Прохоровна, запиши момчето си за помен, занеси го в черква и го помени за упокой. Душата му, казва ще се разтъжи и ще ти напише писмо. „И това — вика Степанида Илинишна — е много сигурен начин, колко пъти било изпитано.“ Само че аз все се съмнявам… Кажи ми, слънчице наше, истина ли е, или не е истина, и добре ли ще бъде така?
— Хич да не си и помислила за такова нещо. Срамота е и да питаш. Че как е възможно, жива душа, пък родната му майка да го поменава с умрелите! Голям грях е това, съща магия и само поради твоето незнание ти се прощава. Ами по-добре помоли царицата небесна, бързата застъпница и помощница, за неговото здраве, а и на тебе да прости за неправилното ти размишление. И ето какво ще ти кажа още, Прохоровна: или то самото, твоето момче, скоро ще дойде при тебе или сигурно писмо ще ти прати. Тъй да знаеш. Върви и отсега нататък бъди спокойна. Живо ти е момчето, казвам ти.
— Мили човече, Господ да те възнагради, благодетелю наш, ти, който се молиш за всички нас и за нашите грехове…
А старецът вече беше забелязал в тълпата две пламнали, устремени към него очи на една изнурена, наглед охтичава, макар и още млада селянка. Тя гледаше мълчаливо, очите й молеха нещо, но сякаш се страхуваше да се приближи.
— Какво има, мила?
— Освободи ми душата, отче — тихо и бавно прошепна тя, коленичи пред него и му се поклони в нозете.
— Съгреших, отче мой, и се боя от греха си.
Старецът седна на долното стъпало, жената се доближи до него, както беше на колене.
— Вдовица съм, трета година става — започна полушепнешком и като че потръпваше цяла. — Тежко ми беше с мъжа ми, стар беше, много ме биеше. Като легна болен, гледам го и си мисля: ами ако оздравее и стане пак — тогава? И тогава ми влезе в главата тая мисъл…
— Почакай — каза старецът и си доближи ухото досами нейните устни. Жената продължи с тих шепот, така че почти нищо не можеше да се долови. Тя свърши скоро.
— Трета година? — попита старецът.
— Трета година. Първо не мислех, а сега се поболях, мъка ме налегна.
— Отдалеко ли си?
— Петстотин версти оттука.
— На изповед казвала ли си?
— Казвала съм, по два пъти съм казвала.
— Допуснаха ли те до причастие?
— Допуснаха ме. Страх ме е; страх ме е от смъртта.
— Не бой се от нищо и никога се не бой и не тъжи. Само покаянието си да не изоставяш — и всичко ще ти прости Бог. Пък и няма такъв грях и не може да има по цялата земя, дето Господ да не го прости на истински покаялия се. Пък и не може да извърши, не може човек да извърши такъв голям грях, че да пресуши безконечната любов Божия. Нима може да има такъв грях, който да надминава Божията любов? Само да имаш грижа за покаянието, непрестанното покаяние, а страха да го пропъдиш съвсем. Вярвай, че Бог те обича така, както дори и не си представяш — и с греха ти, и в греха ти те обича. А за един разкаян е по-голяма радост в небето, отколкото за десетина праведни — отдавна е казано.40 Върви си и не бой се. От хората не се огорчавай, за обиди не се сърди. На покойника прости в сърцето си всичко, с което те е наскърбил, примири се с него воистине. Каеш ли се, ти обичаш. А обичаш ли, вече си Божия… С любов всичко се изкупува, всичко се спасява. Щом аз, също като тебе човек, грешен, се умилих и те пожалих, тем паче Бог. Любовта е такова безценно съкровище, че с нея цял свят можеш да купиш, и не само своите, но и чуждите грехове да изкупиш. Иди си и не бой се.
Той я прекръсти три пъти, сне от врата си иконичката и й я окачи. Тя мълком му се поклони доземи. Той се понадигна и весело погледна една здрава жена с пеленаче в ръцете.
— От Вишегорие съм, драги.
— Значи, шест версти път с детенце в ръце си се трепала. Какво има?
— Дойдох да те видя. Че съм идвала при тебе, забравил ли си? Не ще да имаш голяма памет, ако си ме забравил. Казваха по нас, че си болен, та си рекох: така де, да ида аз да го навестя, и ето сега те виждам, ама ка’ щяло да си болен! Още двайсет години ще изкараш, истина ти казвам, Бог да те пази! Че и малцина ли се молят за тебе, та ще боледуваш!
— Благодаря ти за всичко, мило жено!
— Ами да те помоля барем за една малка моя работа: ей тук имам шейсет копейки, дай ги ти, отче, на някоя, дето е по-бедна от мене. Тръгнах за насам и си викам: по-добре на него да ги оставя, той все ще знае на коя да ги даде…
— Благодаря ти, мила, благодаря, добра жена. Обичам те. Без друго ще го изпълня. Момиченце ли ти е?
— Момиченце, отче, Лизавета.
— Господ да ви благослови двете, и тебе, и младенеца Лизавета. Развесели сърцето ми, майко. Сбогом, мили, сбогом, драги, любезни.
Той благослови всички и ниско им се поклони.
IV. Маловерната дама
Гостенката, дамата помешчица, докато наблюдаваше цялата сцена на разговора с простолюдието и неговите благословии, проливаше тихи сълзи и ги бършеше с кърпичката си. Тя беше чувствителна светска дама и с истински добри наклонности в много отношения. Когато старецът дойде най-сетне и при нея, тя го посрещна възторжено:
— Аз толкова, толкова изживях, като гледах цялата тази умилителна сцена… — не можа да довърши тя от вълнение. — О, да, разбирам, че народът ви обича, аз самата обичам народа, искам да го обичам, та и как да не обичаш нашия прекрасен, простодушен в своето величие руски народ!
— Как е здравето на дъщеря ви? Вие пак сте пожелали да говорите с мене?
— О, аз молих настоятелно, умолявах, бях готова да падна на колене и да стоя тук, ако ще три дни, пред вашите прозорци, докато ме пуснете. Ние дойдохме при вас, велики изцелителю, за да ви изкажем цялата си възторжена благодарност. Та вие изцелихте моята Лиза, напълно я изцелихте, и то с какво — с това, че в четвъртък се помолихте над нея, докоснахте я с ръцете си. Ние бързаме да целунем тия ръце, да излеем нашите чувства и нашето благоговение!
— Как ще съм я изцелил? Та нали все още е в креслото?
— Но нощната треска съвсем изчезна, ето вече два дни, от четвъртък насам — нервно заговори дамата. — И не само това: нозете й позаякнаха. Тази сутрин тя стана здрава, спа цяла нощ, погледнете руменината й, ясните й очички. По-рано все плачеше, а сега се смее, весела е, радостна. Днес настояваше да я вдигнем да постои права и цяла минута стоя сама, без никой да я подкрепя. Сега се обзалага с мене, че след две седмици ще танцува кадрил. Повиках тукашния доктор Херценщубе; вдига рамене и казва: изумен съм, недоумявам. И вие искате да не ви безпокоим, мислите, че можехме да не долетим тук, да не ви благодарим! Lise, благодари де, благодари!
Милото засмяно личице на Lise стана като че ли изведнъж сериозно, тя се понадигна от креслото, доколкото можеше, и гледайки към стареца, долепи пред него ръчичките си, но не издържа и изведнъж се засмя…
— Ама аз на него, на него се смея! — И тя посочи Альоша, детски ядосана на себе си, че не беше издържала и се засмя. Ако някой погледнеше Альоша, изправен една крачка зад стареца, щеше да забележи, че внезапна руменина в миг заля бузите му. Очите му блеснаха и се сведоха надолу.
— Тя има едно поръчение за вас, Алексей Фьодорович… Как сте със здравето? — продължи майката, като се обърна изведнъж към Альоша и му протегна ръката си в прелестна ръкавица. Старецът се обърна и изведнъж внимателно погледна Альоша. Альоша се доближи до Лиза и усмихнат някак странно и неловко, й подаде ръка. Lise направи важна физиономия.
— Катерина Ивановна ви изпраща по мене ей това — и му подаде малко писъмце. — Специално ви моли да наминете при нея, и то колкото може по-скоро, по-скоро, но да не я излъжете, непременно да
