сила, ала въпреки това в лицето му имаше сякаш нещо нездраво. То беше мършаво, бузите хлътнали, а цветът им беше някак нездраво жълтеникав. Доста големите му тъмни изпъкнали очи гледаха, макар като че ли с твърда упоритост, но някак неопределено. Дори когато се вълнуваше и говореше ядосано, погледът му сякаш не се покоряваше на вътрешното му настроение и изразяваше нещо друго, понякога съвсем несъответствуващо на дадената минута. „Мъчно е да се разбере какво мисли“ — казваха понякога ония, които бяха разговаряли с него. Някои, след като бяха виждали в очите му нещо замислено и мрачно, понякога неочаквано се слисваха от внезапния му смях, който свидетелствуваше за весели и палави хрумвания у него точно когато гледаше така мрачно. Впрочем донякъде болезненият израз на лицето му в момента беше обясним: всички знаеха или бяха чували за извънредно тревожния „гуляйджийски“ живот, на който се беше отдавал именно напоследък тук, а също така всички знаеха и за онова безкрайно раздразнение, до което беше стигнал в свадите с баща си за спорните пари. Из града се разказваха вече няколко анекдота по този повод. Наистина, че и по природа си беше гневлив, „с буен и неправилен ум“, както характерно се беше изказал за него нашият мирови съдия Семьон Иванович Качалников на едно събиране. Влезе безупречно и контешки облечен, със закопчан сюртук, с черни ръкавици и с цилиндър в ръка. Като военен, уволнил се наскоро, носеше мустаци и още си бръснеше брадата. Тъмнорусата му коса беше късо подстригана и вчесана някак напред. Крачеше решително, широко, сякаш маршируваше. За миг се спря на прага, изгледа всички и се упъти право към стареца, отгатвайки, че той е домакинът. Поклони му се дълбоко и го помоли за благословия. Старецът се понадигна и го благослови; Дмитрий Фьодорович почтително му целуна ръка и с необикновено вълнение, почти нервно, произнесе:
— Простете ми великодушно, задето ви накарах да чакате толкова. Но слугата Смердяков, когото тате ми изпрати, на настоятелния ми въпрос за часа ми отговори два пъти с най-категоричен тон, че срещата е в един. Сега внезапно научавам…
— Не се безпокойте — прекъсна го старецът. — Нищо, позабавихте се малко, не е кой знае какво нещастие…
— Извънредно много ви благодаря и не бих могъл да очаквам друго от вашата доброта. — Като отсече това Дмитрий Фьодорович още веднъж се поклони, след туй внезапно се обърна към своя „тате“ и направи и пред него същия почтителен и дълбок поклон. Личеше, че е обмислил този поклон от по-рано и го е намислил искрено, смятайки за свой дълг да изрази по този начин почтителността си и добрите си намерения. Фьодор Павлович, макар и втрещен от изненада, веднага се окопити по характерния си начин: в отговор на поклона на Дмитрий Фьодорович той скочи от креслото и отвърна на сина си със съвсем същия дълбок поклон. Лицето му стана изведнъж важно и внушително, което му придаде обаче определено злобен вид. После мълчаливо, след като направи един общ поклон на всички, които бяха в стаята, Дмитрий Фьодорович с големите си и решителни крачки отиде при прозореца, седна на единствения празен стол до отец Паисий и приведен цял напред, тутакси се приготви да слуша продължението на разговора, който беше прекъснал.
Появата на Дмитрий Фьодорович отне не повече от две-три минути и разговорът не можеше да не се поднови. Ала този път на настойчивия и почти сърдит въпрос на отец Паисий Пьотър Александрович не намери за нужно да отговори.
— Позволете ми да отклоня тази тема — рече той с известна светска небрежност. — При това тя е трудна тема. Ето, Иван Фьодорович ни се подсмива: сигурно знае нещо интересно и по този въпрос. Него попитайте.
— Нищо особено освен една малка забележка — отговори веднага Иван Фьодорович — за това, че изобщо европейският либерализъм и дори нашето руско либерално дилетантство често и отдавна вече смесват крайните резултати на социализма с християнските. Този нелеп извод, разбира се, е характерна черта. Впрочем, оказва се, че социализмът се смесва с християнството не само от либералите и дилетантите, но заедно с тях в много случаи и от жандармите, тоест в чужбина, разбира се. Вашият парижки анекдот е доста характерен, Пьотър Александрович.
— Пак моля да сменим изобщо тази тема — повтори Пьотър Александрович, — а вместо това ще ви разкажа, господа, друг анекдот за самия Иван Фьодорович, много интересен и много характерен. Преди не повече от пет дена в едно тукашно, предимно дамско общество той тържествено заяви в един спор, че по цялото земно кълбо абсолютно не съществува нищо, което да кара хората да обичат подобните си, че такъв природен закон: човек да обича човечеството — изобщо не съществува и че ако има и е имало досега любов на земята, то не поради естествени закони, а единствено затова, че хората са вярвали в своето безсмъртие. Иван Фьодорович прибави в скоби, че това именно бил целият естествен, закон, така че унищожете у човека вярата в неговото безсмъртие, и у него тутакси ще секне не само любовта, но и всякаква жива сила за продължаване на световния живот. Нещо повече: тогава вече нищо няма да бъде безнравствено, всичко ще бъде позволено, дори антропофагията. Но не стига и това, той завърши с твърдението, че за всяко частно лице, както сме ние сега например, което не вярва нито в Бога, нито в безсмъртието си, нравственият природен закон трябвало незабавно да се измени в пълна противоположност на досегашния, религиозния, и че егоизмът, стигащ дори до злодейство, не само трябва да бъде позволен на човека, но дори да се признае за необходим, най-разумен и едва ли не най-благороден изход в неговото положение. По този парадокс можете да съдите, господа, и за всичко останало, което благоволява да провъзгласява и което още има намерение може би да провъзгласи нашият мил ексцентрик и парадоксалист Иван Фьодорович.
— Моля ви — неочаквано извика Дмитрий Фьодорович, — да не би да не съм чул добре: „Злодейството не само трябва да бъде позволено, но дори да се признае за най-необходим и най-умен изход от положението на всеки безбожник“! Така ли е, или не?
— Точно така — каза отец Паисий.
— Ще го запомня.
Като каза това, Дмитрий Фьодорович пак така внезапно млъкна, както внезапно се включи в разговора. Всички го погледнаха с любопитство.
— Наистина ли така си представяте последиците от секването на вярата у хората в безсмъртието на душата им? — попита изведнъж старецът Иван Фьодорович.
— Да, твърдях това. Няма добродетел, ако няма безсмъртие.
— Блажен сте, щом така вярвате, или пък сте много нещастен!
— Защо нещастен? — усмихна се Иван Фьодорович.
— Защото по всяка вероятност не вярвате нито в безсмъртието на собствената си душа, нито дори в онова, което сте написали за църквата и църковния въпрос.
— Може би сте прав!… Но все пак не се и шегувах само — изведнъж странно си призна Иван Фьодорович, който впрочем бързо се изчерви.
— Не само сте се шегували — ето истината. Тази идея още не е решена във вашето сърце и го измъчва. Но и мъченикът обича понякога да се забавлява със своето отчаяние, пак един вид от отчаяние. Засега и вие от отчаяние се забавлявате — и със статиите, и със светските спорове, без сам да вярвате на своята диалектика и надсмивайки й се в себе си с болка в сърцето… Този въпрос не е решен за самия вас и в това е вашата велика мъка, защото той настоятелно изисква разрешение…
— А може ли да бъде решен в мене? Решен в положителен смисъл? — продължи странно да пита Иван Фьодорович, все така вгледан в стареца с някаква необяснима усмивка.
— Ако не може да се реши положително, никога няма да се реши и отрицателно, вие самият знаете това свойство на вашето сърце; в това е цялата му мъка. Но благодарете на твореца, че ви е дал сърце висше, способно да се мъчи от такава мъка, „да мисли за онова, що е горе, и да търси небесното, защото нашето живелище е на небесата“52. Дай Боже решението на вашето сърце да ви постигне още на земята; да благослови Бог пътищата ви!
Старецът вдигна ръка и искаше от мястото си да прекръсти Иван Фьодорович. Но той изведнъж стана от стола, доближи се до него, прие благословията му и като му целуна ръка, върна се мълком на мястото си. Видът му беше твърд и сериозен. Тази постъпка, пък и целият предишен, неочакван за Иван Фьодорович разговор със стареца някак слисаха всички със своята загадъчност и дори тържественост, така че всички млъкнаха за миг, а лицето на Альоша изрази почти страх. Но Миусов изведнъж вдигна рамене и в същия момент Фьодор Павлович скочи от стола си.
— Божествени и светейши старче! — извика той и посочи Иван Фьодорович. — Този е мой син, плът от
