страх от вашите мнения, защото всички до един сте по-болни от мене!“ Ето затова съм шут, от срам съм шут, старче велики, от срам. Единствено от мнителност буйствувам. Защото само да бях сигурен, че щом вляза, всички тутакси ще ме вземат за най-мил и умен човек — Господи, какъв добър човек бих бил тогава! Учителю! — И той изведнъж падна на колене. — Какво да направя, за да наследя вечен живот?33 — Мъчно беше и сега да се разбере: дали се шегува, или наистина беше изпаднал в такова умиление?
Старецът вдигна очи към него и изрече с усмивка:
— Вие самият отдавна знаете какво трябва да правите, имате достатъчно ум: не се отдавайте на пиянство и на словесно невъздържание, не се отдавайте на сладострастие, а особено на обожаване на парите, и затворете вашите питейни заведения, ако не можете всички, поне две или три. Но най-важното, най-важното — не лъжете.
— Тоест това за Дидерот ли?
— Не, не за Дидерот. Най-вече сам себе си не лъжете. Онзи, който лъже сам себе си и слуша собствената си лъжа, стига дотам, че вече никаква истина нито в себе си, нито наоколо може да разпознае и поради туй изпада в неуважение и към себе си, и към другите. А като не уважава никого, престава да обича, а като няма любов, за да се занимава с нещо и да се развлича, той се отдава на страсти и груби наслади и стига съвсем до скотство в пороците свои, а всичко иде от непрекъснатата лъжа спрямо хората и спрямо самия себе си. Който себе си лъже, той може преди всичко сам себе си да обиди. Зер да се обидиш понякога е много приятно, нали? И хем знае човекът, че никой не го е обидил, че той сам си е измислил обидата и е лъгал за по-интересно, сам е преувеличавал, за да създаде картина, хванал се е за някоя дума и от зрънцето е направил планина — знае го, и пак пръв се обижда, обижда се до приятност, до степен да изпита голямо удоволствие, а по този начин стига и до враждебност истинска… Но вдигнете се, моля ви се, седнете; всичко това са също измамни жестове…
— Блажени човече! Дайте да ви целуна ръчица — подскочи Фьодор Павлович и бързо млясна мършавата ръка на стареца. — Именно, именно, приятно е да се обидиш. Това така хубаво го казахте, че не бях чувал по-хубаво. Именно, именно аз цял живот съм се обиждал до приятност, за естетика съм се обиждал, защото не само е приятно, но и красиво е по някой път да бъде човек обиден — ето кое забравихте, велики старче: красиво! Ще си го запиша в бележника! А съм лъгал, лъгал абсолютно цял живот, всеки ден и всеки час. Воистине лъжа съм и баща на лъжата! Впрочем, май не беше баща на лъжата, все бъркам текстовете, но дори син на лъжата да е, и това стига.34 Само че… ангеле мой… за Дидерот понякога може. Дидерот няма да навреди, а пък някоя думичка може да навреди. Велики старче, насмалко щях да забравя, а точно така бях решил още по-миналата година, тук именно да науча, да дойда тук и настоятелно да питам и да разпитам: но наредете само на Пьотър Александрович да не ме прекъсва. Та да попитам: вярно ли е, велики отче, това, дето се разказвало някъде в Чети-Минеите за някакъв светия — чудотворец, измъчван за вярата, и когато най-накрая му отрязали главата, той станал, вдигнал главата си и „любезно я целувал“35, и дълго вървял, като я носел в ръце, и „любезно я целувал“. Истина ли е това, или не, отци праведни?
— Не, не е истина — каза старецът.
— Нищо подобно няма никъде в Чети-Минеите. За кой светия, казвате, е писано това? — попита йеромонахът отецът библиотекар.
— И аз не знам за кой. Не знам и не подозирам. Така съм чувал, излъгали са ме. Слушал съм го и знаете ли кой го разказваше? Лично Пьотър Александрович Миусов, дето преди малко се разсърди за Дидерот, той го разказваше.
— Никога не съм ви го разказвал, изобщо никога не говоря с вас.
— Наистина, не сте го разказвали на мене; но го разказвахте в компания, където бях и аз, преди четири години беше. Затова именно го споменах, защото с този смешен разказ вие разклатихте вярата ми, Пьотър Александрович. Вие не знаехте за това, не подозирахте, а аз се върнах у дома с разклатена вяра и оттогава все повече и повече се разклащам. Да, Пьотър Александрович, вие сте причината за това голямо падение. Това не ви е вече Дидерот!
Фьодор Павлович се разпали патетично, макар да беше съвсем ясно за всички, че пак се преструва. Но Миусов все пак беше болезнено засегнат.
— Каква глупост, всичко това са глупости — мърмореше той. — Наистина може да съм говорил някога… но не на вас. На мене самия са ми го разказвали. Чувал съм го в Париж от един французин, че при нас в Чети-Минеите това го четели на литургия… Той е много учен човек, специално е изучавал статистиката на Русия… дълго време е живял в Русия… Аз самият не съм чел Чети-Минеите и няма да седна да ги чета. Какво ли не се дърдори на маса… Ние тогава обядвахме…
— Да, ето вие тогава сте обядвали, а пък аз, на, си изгубих вярата — провокираше го Фьодор Павлович.
— Какво ми влиза в работа вашата вяра! — извика Миусов, но изведнъж се овладя и изрече с презрение: — Вие буквално омърсявате всичко, до което се докоснете.
Старецът изведнъж стана от мястото си.
— Простете ми, господа, че ще ви оставя сега само за няколко минути — каза той, като се обърна към всички посетители, — но мене ме чакат хора, дошли преди вас. А вие все пак не си измисляйте — додаде той, като се обърна към Фьодор Павлович с весело лице.
И тръгна към вратата на килията, а Альоша и послушникът се спуснаха да му помогнат да слезе по стъпалата. Альоша се задъхваше, радваше се да се махне, но се радваше и че старецът не е сърдит, а е весел. Старецът се запъти към чардака, за да благослови ония, които го чакаха. Но Фьодор Павлович все пак го спря при вратата на килията.
— Блаженейши човече — извика той с чувство, — позволете ми още веднъж да целуна ръчицата ви! Да, с вас може да се говори, може да се живее! Вие мислите, че аз винаги така лъжа и се правя на шут? Знайте, че през цялото време се държах така нарочно, за да ви изпитам. През цялото време исках да разбера може ли да се живее с вас. Има ли за моето смирение място при вашата гордост? Давам ви похвална грамота: може да се живее с вас! А сега млъквам, занапред ще мълча. Сядам в креслото и млъквам. Сега вие, Пьотър Александрович, трябва да говорите, вие сега оставате най-главният човек… за десет минути.
III. Вярващите жени
Долу, при дървения чардак, долепен до външната стена на оградата, се трупаха този път все жени, около двадесетина. Бяха им съобщили, че старецът най-сетне ще излезе, и те се събраха да го чакат. Излезли бяха на чардака и двете помешчици Хохлакови, които също очакваха стареца, но в отреденото за благородни посетителки помещение. Те бяха майка и дъщеря. Госпожа Хохлакова, майката, дама богата и винаги с вкус облечена, беше още доста млада и много миловидна особа, малко бледа, с много живи и почти съвсем черни очи. Да имаше най-много тридесет и три години и от пет години вече беше вдовица. Четиринадесетгодишната й дъщеря страдаше от паралич на краката. Горкото момиче вече от половин година не можеше да ходи и го возеха в дълго кресло с колела. То имаше прекрасно личице, малко слабичко от болестта, но весело. Нещо палаво светеше в тъмните му големи очи с дълги мигли. Майката още от пролетта се канеше да го води в чужбина, но през лятото закъсняха, докато уредят работите си в имението. Вече от една седмица горе-долу живееха в нашия град, повече по работа, отколкото за богомолие, но веднъж вече, преди три дена, бяха посетили стареца. Сега неочаквано пристигнаха пак, макар и да знаеха, че старецът вече почти не може никого да приема, и настоятелно молеха още веднъж за „щастието да съзрат великия изцелител.“
Докато очакваха да излезе старецът, майката седеше на стол до креслото на дъщеря си, а на две крачки от нея стоеше един старец монах не от нашия манастир, а от далечна, северна, почти неизвестна обител. Той също искаше да получи благословия от стареца. Но като се показа на чардака, старецът най-напред се запъти право към народа. Тълпата се струпа край трите стъпала, които съединяваха ниския чардак с полето. Старецът застана на горното стъпало, сложи си епитрахила36 и почна да благославя жените, които се тълпяха около него. Издърпаха към него за двете ръце една припадничава. Щом съзря стареца, тя изведнъж почна някак нелепо да пищи, да хълца и цялата затрепера в гърчове. Старецът сложи на главата й епитрахила, прочете й кратка молитва и тя тутакси притихна и се
