отидете.
— Моли ме да намина при нея? Мен… защо? — измънка Альоша с дълбоко учудване. Лицето му изведнъж стана съвсем загрижено.
— Ох, пак заради Дмитрий Фьодорович и… всичките последни инциденти — набързо обясни майката. — Катерина Ивановна се е спряла сега на едно решение… но за целта й било необходимо непременно да ви види… защо? Разбира се, не знам, но тя ви моли — колкото може по-скоро. И вие ще направите това, непременно ще го направите, дори християнското чувство ви го повелява.
— Но аз съм я виждал един-единствен път — продължи с все същото недоумение Альоша.
— О, тя е толкова висше, толкова недостижимо същество!… Дори и само със страданията си… Помислете само какво е изтърпяла, какво понася сега, помислете какво я очаква… всичко това е ужасно, ужасно!
— Добре, ще отида — реши Альоша, като прочете набързо кратката и загадъчна бележка, в която освен настоятелната молба да отиде нямаше никакви обяснения.
— Ах, колко мило и великолепно ще бъде това от ваша страна — извика изведнаж Lise, цялата въодушевена. — А пък аз казвам на мама: той за нищо на света няма да дойде, той се спасява. Какъв прекрасен, прекрасен човек сте вие! Та аз винаги съм смятала, че сте прекрасен човек, ето кое ми е приятно сега да ви кажа.
— Lise! — внушително изрече майката, но впрочем тутакси се усмихна.
— Вие и нас забравихте, Алексей Фьодорович, вие изобщо не желаете да идвате у нас; а пък Lise на два пъти ми е казвала, че само с вас се чувствува добре. — Альоша вдигна сведените си очи, пак се изчерви внезапно и пак внезапно, без да знае защо, се усмихна. Впрочем старецът вече не го наблюдаваше. Той беше започнал разговор с гостенина калугер, който очакваше, както вече казахме, неговото излизане до креслото на Lise. Той беше явно от най-простите монаси, тоест с просто звание, с ограничен непоклатим мироглед, но вярващ и посвоему упорит. Обясни, че бил някъде от Далечния Север, от Обдорск, от „Свети Силвестър“, един беден манастир, където имало всичко на всичко девет монаси. Старецът го благослови и го покани да го посети в килията, когато пожелае.
— Но как дръзвате да вършите такива дела? — попита изведнъж монахът, като посочи Lise внушително и тържествено. Загатваше за нейното „изцеление“.
— За това, разбира се, е още рано да се говори. Облекчението не е още пълно изцеление и би могло да дойде и по други причини. Но ако е станало нещо, то не е с ничия друга сила освен с Божията воля. Всичко е от Бога. Посетете ме, отче — прибави той към монаха, — че не мога по всяко време: болен съм и знам, че дните ми са преброени.
— О, не, не, Бог не ще ви отнеме от нас, вие ще живеете още много, много — извика майката. — Пък и от какво сте болен? Изглеждате такъв весел, здрав, щастлив.
— Днес ми е много по-добре, но си знам, че това е само минутно. Аз моята болест сега безпогрешно я разбирам. Но да знаете, никога и с нищо не бихте могли така да ме зарадвате, както с тази си бележка, че ви изглеждам толкова, весел. Защото людете за щастие са създадени и който е напълно щастлив, той направо е удостоен да си каже: „Аз изпълних завета Божи на тая земя.“ Всички праведни, всички светии, всички свети мъченици са били все щастливи.
— О, как говорите, какви смели и висши думи! — извика, майката. — Каквото кажете — сякаш те пронизва. А в същност щастието, щастието — къде е то? Кой може да каже за себе си, че е щастлив? О, щом бяхте добър, че ни допуснахте днес да ви видим още веднъж, тогава изслушайте всичко, което миналия път не ви доизказах, не посмях да ви кажа всичко, от което тъй много страдам, и от толкова отдавна, толкова отдавна! Аз страдам, простете ми, аз страдам… — И тя с някакво горещо бликнало чувство молитвено долепи пред него длани.
— Но от какво особено страдате?
— Аз страдам… от неверие…
— В Бога неверие?
— О, не, не, не смея дори да помисля за това, но бъдещият живот — това е такава загадка! И никой, никой не може да я разгадае! Слушайте, вие сте целител, вие сте познавач на човешката душа; аз, разбира се, не смея да претендирам да ми вярвате напълно, но ви се кълна във всичко, че не говоря сега от лекомислие, че тази мисъл за бъдещия задгробен живот ме вълнува до страдание, до ужас и страх… И не знам към кого да се обърна, цял живот не съм смяла… И сто сега се осмелявам да се обърна към вас… О, Боже, за каква ли ще ме вземете сега! — И тя плесна ръце.
— Не се безпокойте за моето мнение — отговори старецът. — Аз напълно вярвам в искреността на вашата скръб.
— О, колко съм ви благодарна! Знаете ли: затварям си очите и си мисля: щом всички вярват, то откъде се е взело това? А някои уверяват, че всичкото е станало първо от страх пред ужасните природни явления и че всичко това не съществува. Е, добре, мисля си, аз цял живот съм вярвала — но умирам, и изведнъж нищо, и само „червеи ще ме ядат“, както прочетох у един писател41. Това е ужасно! Как, как да си върна вярата? Впрочем, аз вярвах само когато бях малко дете, механически, без да мисля за нищо… И как, как да се докаже, аз съм дошла сега да падна пред вас на колене и да ви моля за това. Та ако изпусна и сегашния случай — вече цял живот никой няма да ми отговори. Как да се докаже, с какво да се убедя? О, горко ми! Аз стоя и виждам, че за всички наоколо е безразлично, почти за всички, никой сега не мисли за това, само аз не мога да го понеса. Това е убийствено, убийствено!
— Без съмнение убийствено. Обаче нищо не може да се докаже, но да се убеди човек е възможно.
— Как? По какъв начин?
— С дейна любов. Помъчете се да обичате вашите ближни дейно и неуморно. Колкото повече преуспявате в любовта, толкова повече ще се убеждавате и в битието на Бога, и в безсмъртието на душата си. Ако пък стигнете до пълна самоотверженост в любовта към ближния, тогава вече без друго ще повярвате и никакво съмнение няма да може повече да проникне в душата ви. Това е изпитано, това е вярно.
— Дейна любов ли? Ето, пак въпрос, и то такъв, такъв въпрос! Знаете ли, аз така обичам човечеството, че, повярвайте, понякога мечтая да изоставя всичко, всичко, което имам, да оставя и да стана милосърдна сестра. Затварям очи, мисля и мечтая и в такива мигове чувствувам в себе си непреодолима сила. Никакви рани, никакви гнойни язви не биха могли да ме уплашат. Аз бих ги превързвала и промивала със собствените си ръце, бих се грижила за тези страдалци, готова съм да целувам тия язви…
— И това е вече много и е хубаво, дето умът ви мечтае за това, а не за нещо друго. Пък, току-виж, ненадейно наистина сте извършили някое добро дело.
— Да, но дали бих могла дълго време да издържа на такъв живот? — продължи дамата пламенно и просто почти в изстъпление. — Ето най-главният въпрос! Това е най-мъчителният ми въпрос! Затварям очи и се питам: би ли издържала дълго по тоя път? И ако болният, чиито язви промиваш, не ти отвърне веднага с благодарност, а, напротив, почне да те измъчва с капризи, без да цени и забелязва човеколюбивото ти служене, ако започне да ти крещи, грубо да изисква от тебе, дори да се оплаква на някое началство (както често се случва с ония, които много страдат) — тогава какво? Ще продължи ли твоята любов, или не? И ето, представете си, аз изтръпнала вече реших: ако има нещо, което би могло веднага да охлади моята „дейна“ любов към човечеството, то е единствено неблагодарността. С една дума, аз работя заради отплатата, аз искам на минутата отплата, тоест похвала за себе си и отплата за любовта с любов. Другояче не съм способна никого да обичам!
Тя беше изпаднала в най-искрено самобичуване и като свърши, погледна стареца с предизвикателна решителност.
— Това е досущ както ми разказваше, впрочем много отдавна, един доктор — отбеляза старецът. — Той беше вече възрастен човек и безспорно умен. Говореше също тъй откровено, както и вие, макар и да се шегуваше, но скръбно се шегуваше; аз, казва, обичам човечеството, но се чудя на самия себе си: колкото повече обичам човечеството изобщо, толкова по-малко обичам хората в частност, тоест поотделно, като отделни лица. В мечтите си често съм стигал, казва, до страстни помисли за служене на човечеството и може би наистина, бих отишъл на кръста в името на хората, ако някак изведнъж се наложи, а същевременно не съм в състояние и два дни да прекарам с някого в една стая — знам го от опит. Щом някой се доближи до мене, и неговата личност вече потиска самолюбието ми и притеснява свободата ми. За един ден мога да
