намразя и най-добрия човек: едното — защото много бавно обядва, другиго — защото има хрема и непрекъснато се секне. Аз, каза, ставам враг на хората, в мига, в който някак се допрат до мене. Затова пък винаги е ставало така, че колкото повече съм мразил хората в частност, толкова по-пламенна е ставала любовта ми към човечеството изобщо.
— Но какво да се прави? Какво да се прави в такъв случаи? Да се изпадне в отчаяние?
— Не, понеже стига само, дето се измъчвате заради това. Направете, каквото можете, и ще ви се зачете. А вие сте направили вече много, щом сте постигнали тъй дълбоко и искрено да познаете сама себе си! Ако пък сега говорихте и с мене тъй искрено само за да получите, както сега, похвала от мене за вашата правдивост, тогава, разбира се, нищо няма да постигнете в подвизите на дейната любов; така ще си остане всичко само в мечтите ви и целият ви живот ще отмине като призрак. Тогава, разбира се, ще забравите и за бъдещия живот и накрая някак ще се самоуспокоите.
— Вие ме съсипахте! Аз едва сега, в този миг, докато говорехте, разбрах, че наистина съм очаквала само вашата похвала за моята искреност, докато ви разказвах, че не мога да понеса неблагодарността. Вие ми подсказахте самата мене, вие ме доловихте и ми обяснихте самата мене!
— Истина ли е това? Е, сега, подир едно такова признание, аз вярвам, че сте искрена и с добро сърце. Дори и да не достигнете щастието, помиете винаги, че сте на добър път и гледайте да не го напущате. Главно, избягвайте лъжата, всякаква лъжа, лъжата към себе си особено. Наблюдавайте своята лъжа и се вглеждайте в нея всеки час, всеки миг. Избягвайте също да сте гнуслива и спрямо другите, и спрямо себе си: онова, което ви изглежда вътре във вас нечисто, поради това, че сте го забелязали в себе си, вече се очиства. Страха също избягвайте, макар че страхът е само последица от всяка лъжа. Не се плашете никога от собственото си малодушие в постигането на любовта, дори и от лошите си постъпки тогава не се плашете много. Съжалявам, че не мога да ви кажа нищо по-утешително, защото дейната любов в сравнение с мечтателната е нещо жестоко и опасно. Мечтателната любов жадува подвиг бърз, лесно задоволим и такъв, че всички да го гледат. При нея наистина се стига дотам, че човек живота си дава, само и само да не продължи дълго, а по-скоро да стане, като на сцена, и всички да гледат и да хвалят. А дейната любов — тя е труд и търпение, а за някои комай цяла наука. Но предричам ви, че дори в мига, когато с ужас ще виждате, че въпреки всички ваши усилия не само не сте се доближили до целта, но дори сякаш сте се отдалечили от нея — в същия този миг, предричам ви това, изведнъж ще достигнете целта и ще съзрете ясно над себе си чудодейната сила на Господа, който през всичкото време ви е обичал и през всичкото време тайно ви е ръководил. Простете, че не мога да остана повече с вас, чакат ме. Довиждане!
Дамата плачеше.
— Lise, Lise, но благословете я, благословете я! — скочи тя изведнъж.
— А, тя не заслужава да я обичам. Видях я колко е палава — пошегува се старецът. — Вие защо през цялото време се надсмивахте на Алексей?
А Lise наистина през цялото време се беше занимавала с тази дяволия. Тя отдавна беше забелязала, още от миналия път, че Альоша се стеснява пред нея и се мъчи да не я гледа, и това почна ужасно да я забавлява. Тя чакаше внимателно и пресрещаше погледа му: Альоша, като не можеше да издържи погледа й, упорито насочен в него, току неволно, тласкан от непреодолима сила, също я поглеждаше и тя веднага се засмиваше с тържествуваща усмивка право в очите му. Альоша се засрамваше и се ядосваше още повече. Най-сетне той съвсем отвърна очи от нея и се скри зад гърба на стареца. Подир няколко минути, тласкан от същата непреодолима сила, пак се обърна да види дали го гледа, или не, и видя, че Lise почти цялата надвесена извън креслото, го дебнеше с поглед отстрани и с всички сили го чакаше да погледне; а като улови погледа му, така се разсмя, че чак старецът не се стърпя:
— Ах, немирнице, защо го срамите така?
Lise изведнъж съвсем неочаквано се изчерви, очите й блеснаха, лицето й стана ужасно сериозно и тя с пламенна, негодуваща жалба внезапно заговори бързо, нервно:
— А той защо е забравил всичко? Той ме е носил на ръце като малка, ние с него сме играли. Че той идваше да ме учи да чета, знаете ли? Преди две години, когато се сбогуваше с мене, каза, че никога няма да ме забрави, че сме вечни приятели, вечни, вечни! А ето сега изведнъж го е страх от мене, ще го изям ли, какво? Защо не иска да се доближи, защо не приказва с мене? Защо не иска да дойде у нас? Нали вие го пускате: ние знаем, че ходи навсякъде. За мене е неприлично да го викам, той пръв би трябвало да си спомни, ако не е забравил. Ама не, той сега се спасява! Вие защо сте му надянали това дълго расо… Като се затича, ще се спъне…
И изведнъж не издържа, закри лицето си с ръка и се разсмя ужасно, неудържимо със своя продължителен, нервен, треперлив и беззвучен смях. Старецът я изслуша усмихнат и нежно я благослови; а когато понечи да му целуне ръка, тя нежно я притисна към очите си и заплака:
— Не ми се сърдете, аз съм глупачка, нищо не заслужавам… и Альоша може би е прав, много прав, дето не иска да идва при такава смешна като мене.
— Непременно ще го изпратя — реши старецът.
V. Амин! Амин!
Отсъствието на стареца от килията продължи около двадесет и пет минути. Минаваше вече дванадесет и половина, а Дмитрий Фьодорович, заради когото се бяха събрали всички, още го нямаше. Но те почти като че бяха забравили за него и когато старецът влезе пак в килията, завари там твърде оживен общ разговор между гостите си. В разговора участвуваха преди всичко Иван Фьодорович и двамата йеромонаси. Намесваше се, и то май доста разгорещено, и Миусов, но пак не му вървеше; явно беше на втори план и почти не му отговаряха, така че това ново обстоятелство само подсили натрупващата се в него раздразнителност. Работата беше там, че те и по-рано доста се нападаха с Иван Фьодорович по познания и той не можеше да понесе хладнокръвно, че онзи се държеше към него с известна небрежност. „Досега поне съм бил на висотата на всичко най-напредничаво в Европа, а това ново поколение решително ни игнорира“ — мислеше си той. Фьодор Павлович, който се беше заклел да си седне на мястото и да млъкне, наистина известно време мълча, но с подигравателна усмивчица следеше съседа си Пьотър Александрович и явно се радваше на неговата раздразнителност. Той отдавна се канеше да му плати за някои неща и сега не можеше да изпусне случая. Най-накрая не издържа, наведе се към рамото на съседа си и полугласно го подкачи още веднъж:
— Ами вие одеве защо не си отидохте подир „любезното целуване“, а се съгласихте да останете в такава непристойна компания? Затова, защото се чувствувахте унизен и оскърбен и останахте, за да си покажете ума за реванш. Сега вече няма да си отидете, докато не им покажете ума си.
— Пак ли почвате? Напротив, ей сега ще си отида.
— Най-късно, след всички ще си отидете! — сяде го още веднъж Фьодор Павлович. Това беше почти в мига, когато се върна старецът.
Спорът затихна за минутка, но старецът седна на предишното си място и изгледа всички, сякаш приветливо ги канеше да продължават. Альоша, който беше изучил почти всички изрази на лицето му, виждаше ясно, че е ужасно уморен и се насилва. През последно време от болестта му се случваха припадъци от изтощение. Почти същата бледост като пред припадък личеше и сега по лицето му, устните му бяха побелели. Но той сякаш не искаше да разпусне сбирката: като че ли имаше някаква своя цел — но каква? Альоша го следеше неотклонно.
— За много интересната му статия разговаряме — рече йеромонах Йосиф, библиотекарят, като се обърна към стареца и посочи Иван Фьодорович. — Много нови неща изнася, но изглежда, че идеята е нож с две остриета. По въпроса за църковно-обществения съд и доколко са широки неговите пълномощия отговаря със статия на едно духовно лице42, което е написало по този въпрос цяла книга…
— За съжаление, вашата статия не съм чел, но съм чувал за нея — отговори старецът, като се вгледа внимателно и зорко в Иван Фьодорович.
— Избрал е много любопитна гледна точка — продължи отецът библиотекар, — изглежда, че по въпроса за църковно-обществения съд съвсем отхвърля отделянето на църквата от държавата.
— Това е интересно; но в какъв смисъл? — обърна се старецът към Иван Фьодорович.
Онзи най-сетне му отговори, но не високомерно-учтиво, както се страхуваше преди срещата Альоша, а
