успокои. Не знам как е сега, но когато бях малък, често ми се е случвало по селата и по манастирите да виждам и да слушам тия припадничави истерични жени. Довеждаха ги на черковна служба, те скимтяха или лаеха като кучета по цялата църква, но когато изнасяха комката и я доближаваха до тях, тутакси „беснуването“ спираше и болните винаги се успокояваха за известно време. Като дете това много ме слисваше и учудваше. Но пак тогава чувах от някои помешчици и особено от моите градски учители, които разпитвах, че всичко това е преструвка, за да не работят, и че то винаги може да се изкорени с нужната строгост, и за потвърждение разказваха разни анекдоти. Но по-късно с учудване научих от специалисти- медици, че няма никакви преструвки, че това е една страшна женска болест и май предимно у нас, в Русия, която свидетелствува за тежката съдба на нашата селска жена, болест, която се дължи на изнурителна работа съвсем скоро след тежко, неправилно раждане без никаква медицинска помощ; освен това от безкрайната мъка, от побоите и пр., което някои женски натури все пак не могат да понасят колкото другите. А чудното и мигновено изцеление на бясната и гърчеща се жена, щом я доближат до комката, което ми обясняваха като преструвка и дори като фокус едва ли не на самите „клерикали“, ставаше вероятно също по най-естествен начин; и жените, които я водеха към комката, и най-вече самата болна напълно вярваха, като на установена истина, че нечистият дух, огледал болната, никога не може да издържи, ако я заведат при комката и я накарат да се поклони пред нея. И затова винаги е ставало (и е било нормално да става) у невярната и, разбира се, психически болна жена някакво задължително сътресение на целия й организъм в мига на поклонението пред комката, сътресение, предизвикано от очакваното задължително чудо на изцелението и от най-дълбока вяра, че ще дойде. И то идваше, макар и само за минута. По същия начин дойде и сега, веднага щом старецът покри болната с епитрахила.
Много от струпаните около него жени плачеха със сълзи на умиление и възторг, предизвикани от ефекта на този миг; други се блъскаха да целунат поне крайчеца на одеждите му; трети нещо нареждаха. Той благославяше всички, с някои разговаряше. Припадничавата вече познаваше, тя не идеше от много далеч, от едно село само на около шест версти от манастира, пък и по-рано бяха я водили при него.
— А, ето коя е отдалеко! — посочи той една още съвсем не стара жена, но много мършава и изпита, с лице не изгоряло, ами сякаш цялото почерняло. Тя беше коленичила и с неподвижен поглед гледаше стареца. В погледа й имаше някакво изстъпление.
— Отдалеко, отче, отдалеко ида, чак от триста версти. Отдалеко, отче, отдалеко — изговори жената напевно, поклащайки някак плавно глава наляво-надясно и подпряла буза с длан. Така говореше, като че ли нареждаше над мъртвец. Има в народа скръб мълчалива и безкрайно търпелива: тя се затваря в себе си и мълчи. Но има и мъка избухнала: тя изведнъж се излива в сълзи и след това минава в нареждане. Особено при жените е така. Но тя не е по-лека от мълчаливата скръб. Нареждането утолява само с това, че още повече ранява и къса сърцето. Такава скръб дори не търси утеха, а се подхранва от чувството за неутолимост. Нарежданията са само потребност непрекъснато да се подлютва раната.
— От еснафа трябва да си? — продължи старецът и се вгледа в нея любопитно.
— Граждани сме, отче, граждани сме ние, от село сме, ама сме градски, в града живеем. Дошла съм тебе да видя, отче. Много сме чували за тебе, отче, много сме чували. Детенце, мъжка рожба погребах, та съм тръгнала Бога да моля. На три манастира ходих, ала ми казаха: „Иди, Настасюшка, и там“, при вас тоест, миличък, при вас. И аз дойдох, вчера почивах, а днес съм при вас.
— Кого жалиш?
— Мъжка рожба жаля, отче, на три години беше, още само три месеца и щеше да направи три годинки37. За детето ми е мъката, отче, за детето. Последно ми беше останало, четиринки си имахме с Никитушка, ама не ни траят дечицата, не траят. Трите първите ги погребах и не ги жалих толкова, а това последното го погребах и не мога да го забравя. Ей тук е сякаш, пред мене стои, и не се махва. Душата ми изсуши. Като му погледна дрешките, ризката ли, ботушките, и почвам да плача. Наредя всичко, дето е останало от него, всичките му неща, гледам ги и вия. Казвам на Никитушка, мъж ми: я ме пусни, стопанино, да ида на богомолие. Каруцар е, не сме бедни, отче, не сме бедни, всичко си имаме, и конче, и каруца. Но за какво ни е сега имот! Почна да го удря на пиянство без мене, Никитушката ми, сигурно е така, пък и по-рано: не го ли наглеждам, и се отпусне. А сега и за него вече не мисля. Ето трети месец, откак не съм си у дома. Забравих вече, всичко забравих и не искам да помня; та и как ще я карам с него сега? Свърших с него, свърших, с всичките свърших. И не ми се гледа вече ни дом, ни имот — хич нищо да не видя!
— Виж какво, майко — заговори старецът. — Веднъж един древен велик светец видял в храма една същата такава като тебе майка, и тя така плачела за детето си, единственото си, и него Господ бил прибрал. „Нима не знаеш ти — казал й светецът — колко тези младенци са пред Престола Божи дръзновени? Хич няма друг по-дръзновен от тях в царството небесно: ти, Господи, ни дарува живот, му казват на Бога, и едва-що го видяхме, ти ни го отне. И толкова дръзновено го молят и питат, че Господ веднага им дава ангелски чин. А затова, казал светецът, и ти се радвай, жено, а недей плака, и твоят младенец сега е при Господа, сред сонма от ангели пребивава.“ Ето какво казал светецът на разплаканата жена в древните времена. А той бил велик старец и не може да не я е казал истината. Затова знай и ти, майко, че и твоят младенец сигурно сега стои пред престола Господен и се радва, и се весели, и моли Бога за тебе. Затова и ти не плачи, ами радвай се.
Жената го слушаше, подпряла буза с ръка и свела очи към земята. Тя въздъхна дълбоко.
— Същото и Никитушка ме утешава, същите думи като тебе ми казва: „Неразумна си ти — казва, — защо плачеш, нашето момченце сега сигурно при Господа-Бога с ангелите пее.“ Приказва ми така, а самият плаче, виждам аз, че като мене и той плаче. „Знам — казвам, — Никитушка, къде ще е другаде, ако не при Господа Бога, ама тук, при нас, си го няма, Никитушка, сега до нас, ей тъй, както по-рано седеше!“ И само да мога да го видя още веднъж, само един път да го видя пак, няма и да се доближа до него, дума няма да продумам, ще се свия в един ъгъл, само за една минутчица да го зърна, да го чуя как си играе на двора, пък дойде и викне с неговото гласче: „Мамичко, де си?“ Само да мога да чуя как ще изтопурка по стаята с краченца веднъж, един-едничък път, с краченцата, „туп-туп“, бързо-бързо, помня как се затичва към мене, и крещи и се смее; само да мога краченцата му да чуя, да ги чуя, да го позная! Ала няма го, отче, няма го и няма да го чуя никога! Ей му поясчето, ама него го няма и никога вече няма ни да го видя, ни да го чуя…
Тя извади от пазвата си малкото сърмено поясче на детето и щом го погледна, мигом се разтърси в ридания и закри очите си с пръсти, между които изведнъж бликнаха ручеи сълзи.
— А това е — рече старецът, — това е древната „Рахил плаче за децата си и не може да се утеши за тях, защото ги няма“38, такъв дял ви е отреден вам, майки, на земята. И недей се утешава, и няма нужда да се утешаваш, не се утешавай, плачи, само че всеки път, когато плачеш, все си спомняй, че твоето дете е един от ангелите Божи, гледа те оттам, вижда те, радва се на твоите сълзи и ги сочи на Господа Бога. И още дълго време ще ти е този велик майчин плач, но накрая ще ти се обърне в тиха радост и твоите горчиви сълзи ще бъдат само сълзи на тихо умиление и сърдечно очищение, дето от грехове спасява. А младенеца ти ще го помена за упокой; как го викаха?
— Алексей, отче.
— Мило име. На Алексей човека божи кръстено?39
— На Божия, отче, на Божия, на Алексей човека божи!
— Какъв светец! Ще го помена, майко, ще го помена, и твоята скръб в молитва ще помена, и съпруга ти за здраве в молитва ще помена. Само че грехота е да го оставяш така. Иди си при мъжа и го пази. Твоето детенце ще види оттам, че си оставила баща му, и ще почне да плаче за вас: защо ще нарушаваш ти блаженството му? Защото то е живо, живо е, понеже душата е жива вовеки; и да го няма в къщи, пак невидимо е при вас. Как ще си дойде в къщи, щом като казваш, че си намразила дома си? При кого да дойде, щом вас заедно двамата, баща си и майка си, няма да намери? Ето на, сега го сънуваш и се мъчиш, а тогава то ще ти проводи тихи сънища. Върви си при мъжа, майко, още днес си върви.
— Ще вървя, отче, както казваш ще направя. Ти ми отвори сърцето. Никитушка, Никитушка мой, чакаш ме, миличък, чакаш ме! — започна да нарежда пак жената, но старецът вече се беше обърнал към една стара бабичка, облечена не като странница, а по градски. По очите й личеше, че има някаква работа и е дошла да съобщи нещо. Каза му, че е подофицерска вдовица, не била отдалече, ами от нашия град. Синът й Васенка служил някъде в комисариата, пък заминал за Сибир, за Иркутск. Два пъти писал оттам, а ето вече цяла година престанал да пише. Разпитвала за него, обаче дори и не знаела къде да разпитва.
— Пък ми казва от онез дни Степанида Илинишна Бедрягина, тя е търговка, богата жена: вземи, казва,
