скромно и сдържано, с явна любезност и очевидно без никаква задна мисъл.
— Аз изхождам от положението, че това смесване на елементите, тоест същностите на църквата и държавата, отделно взети, ще бъде, разбира се, вечно, макар че то е невъзможно и никога няма да може да се приведе не само в нормално, но и в що-годе съгласувано състояние, защото лъжа е заложена в самия корен на нещата. Компромисът между държавата и църквата по такива въпроси, като например за съда, според мене в съвършената му и чиста същност е невъзможен. Духовното лице, на което възразявах, твърди, че църквата заема точно и определено място в държавата. Аз пък му възразих, че, напротив, църквата трябва да съдържа в самата себе си цялата държава, а не да заема в нея само някакво кътче и че ако сега това е по някаква причина невъзможно, по същината на нещата то несъмнено ще трябва да бъде поставено като най-пряка и главна цел на цялото по-нататъшно развитие на християнското общество.
— Абсолютно справедливо! — твърдо и нервно изрече отец Паисий, мълчаливият и учен йеромонах.
— Най-чистопробно ултрамонтанство! — извика Миусов и нетърпеливо прекръстоса нозе.
— Е, че ние нямаме и планини!43 — възкликна отец Йосиф и като се обърна към стареца, продължи: — Той между другото отговаря на следните „основни и съществени“ положения на своя противник, духовно лице, забележете. Първо: че „никой обществен съюз не може и не бива да си присвоява властта да се разпорежда с гражданските и политически права на своите членове“. Второ: че „углавната и съдебно-гражданска власт не трябва да принадлежи на църквата и е несъвместима с нейната природа и като божествено установление, и като съюз на хора за религиозни цели“, и последно, трето: че „църквата е царство не от тоя свят“…
— Извънредно недостойна игра на думи за едно духовно лице! — не издържа и го прекъсна пак отец Паисий. — Четох тази книга, на която възразявате — обърна се той към Иван Фьодорович, — и бях учуден от думите на това духовно лице, че „църквата е царство не от тоя свят“. Щом не е от тоя свят, следователно изобщо не може да съществува на земята. В Светото Евангелие думите „не от тоя свят“ не са употребени в този смисъл.44 Невъзможно е да се играе с такива думи. Господът наш Исус Христос именно идва да установи църквата на земята. Царството небесно, разбира се, е не от тоя свят, а на небето, но в него се влиза само чрез църквата, която е основана и установена на земята. И затова светските каламбури в този смисъл са недопустими и недостойни. А църквата е наистина царство и е определена да царува и в края си трябва да стане едно царство над цялата земя безспорно — за което имаме обетование…45
Той изведнъж млъкна, като че ли се овладя. Иван Фьодорович, след като го изслуша почтително и внимателно, продължи извънредно спокойно, но пак така охотно и простодушно, обърнат към стареца:
— Основната мисъл на моята статия е тази, че в древните времена, през първите три века на християнството, християнството на земята се е проявявало само чрез църквата и е било само църква. А когато римската езическа държава е пожелала да стане християнска46, случило се е явно така, че като станала християнска, тя само включила в себе си църквата, но иначе останала същата езическа държава в извънредно много от дейностите си. В същност несъмнено така е трябвало и да стане. Но в Рим като държава е останало твърде много от езическата цивилизация и мъдрост, както например дори самите цели и основи на държавата. А Христовата църква, вече влязла в държавата, без съмнение не е могла да отстъпи нищо от своите основи, от онзи камък, върху който е била съградена, и е могла да преследва единствено само своите цели, веднъж за винаги твърдо поставени и посочени й от самия Господ, и между другото: да превърне целия свят, а следователно и цялата древна езическа държава в църква. По такъв начин (тоест за целите на бъдещето) не църквата трябва да си търси определено място в държавата като „всеки обществен съюз“ или като „съюз на хората за религиозни цели“ (както се изразява за църквата авторът, комуто възразявам), а обратно, всяка земна държава би трябвало впоследствие да се превърне в църква изцяло и да стане само църква и вече да отстрани всякакви свои несходни с църковните цели. И всичко това никак няма да унизи държавата, няма да й отнеме нито честта, нито славата на велика държава, нито славата на нейните владетели, а само ще я поведе от лъжливия, още езически и погрешен път по правилния и истински път, който единствен води към вечните цели. Ето защо авторът на книгата за „Основите на църковно-обществения съд“ щеше да е прав, ако, издирвайки и предлагайки тия основи, гледаше на тях като на един временен, все още необходим за нашето грешно и незавършено време компромис, но нищо повече. Но в мига, в който съчинителят на тези основи се осмелява да твърди, че основите, които предлага сега и част от които изброи преди малко отец Йосиф, са основи непоклатими, стихийни и вековечни, той вече открито се обявява против църквата и нейното свещено, вековечно и непоклатимо предназначение. Това е цялата моя статия, пълният й конспект.
— Тоест, с две думи — изрече пак отец Паисий, като наблягаше на всяка дума, — според някои теории, прекалено добре изяснени вече в нашия деветнадесети век, църквата трябва да се преражда в държава, все едно че преминава от низш във висш вид, за да изчезне след това в нея, отстъпвайки пред науката, духа на времето и цивилизацията. Ако пък не желае това и се противи, тогава в държавата й се отделя само нещо като кътче, и то под надзор — и това е повсеместно в наше време в съвременните европейски земи. Ала според руското разбиране и упование трябва не църквата да се преражда в държава като от низш във висш тип, а, напротив, държавата трябва накрая да постигне да стане единствено само църква и нищо друго повече. И така ще бъде, амин!
— Е, признавам, вие сега ме окуражихте донякъде — усмихна се Миусов и пак си прекръстоса краката. — Доколкото разбирам, това следователно е осъществяване на някакъв идеал, безкрайно далечен, след второто пришествие. Както обичате. Прекрасна утопична мечта за изчезване на войните, дипломатите, банките и пр. Нещо дори подобно на социализъм. А пък аз мислех, че всичко това е сериозно и че църквата сега например ще съди углавните престъпления и ще присъжда бой и затвор, пък може и смъртно наказание.
— Че и сега, ако имаше само църковно-обществен съд, и сега църквата не би изпращала в каторга или на смърт. Престъплението и схващането за него тогава без друго биха се променили, малко по малко, разбира се, не изведнъж и не още сега, но все пак доста скоро… — спокойно и без да му мигне окото, произнесе Иван Фьодорович.
— Сериозно ли го казвате? — внимателно го погледна Миусов.
— Ако всичко станеше църква, църквата щеше да отлъчва от себе си престъпното и непослушното, а нямаше да сече глави — продължи Иван Фьодорович. — Аз ви питам: къде би отишъл отлъченият? Та тогава би трябвало той не само от хората, както е сега, но и от Христа да се махне. Защото със своето престъпление би се изправил не само против хората, но и против църквата Христова. Това и сега, разбира се, е така, в строгия смисъл, но все пак не е обявено и съвестта на днешния престъпник много и много често влиза в сделки със себе си: „Откраднах наистина, ама не съм посегнал на църквата, на Христа не съм враг“ — така си говори всеки днешен престъпник; е, а когато църквата заеме мястото на държавата, тогава мъчно би могъл да каже така, освен да отрече цялата църква на цялата земя: „Всички, значи, се лъжат, всички са се отклонили, всичко е лъжлива църква, само аз, убиецът и крадецът — съм справедливата християнска църква.“ А това е много мъчно да си го каже сам човек, това изисква огромни усилия, обстоятелства, които не са често налице. Сега, от друга страна, вземете възгледите на самата църква за престъплението: нима не трябва да се променят спрямо днешните, почти езически, и от механично премахване на заразения орган, както се прави днес за запазване на обществото, да се преобразува, и то изцяло и не мнимо, в идея за новото възраждане на човека, за неговото възкресение и спасението му…
— Тоест как така? Аз пак преставам да разбирам — прекъсна го Миусов, — пак някаква мечта. Нещо безформено, не можеш го разбра. Какво е това отлъчване, що за отлъчване? Аз подозирам, че вие просто ни се надсмивате, Иван Фьодорович.
— Но в същност и сега е същото — заговори изведнъж старецът и всички тутакси се обърнаха към него, — защото, ако сега я нямаше Христовата църква, за престъпника не би имало никакви задръжки в злодейството и дори наказание за него после, тоест наказание истинско, не механично, както се каза сега, което в повечето случаи само озлобява сърцето, а истинско наказание, единствено действително, единствено сепващо и умиротворяващо, което се състои в осъзнаване на собствената съвест.
— Но как така, позволете да попитам? — обади се Миусов с живо любопитство.
— Ето така — започна старецът. — Всички тия заточения на тежка работа, по-рано и с бой, никого не поправят и най-вече почти никого от престъпниците дори не сепват и броят на престъпленията не само не намалява, а все повече расте. С това и вие ще се съгласите. И излиза, че обществото по такъв начин никак
