— Може; вие сте вещ по тези работи. Само че вижте какво, Фьодор Павлович, вие самият преди малко благоволихте да споменете, че сме дали дума да се държим прилично, нали помните? Та, казвам ви, сдържайте се. Почнете ли да разигравате ролята на шут, аз нямам намерение да ме поставят наравно с вас тук… Виждате ли го какъв човек е — обърна се той към монаха. — Страх ме е да вляза с него при порядъчни хора.
Върху бледите, безкръвни устица на монаха се появи тънка, мълчалива усмивка, нелишена от своеобразна хитрост, но той не отговори нищо и съвсем ясно беше, че премълча от чувство за собствено достойнство. Миусов още повече се намръщи. „О, дявол да ги вземе всички; само фасада, изработена от векове, а в същност шарлатанство и глупост“ — мина му през ум.
— Ето и скита, стигнахме! — извика Фьодор Павлович. — Оградата и портите са затворени.
И се втурна да прави големи кръстове пред светиите, нарисувани над портата и отстрани.
— В чужд манастир свой псалтир не чети — отбеляза той. — Тук, в тоя скит, общо двадесет и пет души светии се спасяват, гледат се помежду си и ядат зеле. И нито една жена не влиза през тази врата, ето кое е най-забележителното. И наистина е така. Само че аз като да съм чувал, че старецът приемал и дами? — обърна се той изведнъж към монаха.
— От простолюдието и сега има тук от женския пол, ей ги там, лежат на чардака и чакат. А за висшите дамски лица са пристроени също на чардака, но вън от оградата, две стаички, ей ония там прозорци, и старецът, когато е здрав, отива при тях през вътрешния вход, тоест все пак зад оградата. Ето и сега една госпожа, харковска помешчица, госпожа Хохлакова, чака там с нефелната си дъщеря. Сигурно е обещал да излезе при тях, макар че напоследък е толкова отслабнал, че едвам се явява дори пред народа.
— Значи, все пак има пътечка от скита до госпожите. Но да не помислите, отче свети, че нещо искам да кажа, само така. Знаете ли, в Атон, може би сте чували, не само посещения на жени не се допущат, но изобщо не се допущат никакви жени и никакви дори същества от женски пол, кокошки, пуйки, телици…
— Фьодор Павлович, аз ще си отида и ще ви оставя тук сам, а без мене ще ви изведат оттука за ръка — това ви предсказвам.
— Че какво ви преча, Пьотър Александрович? Погледнете — извика той изведнъж, като прекрачи през оградата на скита, — погледнете в каква розова долина живеят!
Наистина, макар че рози сега нямаше, но имаше множество редки и прекрасни есенни цветя, навред, където е било възможно да се посадят. Очевидно, отглеждаше ги опитна ръка. Лехи бяха направени около църквите и между гробовете. Къщицата, в която беше килията на стареца, дървена, едноетажна, с чардак пред входа, беше също обиколена с цветя.
— А имало ли го е това по време на предишния старец Варсанофий? Говореше се, че той не обичал изяществата, скачал и биел с тояга дори дамския пол24 — подметна Фьодор Павлович като се качваше към входната врата.
— Старецът Варсанофий наистина изглеждаше понякога като юродив, но и много глупости се разправят. А с тояга никога никого не е бил — отговори монахът. — Сега, господа, почакайте минутка, ще съобщя за вас.
— Фьодор Павлович, за последен път — условието, чувате ли? Дръжте се добре, инак ще ви платя за това — успя още веднъж да измърмори Миусов.
— Никак не ми е ясно защо сте в такова велико вълнение — отбеляза Фьодор Павлович насмешливо, — да не се боите от греховце? Зер той, казват, по очите познавал кой за какво е дошъл. Пък и колко високо цените тяхното мнение, вие, такъв парижанин и напредничав господин; просто ме учудихте, ще знаете!
Но Миусов не успя да отговори на тоя сарказъм, поканиха ги да влязат. Той влезе малко ядосан…
„Е, отсега си знам, ядосан съм и ще почна да споря… ще взема да се горещя — и себе си, и идеята ще унизя“ — мина му през ум.
II. Старият шут
Влязоха в стаята почти едновременно със стареца, който при появата им веднага се показа от спалната си стаичка. В килията им отпреди тях го чакаха двама скитски йеромонаси, единият — отецът библиотекар, а другият — отец Паисий, човек болен, макар и не стар, но много учен, както се говореше. Освен тях го чакаше застанал в ъгъла (и после през цялото време остана прав) — един младеж, около двадесет и две годишен наглед, с цивилен сюртук, семинарист и бъдещ богослов, покровителствуван, кой знае защо, от манастира и братята. Беше висок на ръст, със свежо лице, широки скули, с умни и внимателни възтесни кафяви очи. На лицето му беше изписана най-голяма почтителност, но прилична, без явно подмилкваше. Влезлите гости дори не поздрави с поклон като лице, което не им е равно, а напротив е подведомствено и зависимо.
Старецът Зосима влезе, съпровождан от послушника си и Альоша. Йеромонасите станаха и го поздравиха с дълбок поклон — кръстите им допряха земята; а сетне бяха благословени и му целунаха ръка. Като ги благослови, старецът отговори всекиму със същия дълбок поклон и пръстите му докоснаха земята; после поиска от всеки от тях благословия и за себе си. Цялата церемония се проведе много сериозно, не като някакъв всекидневен обред, а почти с някакво чувство. На Миусов обаче му се стори, че всичко се върши преднамерено, за внушение. Той стоеше пред всички влезли с него. Би трябвало — той дори още снощи обмисли това — независимо от всякакви идеи, единствено от най-обикновената вежливост (щом тука обичаите са такива), да отиде при стареца за благословия, поне само за благословия, ако не и да целуне ръка. Но като видя сега всички тези поклони и целувания на йеромонасите, мигом, промени решението си: важно и сериозно направи доста дълбок светски поклон и се оттегли към стола си. Точно така постъпи и Фьодор Павлович, който този път като маймуна съвсем изкопира Миусов. Иван Фьодорович се поклони много важно и възпитано, но също с изопнати надолу ръце, а Калганов толкова се сконфузи, че дори не се поклони. Старецът отпусна вдигнатата за благословия ръка и като им се поклони още веднъж, помоли ги да седнат. Кръв заля бузите на Альоша, досрамя го. Сбъдваха се лошите му предчувствия.
Старецът седна на коженото диванче от махагон, едновремешна изработка, а гостите, с изключение на двамата йеромонаси, намести до отсрещната стена, четиримата един и до друг, на четири махагонови стола, тапицирани с черна, много изтъркана кожа. Йеромонасите седнаха от двете им страни, единият — до вратата, а другият — до прозореца. Семинаристът, Альоша и послушникът останаха прави. Цялата килия беше много малка и изглеждаше някак невзрачна. Вещите и мебелите бяха груби, бедни и само от първа необходимост. Две саксии с цветя на прозореца, а в ъгъла много икони — една от тях на Богородица, грамадна, изписана вероятно много преди разкола25. Пред нея мъждукаше кандило. От двете й страни — две други икони в бляскав обков, около тях херувимчета, порцеланови яйца, католически кръст от слонова кост с прегърналата го Mater Dolorosa26 и няколко чуждестранни гравюри на велики италиански художници от миналите векове. Редом с тия изящни и скъпи гравюри се мъдреха няколко най-простонародни руски литографии на светци, мъченици, светители и пр., които се продават за копейки по всички панаири. Имаше няколко литографски портрета на руски съвременни и предишни архиереи, но вече по другите стени. Миусов бързо огледа цялата тази „казионщина“ и впери поглед в стареца. Той ценеше своя поглед, имаше тази слабост, във всеки случай простителна за него, като се има пред вид, че вече беше на петдесет години — възраст, в която всеки умен, светски и обезпечен човек винаги става по-почтителен към себе си, понякога дори по неволя.
От пръв поглед старецът не му хареса. Наистина имаше нещо в лицето на стареца, което не би се харесало и на мнозина други, не само на Миусов. Той беше ниско, прегърбено човече с много слаби нозе, само на шестдесет и пет години, но поради болестта си изглеждаше много по-стар, с поне десет години отгоре. Цялото му лице, впрочем много спаружено, беше обсипано със ситни бръчици, особено около очите. Очите му пък бяха малки, подвижни и бляскави като две лъскави точки. Бели косици му бяха останали само при слепоочията, брадицата му беше малка и редичка, клинообразна, а устните, които често се подсмихваха — тънки като две връвчици. Носът му не беше много дълъг, но остър като клюнче.
„По всичко личи — злобна и дребнаво-надменна душица“ — мина през ума на Миусов. Общо взето, беше много недоволен от себе си.
Часовникът удари и помогна разговорът да почне. Евтиният малък стенен часовник с гири отброи с бързи удари точно дванадесет.
