— Точно определеният час — извика Фьодор Павлович, — а моя син Дмитрий Фьодорович все още го няма. Извинявам се заради него, свещени старче. (Альоша направо потръпна от това „свещени старче“.) Аз самият съм винаги стриктен до минутата, защото знам, че точността е вежливостта на кралете…
— Във всеки случай не сте крал — измърмори Миусов, който не можа да се сдържи.
— Да, така е, не съм крал. И представете си, Пьотър Александрович, че и аз самият го знам, бога ми! На, винаги така ще кажа нещо не на място. Ваше преподобие! — извика той с някакъв мигновен патос. — Виждате пред себе си един шут, един истински шут! Така ви се и представям. Стар навик, уви! А дето понякога не на място говоря измишльотини, просто нарочно, нарочно, за да разсмея и да бъда приятен. Човек трябва да бъде приятен, нали така? Пристигам преди седем години в едно градче, имах там малко работа и с някои търговчета се бях посприятелил. Отиваме при изправника, защото трябваше да го помолим за някои неща, пък и да го поканим да се почерпи с нас. Излиза изправникът, висок, дебел, рус и мрачен човек — най-опасните в такива случаи субекти: жлъчката ги боли, жлъчката. Аз се обръщам направо към него и, знаете, малко разпасано като светски човек, казвам: „Господин изправник, бъдете, така да се каже, наш Направник.27“ — „Какъв, вика той, Направник?“ И виждам още от първата половин секунда, че няма да го бъде; той един сериозен, инат. „Аз, казвам, исках да се пошегувам за общата веселост, тъй като господин Направник е известен наш руски капелмайстор, а на нас именно ни е нужен за хармония в нашето мероприятие също нещо като капелмайстор…“ На, резонно му разясних и сравних, нали така? „Извинете, казва той, но аз съм изправник и каламбури от моето звание няма да допусна.“ Обръща се и тръгва. Аз подире му, викам: „Да, да, вие сте изправник, не Направник.“ — „Не, вика, щом е казано веднъж, значи, съм Направник.“ И, представете си, цялата ни работа се провали! И все такива ги правя, все такива. Винаги със собствената си любезност си навреждам! Веднъж, преди много години, казвам на едно доста влиятелно лице: „Вашата съпруга е много докачлива“ — в смисъл на чест, тоест така да се каже, за нравствените качества, а той изведнъж: „Вие закачали ли сте я?“28 Не можах да се сдържа, я чакай, викам си, да кажа нещо по- любезно: „Да — казвам, — закачал съм я.“ И той взе, че хубаво ме закачи… Само че беше много отдавна, така че вече не ме е срам да го разказвам; вечно така сам си навреждам.
— И сега правите същото — измърмори с отвращение Миусов.
Старецът мълком разглеждаше и единия, и другия.
— Нима! Представете си, и това знаех, Пьотър Александрович, и дори, знаете ли, предчувствувах какво правя веднага щом почнах да говоря, и дори, знаете ли, предчувствувах, че вие пръв ще ми направите забележка. В мига, в който виждам, че шегата ми не върви, ваше преподобие, и двете бузи ми залепват за долното чене, почти усещам спазми; така съм още от младини, когато живеех у дворяните като храненик и с това си изкарвах хляба. Аз съм шут по природа, по рождение, все същото, ваше преподобие, като юродив; не отричам, че и нечист дух може да има в мене, впрочем малък калибър, ако беше по-важен, друга квартира щеше да си избере, само че не вашата, Пьотър Александрович, защото и вие не сте кой знае каква квартира. Но затова пък аз вярвам, в Бога вярвам. Само в последно време се усъмних, но затова пък сега седя тук и чакам великите слова. Аз, ваше преподобие, съм като философа Дидерот. Известно ли ви е, светейши отче, как Дидерот философът се явил при митрополит Платон по времето на императрица Екатерина?29 Влиза и направо: „Няма бог.“ На което великият светител вдига пръст нагоре и изговаря: „Рече безумец в сърце си: няма бог!“30 Онзи, както си стоял, му се строполил в нозете: „Вярвам, вика, и кръщението приемам.“ И тогава го кръстили на място. Княгиня Дашкова му станала кръстница, а Потьомкин кръстник…31
— Фьодор Павлович, това е непоносимо! Та вие самият знаете, че лъжете и че този глупав анекдот не е истина, защо се правите на шут? — проговори с разтреперан глас Миусов, който вече не беше в състояние да се сдържа.
— Цял живот съм предчувствувал, че не е истина! — извика с увлечение Фьодор Павлович. — Затова пък, господа, ще ви кажа цялата истина. Велики старче, прощавайте, но това, последното, за кръщението на Дидерот, аз го измислих, ей сега, в момента, докато разказвах, по-рано никога не беше ми хрумвало. За пикантност го съчиних. Затова именно се правя на шут, Пьотър Александрович, за да съм по-мил. Но впрочем понякога и аз не знам защо. А колкото за Дидерот, аз това „рече безумец“ двадесет пъти съм го чувал от тукашните помешчици още като бях млад и живеех при тях; от леля ви, Пьотър Александрович, от Мавра Фоминишна, между другото също съм го чувал. Те всички и досега са убедени, че безбожникът Дидерот е ходил при митрополит Платон да спори за бога…
Миусов стана, не само изгубил търпение, но почти не на себе си. Беше бесен и съзнаваше, че така той самият става смешен. Наистина в килията ставаше нещо абсолютно недопустимо. В същата тая килия може би от четиридесет-петдесет години, още при предишните старци, се бяха събирали посетители, но винаги с най-дълбоко благоговение. Почти всички допущани, влизайки в килията, разбираха, че с това им се оказва велика милост. Мнозина падаха на колене и не ставаха през цялото време на посещението. Мнозина дори от „висшите“ лица, дори от най-учените, нещо повече, някои от свободомислещите лица дори, които идваха или от любопитство, или по друг повод, като влизаха в килията с другите или си уреждаха среща насаме, всички до един смятаха за свой най-първи дълг най-дълбока почтителност и деликатност през всичкото време на срещата, толкова повече, че тук не ставаше дума за пари, а само за любов и милост от едната страна, а от другата — покаяние и жажда да се разреши някой тежък душевен въпрос или тежък момент в живота на собственото сърце. Така че изведнъж тази палячовщина, демонстрирана от Фьодор Павлович, непочтителна за мястото, където се намираше, предизвика у свидетелите, поне у някои от тях, недоумение и учудване. Йеромонасите впрочем, които ни най-малко не си промениха физиономиите, следяха със сериозно внимание какво ще каже старецът, но като че ли се канеха вече да се изправят като Миусов. Альоша беше готов да заплаче и стоеше с наведена глава. Най-странно му се виждаше това, че брат му Иван Фьодорович, на когото единствено разчиташе и който едничък имаше достатъчно влияние върху баща им, за да го възпре, седеше съвсем неподвижно на стола си със сведени очи и явно дори с любознателно любопитство очакваше да види как ще свърши всичко това, все едно че той самият беше тук съвсем страничен човек. Към Ракитин (семинариста), също добър познат и почти близък на Альоша, не смееше и да погледне: знаеше неговите мисли (в същност в целия манастир ги знаеше само Альоша).
— Простете ми… — почна Миусов, като се обърна към стареца, — аз може би също ви изглеждам съучастник в тази недостойна шега. Грешката ми е, дето повярвах, че дори такъв човек като Фьодор Павлович при посещение на такова достойно за уважение лице ще пожелае да разбере своя дълг… Не си дадох сметка, че ще трябва да искам извинение именно за това, че влизам заедно с него…
Пьотър Александрович не се доизказа и съвсем сконфузен, понечи да излезе от стаята.
— Не се безпокойте, моля ви се — каза старецът, като се понадигна изведнъж от мястото си на хилавите си нозе, хвана Пьотър Александрович за двете ръце и го накара пак да седне в креслото. — Бъдете спокоен, моля ви. Аз особено ви моля да бъдете мой гост. — И той се поклони, обърна се и пак си седна на канапенцето.
— Велики старче, кажете, обиждам ли ви с моята оживеност, или не? — извика внезапно Фьодор Павлович и се хвана с двете ръце за страничните облегалки на креслото, като че ли се канеше да изскочи от него в зависимост от отговора.
— Настоятелно моля и вас да не се безпокоите и да не се притеснявате — му рече внушително старецът. — Не се притеснявайте, чувствувайте се съвсем като у дома си. И най-важното, не се срамувайте толкова от самия себе си, защото единствено оттам идва всичко.
— Съвсем като у дома си? Тоест в натурален вид? О, това е много, твърде много, но с умиление приемам! Знаете ли, благословени отче, не ме карайте да придобия натуралния си вид, не рискувайте… до натуралния си вид и аз дори няма да стигна. Предупреждавам ви, за да ви предпазя. Е, а всичко друго все още е в мрака на неизвестността, макар че някои тука искаха да ме поизпишат. Това го казвам по ваш адрес, Пьотър Александрович, а на вас, светейшо същество, ето какво казвам: възторга си изливам! — Той се надигна, протегна ръце нагоре и произнесе: — Блажена е утробата, която те е носила, и гърдите, от които си сукал32; гърдите особено! Вие сега със забележката си: „да не се срамувам толкова от самия себе си, защото всичко идва оттам“ — вие с тази забележка все едно цял ме пронизахте и отвътре ме прочетохте. Именно така ми се струва винаги когато съм при хора, че съм най- долният от всички и че всички ме вземат за шут, затова „хайде пък наистина да се направя на шут, не ме е
