортиращите кораби ще предприемат някакви контрадействия — неведнъж бе изпълнявал учебни операции срещу собствени кораби, но никога не бе предполагал, че ще му се наложи да го прави в бойни условия. Познаваше добре възможностите на ескортиращите кораби да водят борба с подводници и само от мисълта за това по челото му избиха едри капки пот.
— Огън!
За разлика от подводниците през Втората световна война, торпедните установки на „Норфолк“ бяха разположени в средата на корпуса й и отвърстията им сочеха нагоре.
Причината бе, че торпедата МК-48, с които бяха въоръжени, не се насочваха с мерник, а с помощта на кабел или по предварително зададена цел. В този случай оръжейният офицер бе препрограмирал всичките торпеда на борда — общо двайсет и четири.
Бяха изстреляни четири торпеда. Веднага щом напуснаха установките, екипажът се хвърли да зарежда нови четири. Първите четири се издигнаха към повърхността и същевременно се разпределиха според целите си — по две за всяка. Задното торпедо изоставаше само на две секунди от предното. Според плана предното торпедо щеше да взриви отвор във външната стена на корпуса, а задното да пробие вътрешната. При това точно на съчленението между два отсека, за да ги наводни едновременно. Следващите залпове щяха да предизвикат същия ефект при съседните отсеци.
— Торпедата са по курса — докладва оръжейният офицер. — Двайсет секунди.
Портър надзърна през перископа. Забеляза, че най-близкият ескортиращ кораб — разрушител, вече се извръща към тях. В същия миг подът под краката му потрепери — следващите четири торпеда се отправяха към целта.
— Засякоха ни — докладва сонарният оператор.
— Продължавайте стрелбата — нареди Портър. Разрушителят се приближаваше към тях. Той завъртя ръкохватките и центрира перископа върху „Джар Вайкинг“.
— Десет секунди.
Дори без слушалки вече се чуваше ясно шумът от приближаващия се разрушител.
— Пет секунди.
